Дамските превръзки
Материалът Cellucotton е изобретен още преди избухването на войната от малката по онова време американска компания "Кимбърли Кларк". Директорът на изследователския отдел на компанията Ърнст Малер и нейният вицепрезидент Джеймс Кимбърли оглеждали растения в Германия, Австрия и Скандинавия през 1914 г. и забелязали материал, който е пет пъти по-абсорбиращ от памука и при масово производство цената му е два пъти по-ниска. Те го пренесли в САЩ и развили търговия с него. След това, когато САЩ влезли във войната през 1917 г., компанията започнала да произвежда подплънки за хирургическото облекло. Но медицинските сестри от Червения кръст на бойното поле осъзнали ползите за собствените си хигиенни нужди и така тази неофициална употреба впоследствие помогнала на компанията да натрупа състоянието си.
"Краят на войната през 1918 г. води до временно спиране на бизнеса с подплънките на K-C, защото основните ѝ клиенти, армията и Червеният кръст, вече нямат нужда от продукта", припомня компанията днес. Поради това тя откупува излишъка от армията и създава нов пазар. "След две години на интензивни проучвания, експерименти и пазарни изследвания, екипът на К-С създава дамска превръзка от Cellucotton и фин газ и през 1920 г. в малка дървена барака в Нийна, щата Уисконсин, работнички започват да произвеждат продукта на ръка", допълва компанията. Новият продукт, наречен "Котекс" (съкращение от памучна текстура) е пуснат в продажба през октомври 1920 г., по-малко от две години след примирието.
Сухите салфетки
Продаването на дамски превръзки обаче не било лесно, отчасти защото жените не били склонни да купуват продукта от мъже продавачи. Компанията призовава магазините да позволят на клиентките да ги купуват, само като пускат пари в кутия. Продажбите на "Котекс" се увеличили, но не толкова бързо, колкото"Кимбърли Кларк"очаквала и тя потърсила други употреби за материала. В началото но 20-те години на миналия век се зародила идеята за изглаждане на целулозния материал, така че да се превърне в гладка и мека тъкан. След много експерименти сухите кърпички се родили през 1924 г. с името "Клинекс"
Зимното и лятното часово време
Идеята за преместването на стрелките на часовника с един час напред през пролетта и с час назад пред есента не е нова, когато избухва Първата световна война. Бенджамин Франклин я предлага в писмо до вестник "Джърнъл ъв Перис" през 1784 г. Свещите се изхабяват в летните вечери, защото слънцето залязва преди хората да си легнат, а слънчевата светлина се пилее в началото на деня, защото слънцето е изгряло, докато те все още спят, пише Франклин. Подобни предложения били направени в Нова Зеландия през 1895 г. и във Великобритания през 1909 г. без конкретни резултати. Но Първата световна война станала причина за промяната. Изправени пред остър недостиг на въглища, германските власти издали указ на 30 април 1916 г. часовниците да бъдат преместени от 23 ч на полунощ и така дават допълнителен час дневна светлина на следващата сутрин. Инициативата, която започнала в Германия като начин да се спестят въглища за отопление и светлина, бързо се разпространява в други страни. Великобритания въвежда лятното часово време три седмици по-късно, на 21 май 1916 г. Примерът е последван и от други европейски страни. На 19 март 1918 г. американският Конгрес установява редица часови зони и прави времето за пестене на дневна светлина официално от 31 март до края на Първата световна война. След края на войната времето за пестене на дневна светлина е изоставено, но идеята вече е вкоренена и в крайна сметка отново е върнато.
Ръчният часовник

Не е вярно, че ръчните часовници били измислени специално за Първата световна война, но е вярно, че тяхната употреба от мъжете значително нараснала. След войната те станали обичайният начин за показване на времето. Но до края на XIX и началото на XX век мъжете, които имали нужда да знаят колко е часът и имали парите, за да си позволят часовник, го държали в джоба си на верижка. Жените по някаква причина били пионерите в тази област. Елизабет I имала малък часовник, който можела да сложи на каишка на ръката си. Но тъй като времето във войната станало много важно, например за синхронизирането на артилерията, производителите създали часовници, които да оставят и двете ръце свободни в разгара на битката, с други думи ръчни часовници. Авиаторите също трябвало да са със свободни ръце, така че те също изхвърлили старите джобни часовници. Компанията H Williamson, която произвеждала часовници в Ковънтри, отбелязва в доклада след ежегодното си генерално заседание през 1916 г.: "Смята се, че един на всеки четирима войници носи ръчен часовник и че останалите трима планират да си вземат такъв колкото се може по-скоро". Дори един от днешните култови луксозни часовници датира от Първата световна война. Tank Watch на Картие е от 1917 г., когато френският производител на часовници Луи Картие видял новя танк на "Рено" и моделирал часовник въз основа на неговата форма.

Вегетарианска наденица
Може би сте си представяли, че надениците от соя са измислени от някое хипи през 60-те години на миналия век, вероятно в Калифорния, но грешите. Надениците от соя са създадени от Конрад Аденауер, първия германски канцлер след Втората световна война. По време на Първата световна война Аденауер е кмет на Кьолн и след британската блокада на Германия много жители на града гладуват. Аденауер има изобретателен ум и търси начини да замести оскъдните стоки като месото с наличните материали. Той започнал със смес от оризово брашно, ечемик и румънско царевично брашно за правене на хляб вместо да използва пшеница. Всичко било добре, докато Румъния не влязла във войната и доставките на царевично брашно спрели. От този експериментален хляб Аденауер започнал да търси нов колбас и се натъкнал на соята като безмесна съставка. Наденицата била наречена Friedenswurst или "наденица на мира". Аденаеур кандидатствал за патент пред Императорската патентна служба в Германия, но тя му отказала. Причината била противоречие с германските регулации за подходящото съдържание на наденицата, ако не съдържа месо, не може да бъде наденица. Странното е, че Аденауер имал по-голям късмет с Великобритания, врагът на Германия по онова време. Крал Джордж V му предоставил патент за соевата наденица на 26 юни 1918 г. По-късно Аденауер изобретил електрическо устройство за убиване на насекоми и светлина, която да влиза в тостерите. Нито едно от тях не стигнало до етап производство, така че неговият най-траен принос е соевата наденица.
Циповете

Още от средата на XIX век много хора работят върху комбинации от куки, закопчалки и петелки, за да открият гладък и удобен начин за прогонване на студа. Но роденият в Швеция емигрант в Америка Гидеон Сундбак материализирал експериментите. Той станал главен дизайнер на компанията "Юнивърсъл фасънър" и създал Hookless Fastener, който държал зъбците от двете страни заедно. Американската армия го използвала в униформите и ботушите, най-вече на военноморския флот. След войната закопчалката намерила приложение и сред цивилните.
Неръждаемата стомана
Трябва да благодарил на Хари Бриърли от Шефилд за стоманата, която не ръждясва и не корозира. "През 1913 г. Хари Бриърли от Шефилд разработи смятаната за първа неръждаема стомана, продукт, който революционизира металургичната индустрия и става главен компонент в съвременния свят", пише в архивите на града. Британската армия опитвала да намери по-добър метал за оръжията. Проблемът е, че цевта се изкривявала при многократна стрелба заради триенето и топлината на куршумите. Бриърли, който бил металург в компанията от Шефилд, бил помолен да открие по-твърда сплав. Той решил да добави хром към стоманата и според легендата изхвърлил част от резултатите от експериментите си, тъй като ги сметнал за провал. Те буквално отишли на боклука, но Бриърли забелязал по-късно, че изхвърлените модели в двора му не ръждясали. Така той открил тайната на неръждаемата стомана. Материалът намерил истинското си приложение след войната в ножове, вилици, лъжици и безброй медицински инструменти, от които зависят болниците.
Комуникацията между пилотите
Преди Първата световна война пилотите не можели да комуникират помежду си и с хората на земята. В началото на войната армиите разчитали на кабели за комуникацията, но те често били прекъсвани от артилерията или танковете. Освен това германците намерили начин да подслушват комуникацията на британците. Използвани били и други методи за комуникация като бегачи, флагове, гълъби, лампи и конници, но всички те били преценени като неподходящи. Летците разчитали на жестове и викове. Нещо трябвало да се направи и отговорът бил безжичната комуникация. Радиотехнологията вече съществувала, но трябвало да бъде развита и това се случило по време на Първата световна война в Бруклендс и по-късно в Бигин Хил. До края на 1916 г. решителните стъпки напред били направени. Първоначалните опити за свързване на радиотелефони в самолета се провалили заради силния шум от двигателя на машината. Този проблем бил облекчен със създаването на каска с вграден микрофон и слушалки за блокиране на голяма част от шума.
Торбичка за чай

Торбичките за чай не били измислени, за да разрешат някакъв военновременен проблем. По общо мнение американски търговец на чай започнал през 1908 г. да изпраща чай в малки торбички на клиентите си. Дали случайно, или целенасочено, те пускали торбичките във вода, останалото е история. Така поне твърди индустрията. Но германската компания Teekanne копирала идеята във войната и я разработила, като доставяла чай на войските в подобни памучни торбички. Те ги наричали "чаени бомби".
Соларната лампа
През зимата на 1918 г. се смятало, че половината от децата в Берлин страдали от рахит - заболяване, при което костите стават меки и се деформират. По онова време точната причина за болестта не била известна, въпреки че се смятало, че е свързана с бедността. Лекарят в града Курт Хулдшински забелязал, че пациентите му били много бледи. Той решил да проведе експеримент с четирима от тях, включително с 3-годишно момче на име Артур. Той поставил четиримата под живачно-кварцови лампи, които излъчвали ултравиолетови лъчи. С напредъка на лечението Хулдшински забелязал, че костите на малките му пациенти заздравявали. През май 1919 г., когато дошло лятното слънце, той ги накарал да седнат на терасата под слънчевите лъчи. След публикуването им, резултатите от експеримента му били посрещнати с голям ентусиазъм. Децата в Германия били излагани на слънчева светлина. В Дрезден детските служби издействали от властите да разглобят уличните лампи в града, за да бъдат използвани за лечението на децата. По-късно учени установили, че витамин Д е необходим за изграждането на костите с калций, а този процес е предизвикван от ултравиолетовите лъчи. Недохранването, причинено от войната, довело до знанието за лекуване на заболяването.
Източник:vesti.bg