КРАЯТ НА ЕДИН ЦАР
Борислав Гърдев
След като на 21 май 1920 г. земеделското правителство на Александър Стамболийски започва самостоятелно управление, съпътствано от серия амбициозни, но не добре проведени реформи (като Законът за увеличаване размера на държавните земи от 30 юни 1920 г.), настроили срещу управляващите значителна част от българското общество, пред лидерите на традиционните буржоазни партии у нас безалтернативно се поставя задачата за обединение и противодействие на дружбашката власт.
На 15 март 1922 г. се създава Народният сговор, като някои от най-видните му представители Атанас Буров (народняк), Андрей Ляпчев и Григор Василев (демократи) участват в преговорите за изграждане на Конституционния блок и дори влизат в ръководството му.
Блокът става реалност на 6 юли 1922 г., като обединява в редиците си представителите и ръководствата на Обединената народно-прогресивна, Демократическата и Радикалдемократическата партия.
Приема се, че Конституционният блок е първата стъпка към обединяване на буржоазните партии, а Сговорът е интелектуалният им ръководител.
На 15 юли блокът публикува „Позив към българския народ“ с искане за възстановяване на конституционните свободи и права и за създаване на необходимите условия за мир, ред и законност в страната. Тактиката на „блокарите“ напомня практиката за идване на власт у нас до края на Първата световна война. Тя цели да убеди Н. В. Цар Борис III да свали от власт земеделците и след формиране на широко коалиционно правителство да се проведат и спечелят изборите за парламент. Скоро жестоките реалности нанасят първите корекции на блокарските химери. На 21 май 1922 г. от дружбашки агенти е убит председателят на Народния сговор Александър Греков, а опитът за преврат на врангелистките военни формирования (16 май 1922 г.) – разработка на ВЧК, е прехвърлен от управниците към негативите на Конституционния блок.
Неизбежно възниква идеята за масови акции срещу земеделското правителство. Неин автор е Атанас Буров. Планират се три мащабни събора в най-важните градове на страната при нарастваща активност на опозиционните сили. За начална точка на акцията се определя старата столица Търново (17 септември), където се разчита и на влиянието на Националлибералната партия, следващата спирка трябва да бъде Пловдив (1 ноември), а кулминацията се предвижда да настъпи в София на 15 ноември.
Правителството на Стамболийски реагира мълниеносно и на заседанието си на 11-12 септември решава да разгроми търновската акция на блока. За разправата с противниците са привлечени дружбите от цяла Северна България, които трябва да участват в конгрес на цвеклопроизводителите в старата столица на 17 септември, а възникналият „Комитет за селска диктатура“, създаден след XVIII конгрес на БЗНС на 31 май 1922 г., дори издава Окръжно за убиване на блоковите водачи, чието изпълнение е осуетено след намесата на вътрешния министър Райко Даскалов.
На 16 септември от софийската гара за Търново в спален вагон се настаняват водачите на блока Найчо Цанов, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, Петко Стоянов. Към същия влак е прикачен министерски вагон, в който за конгреса на цвеклопроизводителите пътуват министрите Цанко Церковски, Райко Даскалов, Марко Турлаков, Александър Оббов и Коста Томов. Случайно или не, но Стамболийски е извън страната. Той е в Женева на заседание на Обществото на народите, но опозиционните лидери предчувстват, че ще инициира в Търново „едно кърваво сблъскване“ (М. Маджаров, „Утрешният ден“, в. „Мир“, бр. 6684 от 16 септември 1922 година).
В трена пътуват още комунистическите функционери Йонко Панов и Тодор Луканов, снабдени с карти за сътрудници на МВР, представителят на монарха Първан Драганов, както и журналисти от водещите издания „Народ“, „Епоха“, „Независимост“, „Пряпорец“ и „Земеделско знаме“.
Такова струпване на изтъкнати представители на интелектуалния и политическия ни елит говори недвусмислено за изключителността на предстоящото стълкновение.
На гара Долни Дъбник водачите на блока са малтретирани и унижени. Вестник „Мир“ („Неописуема вандалщина“, бр. 6685, 18 септември 1922 г.) свидетелства: „Извършеното е тъй вандалско, тъй зверско, че е смутило и неговите автори (Райко Даскалов – б. м.), които бързат чрез телеграфните агенции и чрез своите вестници да го представят като възмущение на тъмната маса, породило се и възникнало помимо тяхната воля“.
В същия материал се компрометира успешно и вътрешният министър Райко Даскалов, който се прави на заспал, за да не предотврати изстъпленията, побоищата и гърмежите, но „бил вдигнал крайчеца на пердето от прозореца на спалния вагон и всичкото време наблюдавал изпълнява ли се пъкленият му план.“
На 16 септември във влака се разиграва много неприятна сцена, достойна за тогавашните нрави, но не намерила място в класическата ни литература. Въоръжени сопаджии излъгват Михаил Маджаров, че синът му Георги – дипломат от кариерата, е убит в Горна Оряховица.
Реакцията на политическия ветеран и публицист е много показателна и симптоматична. Той се обръща към мъчителите си с думите: „Имах двама сина. Единият убиха във войната (Междусъюзническата – б. а.), другият сте убили вие! Убийте и мене!“.
За да се избегнат срамни саморазправи, Райко Даскалов извършва милостив жест, отклонявайки трена за Русе, но, вместо там, той спира към 18 часа в Търново. Блоковите водачи са затворени в казармите на 18-та дружина, след като преди това им е направена назидателна снимка на гара Търново до водача на земеделските сили Стоян Цанев от Кнежа. Привидно животът им е вън от опасност, но сред самозабравили се и безотговорни дружбашки фактори в старата столица битува амбицията да има Народен съд над тях на Марно поле на 17 септември или поне да бъдат хвърлени и удавени в река Янтра от хълма Царевец, а защо не и от Стамболовия мост. Това принуждава търновския кмет Кръстю Станчев (националлиберал) да изпрати гневна телеграма до Райко Даскалов, в която изобличава него и правителството „за нечуваните издевателства над опозицията“.
След двудневни буйства, към 10 часа преди обяд на 17 септември, дружбашите, въоръжени с близо 5000 пушки, са насочени към Горна Оряховица, откъдето се изтеглят със специални влакове.
На 15 септември до късно вечерта част от лидерите на Конституционния блок напразно чакат на гара Горна Оряховица свои привърженици от Шумен и Русе. Промъкват се само отделни лица, тъй като другите са бити по гарите. На 16 септември, когато на гара Ресен е спрян влакът с блоковите водачи от София, на гара Горна Оряховица е върната композицията, идваща от Шумен с 1200 блокари. Същият ден се очаква през Г. Оряховица да мине тренът за Търново с членовете на централните бюра на блоковите партии, но вместо тях към 8 часа от Русе пристига влак, в който пътува подпредседателят на XIX ОНС Георги Марков.
Шайките на управляващите се хвърлят да търсят водачите на блока, но тъй като ги няма, хукват към града с викове: „Буров, Буров да намерим в града и да го заведем в Търново пред Народния съд“. (Че съществува идея да се ликвидира Буров свидетелства Борис Вазов в коментара си „Положението“, с мото: „Атанас Буров! Смърт за него!“, публикуван във в. „Мир“, бр. 6711, от 19 октомври 1922 година).
След кратък набег групата се връща на гара Горна Оряховица и попада на Георги Маджаров.
Разбирайки какво го чака, Маджаров хуква да бяга, но преследвачите му използват кабриолет и го настигат. Нанасят му жесток побой, задигайки всички книжа, пари и личния му часовник пред погледа на парламентарния подпредседател и пом.-градоначалника Станчо Трифонов. Едва след като Г. Маджаров заприличва на обезобразен труп, Трифонов, подпомогнат от жандармерийски поручик, го натоварват на кола за болницата.
След 9 часа на гарата пристига Буров. Той съобщава на пристигналите с товарен влак от София блокари от Плевенско, Белослатинско и Врачанско, че е получил телеграма от Плевен, в която му се съобщава, че водачите на Конституционния блок са арестувани в самия вагон на влака, в който пътуват.
По нареждане на Райко Даскалов блокарите от гарата се оттеглят в града към 14 часа, разбирайки, че лидерите им са задържани (на гара Ресен).
До смрачяване с каруци и файтони в Г. Оряховица идват около 5000 души от Беленска и Свищовска околия. В 20 часа пристигат от Русе още 200 души – последните блокари, промъкнали се в Горна Оряховица.
На 17 септември към 7 часа сутринта над 5000 мирни граждани потеглят към Търново за протест срещу „срамното за народа управление“. По пътя за Арбанаси колоната е пресрещната от войска. Майор от IV-ти конен полк извиква Буров. Съобщава му, че животът на водачите на блока е в безопасност, „поверен на армията“, след което огласява пред гражданите известната телеграма от 17 септември, подписана от блоковите ръководители по настояване на Райко Даскалов:
„До представителите на блока в Горна Оряховица.
Понеже нашият митинг в Търново е забранен и понеже идването Ви тук ще се посрещне с въоръжена сила, което би докарало съвсем нежелателни кръвопролития, най-настоятелно Ви приканваме да не предприемате нищо. Ние сме арестувани в казармите.
Търново, 8 и половина ч., 1922 г., 17 септември.
Подписани: Ал. Малинов, Т. Теодоров, д-р Ст. Данев, М. Маджаров, проф. Данаилов.“
След така създалата се ситуация колоната тръгва обратно към Горна Оряховица. При завръщането й враговете на блокарите опитват клопка с привличането на Буров и придружаващия го Димитър Христов за преговори уж с министър Коста Томов, като целта е задържането на Атанас Буров.
На 1,5 км от града по колоната е открита стрелба от дружбашките хайки. Дадени са жертви, между които членът на Обединената народно-прогресивна партия от с. Българска Бяла Михаил Юрданов и Васил Делийски от гр. Плевен. Тежко ранен е народният представител от Радикалдемократическата партия Илия Георгов. Извършени са изстъпления над къщите на видните граждани Илия Шаранков и Басмаджиев, на кантората Д. А. Буров (според в. „Зора“, бр. 992 от 20 септември къщата на Буров е опожарена), оплячкосан е клубът на Народнопрогресивната партия, като е задигната дори посудата оттам!
Стрелбата в града продължава до 14,30 часа, когато тук пристигат победоносно земеделските сили от Търново, водени от министрите Томов и Даскалов, които носят черни полумаски на лицата и авиаторски каскети. Гърмежи на гарата се чуват до 17 часа, след което, използвайки настъпилото спокойствие, оцелелите блокари през нощта и на другия ден /18 септември/ започват да се разотиват.
На гара Горна Оряховица е предотвратен още един срамен инцидент. Представителите на опозиционната преса от вестниците „Епоха“, „Народ“ и „Независимост“ успяват на 16 септември да спасят от арестуване директора на в. „Пряпорец“ Антонов, използвайки легендата, че с тях пътуват американци! Така успяват да издействат от Райко Даскалов разрешение журналистите да бъдат върнати обратно в София.
Случилото се в Горна Оряховица бързо става достояние на цяла България. В бр. 993 от 21 септември „Зора“ излиза с критичната публикация „Позорът на дружбашите“, в която станалото в Г. Оряховица на 17 септември е определено като „Неописуемо злодеяние“ в противовес на твърдението на „Земеделско знаме“ (бр. 1, 27 септември 1922 г.), че „!7 септември е народно дело, истинско проявление на народовластието отдолу“.
След разгледаните изстъпления, Буров първоначално се укрива при Димитър Шаранков, а след това преминава с лодка в Румъния и бяга в Париж. Иван Евстратиев Гешов също емигрира във Франция. В Германия се спасяват демократите проф. Моллов, Григор Василев, Добри Кършев, Стефан Стефанов, както и членът на Обединената народно-прогресивна партия Димитър Христов. Народнякът Димитър Яблански е заловен при преминаване на границата при Драгоман. Арестувани са и лидерите Андрей Ляпчев, С. Бобчев, Стефан Костурков, д-р Йосиф Фаденхехт.
На 26 септември правителството взема решение да даде под съд министрите от кабинетите на Иван Гешов, д-р Стоян Данев и Малинов-Костурков, управлявали страната през 1911-1913 и 1918 година.
Задържаните лидери и депутати изпращат протест до председателя на парламента Недялко Атанасов с копие до премиера, настоявайки за освобождаването си преди започващата на 2 октомври сесия.
След откриването й, на 7 октомври депутатът-демократ Никола Падарев развива интерпелация с искане за освобождаване на задържаните водачи на блока, тъй като арестуването им е „атентат върху нашето държавно устройство, с потъпкване на парламентарните норми и конституцията“.
В отговор правителството провежда на 19 ноември референдум за съдене кабинетите на Гешов, Данев и Малинов-Костурков. За осъждането им гласуват 600 455, а срещу – 205 512 души.
С прекия вот се нарушава конституцията, тъй като съденето на бивши министри е прерогатив на специален Държавен съд. Референдумът е предшественик на друг свой събрат от 8 септември 1946 г., с който България е обявена за република.
Така противопоставянето в обществото ни продължава да нараства, страната се изправя на ръба на гражданската война, а оттам до преврата на 9 юни 1923 г., начело на който застава проф. Александър Цанков, крачката е само една.
