Ново Бърдо

Димитър Кантакузин е последният старобългарски книжовник, който е пряко свързан с разцвета на българската писменост и култура. Припомняйки си личността и делото му, ние се връщаме във времето, когато България е мъдрата учителка на целия православен славянски свят – благодарение на личности като патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Константин Костенечки, Григорий Цамблак, Киприан Българин, Владислав Граматик и, разбира се, на Димитър Кантакузин.

Неговото творчество се отличава с нетипични по дух, внушение и съдържание произведения. Не е тайна, че за мнозина старобългарската литература е скучновата. В часовете в училище липсва време да се вникне достатъчно в нея, произведенията не се изучават цялостно, от което следва, че могат да бъдат разглеждани само схематично. Набляга се на жанровата им класификация. Задоволително е просто да се каже кой е авторът и в кой жанр твори: дали се занимава с поезия (канони, служби, молитви), с реторика (тържествени, поучителни и полемични слова), с агиографска проза (жития, разкази за пренасяне на мощи), с апокрифни разкази и др. Но тъй като оригиналността през Средновековието не е на особена почит – произведенията, принадлежащи към даден жанр твърде си приличат едно с друго, а това обърква децата и отвлича вниманието им в друга посока.

Димитър Кантакузин е изключение, защото творбите му не се поддават на масовата типизация. От една страна, той е свързан със средновековната традиция, с т.нар. „плетение словес“, и в този смисъл е достоен наследник на патриарх Евтимий. От друга – у неговите творби личат подчертани предренесансови (характерни за новото време) тенденции. „Молитва към Богородица“ е такава творба. Тя е с интимно-изповеден характер. Изповедта на поета Д. Кантакузин е трогателна със своя песимизъм и безнадеждност. Тя е най-дългата старобългарска творба, числяща се към декламационната поезия. Съдържа цели 77 строфи (308 стиха), като в нея са отчетливо очертани Изповед, Молитва и Похвала. Най-любопитна и ярка е Изповедта.

„Преди смъртта наистина мъртъв съм аз.
Пред съда от съвестта си осъден съм аз.“

„Защо ли с рождение бях удостоен.
Защо ли новорожден не погинах.
Защо ли коленете ми се срещнаха.
Защо ли непросветен не отидох в гроба.

Да бяха се слели раждането и смъртта ми.“

„Впрочем никой от верните да не се прелъсти като мисли, че ще има увеличение с някакво време, както неверните мислят, нито че ще настъпи Осмото хилядолетие, защото и примерите свидетелстват – близо е същинската кончина на този свят, когато по пророчеството на Даниил престоли се поставят и Съдията ще седне, за да въздаде всякому според делата.“ Д. Кантакузин заплашва, че никой няма да прекрачи в Осмото хилядолетие (т.е. да доживее 1493 г.), тъй като греховете на православните християни са се преумножили. Поради греховете си православните вече получават своето наказание и тук, на земята. Димитър Кантакузин е свидетел на всичко това. Може да се каже, че той преживява и изстрадва написаното в творбите си – друга характерна черта на литературата в ново време. Затова нека кажем повече и за личността му и за неговата велика тъга по поробените Балкани.

Димитър Кантакузин произхожда от много знатен, славянизиран византийски род. Родовите му владения, намиращи се в град Ново бърдо и околностите, включват части от източносръбските и западнобългарските земи. Той е едновременно меценат и писател. Живее през властването на двама турски султани – Мурад II (1421 – 1451 г.) и Мехмед II Завоевателя (1451 – 1481 г.). Димитър Кантакузин се сблъсква навярно за първи път със смъртта и разрушенията по време на 40-дневната обсада на родния Ново бърдо от страна на османските пълчища през 1455 г. Градът е завладян след много кръв и убийства, но все пак династията Кантакузини запазва силни позиции в местната аристокрация. Предполага се, че султанката Мара Бранкович, която по майчина линия също е Кантакузина, измолва милост за своите роднини – новобърдските Кантакузини.

Името на Димитър Кантакузин става известно през 1469 г., когато Владислав Граматик завършва своя т.нар „Загребски сборник“ (с обем от 1540 стр)., изготвен по негова поръка и с негово дарителство. Там Владислав Граматик го нарича „свой господар“ и говори за благородния му произход („твое благоплеменствие“). Виждаме, че Димитър Кантакузин влиза в историята в ролята на просветен владетел, който отпуска средства за развитие на литературата.

Литературното му наследство се състои от „Житие с малка похвала за св. Иван Рилски“, „Служба за Иван Рилски“ в акростих, две похвални слова (за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски), поемата „Молитва към Богородица“ и „Послание до доместик Исай“. В службата присъства характерното за Търновската книжовна школа посвещение: „Похвала ти плете, отче Йоане, Димитрие“ (т.е. Димитър е авторът на „Похвалата“ за светеца Иван Рилски). Чрез написаното за Иван Рилски – Небесния покровител на българския народ, „Димитър Кантакузин се свързва най-тясно с българския народ и българските литературни традиции.“ (Донка Петканова).

В житието Д. Кантакузин обръща внимание върху нещо, което ще се превърне в извор на неговите страдания, скръб и нещастие. Това са столетните раздори между православните народи на Балканите, довели в крайна сметка до покоряването им от „иноверците“. Българи и гърци имали „един към друг злост“ и проливали кръвта си като вода. „Като беше търпял тяхната многолетна вражда“, накрая Бог им въздава заслуженото – наказва ги с робството. „Мъже, които държат на християнската и единовярна кръв, виждат своята бързо и безмилостно да се пролива; жени, лишени от рожбите си и от честта си, биват продадени в робство; младите биват отвлечени и – уви! – принуждавани да отстъпят от православието.“ На тези скръбни картини става свидетел Д. Кантакузин. Тъгата на книжовника Димитър Кантакузин по поробените Балкани го формира като творец.

Неговият песимизъм става все по-оправдан, когато през 1477 г. султан Мехмед II Завоевателя нарежда всички мъжки рожби в рода на Кантакузини от Ново Бърдо да бъдат изтребени. Предполага се, че Димитър избягва съдбата на брат си Яни и на останалите от рода си, успявайки да се укрие някъде по Черноморието. Към това ни насочва известието за дарение на Богородична икона, направено за една несебърска църква от Димитър Кантакузин през 1493 г. В този черноморски град преживява последните дни от живота си големият старобългарски писател Димитър Кантакузин.