100 ГОДИНИ ОТ ПОБЕДАТА НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ НАД РУСКИТЕ ВОЙСКИ В ЗАВОЯ НА РЕКА ЧЕРНА – 9 МАЙ 1917 Г- СИТЕБЪЛГАРИ ЗАЕДНО

„Името на Черна трябва да се поменава с благоволение: по каменистите чукари край нея българският войник се бори с четири врага и ги победи. Слава нему!“

Сборник „Черна“, 1917г.

9 май е един от най-славните дни в българската военна история. С основание може да бъде наречен българският ден на победата. За голямо разочарование на днешните комунисти и русофили обаче този наш ден на победата няма нищо общо с любимата им окупационна за България след 9.09.1944г. Червена армия. Защото става дума за български победи на фронта в Македония по време на българското участие в Първата световна война (1915-1918).

Рано сутринта на 9 май 1917г. завършва разгромът на английските войски на Дойранската позиция. Нашите славни защитници от 9-та Плевенска дивизия им нанасят едно наистина съкрушително поражение.

Същата сутрин, в един друг участък на фронта в Македония – Завоя на река Черна започва следващата съглашенска пехотна атака, в която се включват френско-италианско-руските войски. Тя е част от една епична битка, наречена още Майското сражение в Завоя. До вечерта защитниците на Завоя ще последват примера на дойранските герои и ще запишат имената си до тях, изковавайки заедно с германските ни съюзници още една победа в едно много кръвопролитно сражение.

Някои казват, че българската военна история е свързана предимно с върхове. Писана е на Шипка (1877), Баньо чука (1913) и на множеството върхове и коти в Македония през Първата световна война (1915-1918). Всъщност това твърдение не е много точно, защото българската бойна слава във войните за национално обединение (1912-1918) се пише с много кръв не само в планините и котловинните полета, но и покрай реките. Така е край река Брегалница в Македония, където в продължение на седем дни (17-24.06.1913) в самото начало на Междусъюзническата война, когато нашата 4-та армия влиза в унищожителни боеве с цели две сръбски армии. Така и е край Завоя на река Черна пак в Македония по време на Първата световна война, където от 1915 до 1918г. се сражава една голяма част от българската армия в защита на границите на обединеното Отечество, воювайки срещу многобройните пълчища на съглашенските войски, събрани от цял свят.

Битката в Завоя на Черна влиза през 2010г. сред десетте най-значими български военни събития на XX век. Но тя винаги остава в сянката на Дойранската епопея, а това е несправедливо за храбрите защитници в кървавия завой.

Сравнение между двете битки е повече от необходимо. Официално се твърди, че Дойранската битка била най-продължителната в българската история и най-кръвопролитната. Едно сравнение с боевете в завоя на р. Черна ни дават основание да се усъмним в такова твърдение, без ни най-малко да омаловажаваме сътвореното от Плевенските герои при Дойран.

Боевете в Завоя на р. Черна започват в края на октомври 1915г., когато българските войски все още не са освободили Дойран. (1) Това ще стане почти месец по-късно на 29.11.1915г. след победоносните боевете на 2-ра Тракийска дивизия на генерал Димитър Гешов с 10-та британска (ирландска) дивизия. Боевете в Завоя на р. Черна продължават и през следващите години чак до края на българското участие в Първата световна война на Македонския фронт през 1918г.

Следователно битката в Завоя на р. Черна по своята продължителност никак не отстъпва на тази при Дойран, и дори най-малко с месец я превъзхожда.

Що се отнася до кръвопролитния й характер то няма спор, че боевете тук са изключително ожесточени и това проличава по всекидневните загуби от пехотните сражения и артилерийските обстрели. Този факт за голямата ожесточеност, прераснала на моменти дори в свирепост, се признава в спомените на всички офицери и войници (наши и чужди), воюващи в кървавия Завой на Черна. Неслучайно през есента на 1916г. се говори за Завоя на р. Черна като за „месомелачка“.

Изходът от тези боеве е от изключителна важност за оцеляването на Солунския фронт и на българската армия като цяло и затова с течение на времето започва прехвърлянето на подкрепления. В „месомелачката“ при р. Черна според някои непълни изчисления един след друг са вкарани цели 14 полка от 4 различни пехотни дивизии. На помощ се притичват и германските ни съюзници, които изпращат два свои полка и други инженерни и артилерийски подразделения.

Тогава през есента на 1916г., заради обилно пролятата кръв на бойците край бреговете й  река Черна е наречена  вече „Червена“. Всъщност бившият Завой на Черна“ и до днес представлява местност, осеяна с доста войнишки гробища и въобще следи от боевете преди век.

Как българската историография описва тези боеве? Ако погледнем по-назад през годините, ще видим, че до 1944 г. участието на страната в Европейската война е винаги във фокуса на вниманието на общественици, историци, политици. Особено през 30-те години на миналия век излизат редица пространни анализи и изследвания, посветени на войната. Военноисторическата комисия работи усилено. Тя издава цели шест тома, които са посветени на настъпателните операции в Сърбия, Македония и Добруджа, проведени през 1915-1916г. За съжаление обаче нейната работа остава недовършена, а българското участие във войната в периода 1917-1918г. всеобхватно неосветлено.

В този период много преки участници в сраженията издават мемоарите си, които бързо набират популярност. (2)

Преглеждайки по-голяма част от историографските проучвания ни прави впечатление техния повърхностен или фрагментиран характер. Няма самостоятелно изследване за тази голяма битка от рода на това за Каймакчалан. (3)

Боевете в Завоя на р. Черна се „разтварят“ сред другите сражения на Македонския фронт. Така първите боеве в този участък през октомври 1915г. липсват или се вписват в битката при Криволак. Боевете в Завоя на Черна през 1916г. се споменават задължително, като се набляга на ожесточения им характер и на неуспехите на малобройните и изтощени от непрекъснатите сражения българските войски, довели до загубата на Битоля на 19.11.1916г.

И тук следва нещо забележително и много неприятно за честа на българския войник. Според повечето трудове, посветени на тази битка боевете в Завоя на Черна изглеждат приключили някъде в края на 1916!? Ако това се беше случило, то тогава и войната за България щеше да завърши в този период. Това обаче, както добре знаем, не става, защото нашият „въоръжен народ“ намира сили да воюва с превъзхождащите войски на противника още цели две години до 29.09.1918г.

Какво се случва след края на 1916г. в Завоя на Черна? Нима там всичко е било тихо и спокойно? Или може би не е имало боеве, а войниците масово са се „побратимявали“? Напротив, имало е относително затишие, нарушено от голямо сражение, наречено от участника в него полковника от артилерията Петър Дошкинов „Майското сражение в Завоя на р. Черна – 1917г.“

С установяването на комунистическата диктатура в България започва поголовна фалшификация на българската история. Тя засяга особено войните за национално обединение (1912-1918) и най-вече участието на България в Първата световна война (1915-1918). Тази война е обявена от официалната комунистическа история за „шовинистична“ и на практика е изхвърлена на бунището. Някои особени епизоди от нея въобще не се споменават. Това важи с пълна степен за сраженията на Българската армия срещу руските войски на фронтовете в Добруджа и Македония. Тези епизоди са умишлено скрити и заличени от колективната памет, защото за комунистическия режим изглежда неловко – българи и руснаци се бият едни срещу други. Този факт е неудобен  и никак не се вмества на концепцията за „вечната“ дружба между двата „братски“ народа.

През комунизма (1944-1989) участието на Българската армия в световната война е неудобна тема. За няколко десетилетия става тема табу. Българската комунистическа историография не допуска по политически причини обнародване на трудове, посветени на тази обявена за „империалистическа война“. Ако се споменава нещо, то акцентът е обвинителен с идейни постулати – заклеймяване на „великобългарския шовинизъм“ и на „завоевателните стремежи на монарха и българската буржоазия“. Затова битката в Завоя на р. Черна изцяло изчезва от българските учебници по история.

За да не сме голословни ще илюстрираме този неприятен за българските герои факт с примери.

Избираме три изследвания в областта на военната история от различни периоди. Първото от тях е наречена „Кратката военна история на България 681-1945г.“ (4)

Трудът е дело на авторски колектив от офицери от БНА с чин полковници и е издаден през 1977г. Многовековната българска военна история е отразена в шест раздела. Петият раздел е озаглавен „Войните на България в епохата на империализма“, където глава 4 е разказва за участието ни в Първата световна война (1915-1918). Трудът е типичен пример за “ правилно“ от комунистическа гледна точка отразяване на тези събития в духа на пролетарския интернационализъм и съветофилство. Разбира се, посочени са фронтовете, на които се сражава Българската армия – Северен (Добруджа) и Южен (Македония). За руски войски се споменава само на две места: първо, когато се описва състава на войските, които противостоят на България и второ, във връзка с прословутото фетишизирано от комунистите русофили побратимяване на р. Серет под влияние на идеите на „Великата Октомврийска социалистическа революция“.

Четейки тази военна история, която претендира за изчерпателност на българските битки и сражения във вековете стигаме до извода, че войната през 1916-1917г. е била само срещу Румъния на фронта в Добруджа и срещу западните „империалисти“ в Македония, където руски войски никога не е имало. Какви са тези руски войници в Добруджа? Кога са се появили и защо? Читателят така и няма да разбере никога отговорите на тези въпроси.

Изводът, който можем да направим от тази „военна история на България“ е, че българите не са се били с руски войски и ако това случайно се е случило става дума за един необясним дори „срамен“ за българския народ и армия прецедент, вменен във вина на управниците на страната ни по това време. След тези вероятно леки схватки, в които българите не желаели да стрелят по „освободителите“ си (?!) настъпило масово побратимяване под влияние на идеите на „Великата октомврийска социалистическа революция“.

За казионната комунистическа историография по това време по-голямо значение има написването на четиритомна „История на Отечествената война на България“, отколкото на Първата световна война, в която България участва почти 4 години.

Така в Македония руското участие във войната на Антантата против България е десетилетна тема табу. Укрива се фактът, че и руски войски се нареждат сред многобройните противници на българската армия на Солунския фронт. Ако някъде се посочват то е лаконично, без да се обяснява кога и защо са се появили. Това е подходът на казионните историографи, които се грижат да укрият или минимализират руското военно участие против България в Македония.

Демократичните промени  след 10.11.1989г. би трябвало да освободят изцяло българските историци от цензурата, партийните догми и идеологически оценки. Така ли е обаче наистина?

Отваряме том VIII на академичната „История на България“, издадена през 1999г., където в нейния дял III в цели три глави е разгледано участието на страната ни във войните за национално обединение (1912-1918). Сведения за руско военно присъствие на фронта в Македония през Първата световна война няма ?! (5)

С основание възниква въпросът: как така българските историци, при това академици не са забелязали руските войски в Македония? „Слепи“ ли са били да не видят, че сред многобройните противници на България в Първата световна война като член на Антантата с цялата си военна мощ застава и Русия.

Същата линия се възпроизвежда и в третият труд, който ще споменем – “Българската армия в Първата световна война (1915-1918)“, появил се през 2015г. Авторски колектив в цели седем глави разглежда нашето участие в тази война. Глава 6 е наречена „Военните действия на Южния фронт“. Вторият й раздел е „Съглашенската офанзива през 1917г.“ (6)

Тук обаче няма нито една дума за майското сражение в завоя на р. Черна !? Осемчленен авторски колектив от двама професори, петима доценти и един доктор не са намери сили, време и възможности да опишат българските подвизи в Завоя на Черна през 1917!? В този смисъл изписаното твърдение на авторите “Българската армия в Първата световна война (1915-1918)“ е „най-пълното научно изследване в България посветено на тази титанична битка“ остава голословно.

За разлика от българската историография, която все още няма сили да описва българо-руската война на Балканите в рамките на Първата световна война (1915-1918) в руската историография има достатъчно изследвания за дейността на руските войски от Експедиционния корпус в Македония. Традицията е поставена още от т. нар. руска емигрантска школа. (7)

Едно от най-сериозните изследвания по темата излиза  в Париж през 1933г. Негов автор е генералът от инфантерията Юрий Данилов. Използвайки руски източници, но също така и материали от архива на военното министерство на Франция авторът пише един задълбочен труд, озаглавен „Руските отряди на френския и македонския фронт“ (1916-1918). (8)

Генерал Юрий Данилов и неговият труд от 1933г.

На Руския експедиционен корпус се спират както съветски, така и руски учени. (9) Техните изследвания, анализирани в своята съвкупност с материалите от фондовете на българските държавни архиви и спомени на участници в събитията ни помагат да осветлим събитията, свързани с руското военно присъствие в Македония, в това число и битката в Завоя на р. Черна.

Преди да се обясним защо и как се появяват руските войски в Македония, нека да разгледаме бойното поле на Майското сражение от 1917г.

Черна е не просто една обикновена река в Македония. Това е най-големият десен приток на р. Вардар. Протича през живописната долина Пелагония, където при село Брод прави един внушителен по размерите си завой. Точно този завой дава името на голямата битка. Завоят на р. Черна е с добре очертани граници. На запад е Битолското поле, а на изток – областта Мариово. Дължината му е около 40 км., а ширината по линията от село Добромир на запад до село Зовик на изток е около 20 км.

Завоят на река Черна

Условно Завоят на р. Черна се дели на Западна Черна и Източна Черна. За ориентация ни служи посоката, в която тече реката. В Западна Черна, т.е. през Пелагония тя тече на юг, а в Източна Черна – на север и североизток. При село Скочивир реката влиза в Скочивирската клисура. Това е най-дългия пролом в БЮРМ. През областта Мариово Черна има характер на планинска река – бърза, с тясно корито и високи брегове.

Западна Черна е предимно равнинна с отделни ниски хълмисти възвишения, част от Битолското поле. Източна Черна, намираща се източно от Скочивир е планинска. Тук е Селечката планина, която оформя западната граница на Мариово и я отделя от котловината Пелагония. Селечка планина има два дяла: северен с масива Високо -Бобище и Източен с масива Маково – Чегелски. Отделни разклонения се пускат от тези масиви в различни посоки. Тази се създава един сложен планински лабиринт с доста възвишения и дори плата като Маргара.

Контролът над тези възвишения има важно значение за цялостния ход на боевете в Завоя на р. Черна. Могат да се използват като командни височини или наблюдателници. Наричани са още коти. Маркирани са на военните карти със своята височина, а някои имат даже имена. В планинската част на бойното поле най-важните коти са 1050, 1212, 1378, наречена още Маковска, Белвю (1101м.), Дабица или още Бомсдорф (903м.), Хаинцелман (827 м.), Магеберг или Цезар (792м.).

На 20.11.1916г. на тези гребени и височини се утвърждават българо-германските войски от 11-та армия.  (10) Тук нейните части ще водят заключителните зимни боеве с настъпващите войски. Тук ще се разиграе и Майското сражение от 1917г.

Български офицери на позиция „Бомсдорф“ в Завоя на река Черна

„Черният ден“ на руската армия в Македония (9.05.1917) е закономерна последица от антибългарската политика на Русия по време на Първата световна война (1915-1918), когато Русия воюва срещу България по всички фронтове. България става заплаха за имперските цели на Русия спрямо Цариград и Проливите заради усилията си да постигне национално обединение. (11)

В двете Балкански войни (1912-1913) Русия се обявява срещу България, като в Междусъюзническата война (1913) провокира създаването на антибългарската балканска коалиция (Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния), подкрепена дори от Османската империя с единствен стремеж да не допусне реализирането на своя кошмар – обединена България. Тогава с руско съдействие България преживява първата си национална катастрофа, узаконена чрез Букурещкия мирен договор-диктат (28.07/10.08.1913).

Опитът на България да потърси реванш по военен път и отмяна на наложеното й в Букурещ статукво чрез освобождение на поробените по руска вина българи в Македония, Тракия и Добруджа води до обявяване на войната от Русия. Това става чрез манифеста на руския император Николай II през 1915г., който заплашва България с унищожение.

През 1915-1916г. руски войски нападат България по суша, въздух и вода.  След освобождението на Македония и Поморавието от сръбска окупация и обединението им с България, сръбският съюзник Русия се включва в широкомащабната война против България, като едновременно й нанася двоен удар: от север в Добруджа в подкрепа на Румъния, с която Русия е съюзник от 17.08.1916 г. и от юг – в Македония на Солунския фронт.

Тази агресия срещу България е подготвена дълго време. Руските войски, които се появяват на фронта в Македония са част от т. нар. Руски експедиционен корпус, създаден в резултат на френско-руското военно сътрудничество в хода на войната.

Както е добре известно, Солунският фронт възниква в края на 1915г. Той е създаден от Франция и Англия, чиито войски са прехвърлени от Галиполския  п-в в помощ на сръбската армия в Македония. Първоначално там пристигат 3 френски и 1 английска дивизия, които настъпват в Македония и влизат в схватки с българските войски при Струмица, Криволак и завоя на р. Черна.

„Солунската експедиция“ на френския генерал М. Сарай завършва с неуспех в края на 1915г. Нито Сърбия е спасена, нито българите са разгромени. Понесли сериозни загуби, съглашенските френско-английски войски се оттеглят на гръцка територия, където започват да се укрепяват, създавайки Солунския укрепен лагер, прераснал постепенно в нов Солунски фронт.

Всъщност тези съглашенски войски са спасени от пълен разгром от Германия. В  името на своите интереси, които не предвиждат приключване на войната на Балканите, тя спира българското настъпление  на границата с Гърция.

Така в края на 1915г. в Македония се преминава към позиционна война, продължила чак до 1918г. Враждуващите групировки започват да подсилват войските си. От о-в Корфу в Солун по море са прехвърлени остатъците от разгромените през 1915г. сръбски войски, които са реорганизирани и превъоръжени. През 1916г. съглашенското командване привлича в Македония италиански и руски войски.

Първата световна война е коалиционна война и още от самото й начало Русия следва последователен курс на съдействие на западните си англо-френски съюзници, което й струва скъпо, в това число чрез тежки поражения по фронтовете.

В рамките на тези активни руски действия, подчинени на целите на коалиционната война, през 1916г. руското участие във войната е разширено чрез изпращането на войски във Франция и Македония.

На 26.04.1916г. представителите на френското правителство Рене Вивиани и Албер Тома, от една страна и генерал М. Алексеев, от друга страна, подписват важно споразумение. То предвижда Русия да изпрати във Франция и в Македония свои войски с обща численост 50 000 души.  Френското правителство се съгласява да поеме разходите за транспортиране, въоръжение и издръжка на тези части.

Русия веднага започва да изпълнява споразумението с Франция. През цялата 1916г, въпреки загубите на германо – австрийския фронт, главното руско командване създава 4 специални бригади и предоставя на съюзника си Франция общо 745 офицери и 43 547 долни чинове подофицери и войници. (12)

1-ва и 3-та специални пехотни бригади, създадени съответно в периода януари – юни 1916г. са изпратени за действия във Франция. За действия на Балканите, в Македония Русия създава нови части и подразделения. Това са други специални бригади с номера 2 и 4.

2-ра специална бригада е новосформирана. Тя е създадена през май – юни 1916г. в района на Москва. По щат има 224 офицери и 9 338 долни чина. Командир на бригадата е генерал Михаил Дихтерис (1874 -1937), генерал – квартирмайстор на щаба на армията на Югозападния фронт, а началник-щаб – полковник Владимир Шишкин. М. Дихтерис е назначен  за командир на бригадата с Височайша заповед на 28.05.1916г. Той обявява встъпването си със заповед №31 до бригадата от 10.06.1916г.

Руската бригада се състои от два пехотни полка с особено назначение и един маршеви батальон. В тях влизат роти на действащи части, воювали на различни фронтове с голям боен опит. 3-ти специален пехотен полк е под командването на командира на 51-ви Литовски полк полковник Иван Тарбеев, а начело на 4-ти специален полк застава полковник Леонид Александров, който е офицер за специални поръчки на Руското главно командване. Маршевият батальон е под командването на полковник Иван Дамянов.

Частите на руската специална бригада са превозени с кораби от Архангелск до пристанището Брест в Североизточна Франция, след което с влак са транспортирани до Марсилия. Оттам отплават за Солун. Първите руски части пристигат в Солун на 30.07.1916г. Посрещнати са тържествени с почетен караул от всички съюзни армии.

Точно в навечерието на подготвяното от френския генерал М. Сарай общо настъпление срещу българската армия войските на генерал-майор М. Дихтерис се вливат в съглашенските войски през август 1916г.

Генерал-майор Михаил Дихтерис

В Солун се очаква пристигането и на още една Руска специална бригада  – 4-та. Тя е под командването на генерал Максим Леонтиев – бивш военен агент (аташе) на Русия в България (1905-1911) и генерал-квартирмайстор на Генералния щаб и началник-щаб подполковник Борис Дуров.

Бригадата е сформирана в Москва по смесената система, подобно на 3-та бригада, изпратена във Франция. Три роти за всеки полк са взети от действащите полкове на руската армия. Останалите 9 роти се формират от запасни батальони, в които има по-слабо обучени войници, дори опълченци. В първоначалния състав на 4-та Специална пехотна бригада влизат 180 офицери и  9 368 долни чинове.  Бригадата е в състава от два специални полка. Командир на 7-и полк с особено назначение е полковник Александър Мочулски, а на 8-и полк – полковник Александър Грундщрем.

Прехвърлянето й на Солунския фронт става по същия маршрута, използван от 2-ра Специална бригада: Архангелск – Брест – Марсилия – Солун. В  Солун  пристига на борда на парахода „Лютеция“ в периода от 10 до 20.10.1916г.

Така през август-октомври 1916г., въпреки големите загуби на Източния фронт и военните задължения към съюзника си Румъния, която търпи поражения в Добруджа, руското върховно командване изпраща две пехотни бригади с численост над 18 000 души в Солун, като постоянно отделения нови попълнения за тях от своите резерви.  (13)

Генерал Максим Леонтиев

Според плановете на съюзниците руските части на Солунския фронт трябва да стигнат състава на една самостоятелна дивизия и да въздействат най-вече психологически на българите. Разчита се  българските войски да бъдат разколебани и да не воюват толкова настървено срещу своите „освободители“. Последвалите събития ще опровергаят изцяло тези надежди.

Новопристигналите руснаци се разполагат в лагера Амбелонес, край Солун. Малко по-късно тук пристигна и генерал Виктор Тарановски, определен за началник на всички руски части на Македонския фронт. Бързото развитие на събитията и изненадата от българското настъпление, предизвикат незабавното им изпращане на фронта при Лерин, още края на август 1916г.

Руски войник на Солунския фронт. Френска картичка от 1917г., която осмива руски войник, използван за пушечно месо

От септември 1916 г. 2-ра специална бригада е хвърлена в боеве срещу 1-ва българска армия на битолско направление. Тя се оказва на острието на съглашенския удар в посока към град Битоля. Големият град с население от 60 000 души, бивш център на вилает в Османската империя, известен още като „градът на консулите“ е главен обект на съглашенското контранастъпление, започнало на 12.09.1916г. Планира се овладяването му и превръщането му в столица на сръбските войски и правителство в изгнание.

2-ра специална бригада действа в състава на съглашенската групировка на френския генерал Виктор Луи Кордоние. Тази групировка е френско-руска по своя състав и включва следните части: 156-та френска дивизия и 2-ра руска специална бригада (в първа линия) и 57-а френска дивизия – във втора линия.

Усилията на френско-руските части са насочени за пробив в участъка на българската Леринска позиция. Тя включва селата Арменохор и Петорак. Боевете на тази позиция продължават в периода 15.09 – 2.10.1916г. Тук руснаците постигат известни успехи, но с цената на тежки загуби. Така на 24.09.1916г. в района на село Арменско руските части водят много тежък бой с българските войски. В него по руски данни 3-ти специален полк понася чувствителни загуби: 10 офицери и 576 войници. За действията на частите на руската бригада в септември 1916г. генерал М. Сарай издава заповед № 10 от 19.10.1916г. В нея се говори за успехите на 3-ти специален полк на бригадата, който в периода от 9 до 26.09.1916г., сражавайки се във високопланинска местност „изпълнил блестящо операцията против българските войски“. В заповедта специално се набляга на приноса на полка за овладяването на укрепената българска позиция северно от Арменско и съдействието, което е оказал той за падането на град Лерин на 23.09.1916г.

Леринската българска позиция се задържа до края на септември 1916г. През октомври 1916г. руските войски настъпват вече в Битолското поле. Първи посрещат руските нашественици частите на 15-ти Ломски полк на подполковник Стефан Илиев при Лажец.  На 4.10.1916г. той отбива яростна руска атака. За боевете при Лажец полк. Ст. Тасев разказва следното: „През нощта на 5 срещу 6 октомври противникът произведе нападение в интервала между 2-ра и 3-та дружина на 15-ти пехотен Ломски полк, а на 6-ти още от сутринта откри силен артилерийски огън, но повече от леки батареи. След пладне неприятелската пехота в гъсти вълни започна настъплението си систематически и много дръзко, като на полско учение, предвождана от двама офицери на коне. Първите вълни достигнаха близо до телените мрежи, като под убийственият огън на батареите, както на група Карадимов, така и на фланкиращите от полето на група Томов, търпяха огромни загуби. Полето почерня от хора на атакуващите и батареите едвам смогваха да се справят с изобилно явяващите се цели. Настъплението се разшири не само срещу с. Лажец, но и към с. Меджитли. Напорът беше най-силен срещу 3-та и 4-та дружини на 15 полк и 7-а опълченска рота, които дочакаха спокойно атаката и я отбиха в упор. От батареите пострадаха 1/8 германска; тя беше хваната във вилка от тежка неприятелска батарея и й бяха запалени снарядите. Така бе отбита първата атака на противника, който настъпи много смело, но и панически отстъпи назад, като остави на полесражението много трупове. Един от конете се върна назад без ездач. Атакувала е една руска бригада“. (14)

Настъпление на руските войски в Македония през 1916г. Френска фотография.

Руското военно присъствие на фронта е използвано от френското командване за да деморализира българските защитници. В сборника „Кенали“ такъв случай е описал в своя дневник френският сержант Жер Оливие от 54-ти колониален полк. Той е  пленен на 28.10.1916г. и дневникът му попада в наши ръце. Жер Оливие разказва: „Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием…“. (15)

Подобен опит французите предприемат и в участъка на 33-ти Свищовски полк. Офицерите, сражавали се в този полк разказват: „Още не настъпил денят 7 октомври, оръдията пак засолютуваха; аероплан лети по продължението на позицията и пуща лисчета, които, като конфети падат по земята – това са позиви към българите. Френското командване съобщава, че насреща са руси – синове на тия, ще даваха живота си за свободата на България и пита: ще се бият ли свободните българи срещу тия синове. Истина – трогателно! Но свободни ли бяха самите тия синове? Фактите показаха, че тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп – да плачат на чужд гроб!

Характерно беше, че когато в миналите позиви, пущани по същия начин по позициите обръщенията бяха обикновено – татари, гагаузи или най-много тракийци. Най-после французите бяха разбрали, че се бият с българи и обръщението им в последния позив с едър шрифт бяха отправили към българи…“  (16)

Руски войски участват в голямата пехотна атака на 14.10.1916г. Тогава има дневна руска пехотна атака в позициите на 33-ти пехотен полк, която е отблъсната. През нощта срещу 15.10.1916г. е повторена, но отново е отразена с големи загуби за противника, който дава и пленници. Пред Кенали са пленени чернокожи – колониални френски войници, а пред Негочане – руснаци. Само при голямата атака на 14.10.1916г. според полк. Ст. Тасев  противникът, който е атакувал (2 руски и 3 френски полка) е дал следните загуби: 2000 убити и ранени войници и 4 офицери. (17)

Руските загуби не са посочени отделно от френските. Полк. Ст. Тасев обаче отбелязва по техен адрес следното: „…И до днес стоят край селата Кенали и Меджитли гробовете на православни руси, запазени грижливо със железни огради, и означение на имената на падналите. Намерили своята кончина тъй далече от отечеството си“. (18)

В тези боеве 33-ти Свищовски полк взема не само взема пленници, но и бойни трофеи. Сред тях е един руски брониран автомобил, с който неуспешно руснаците са атакували позициите на Свищовци. (19)

Въобще планираната френско-руска „лека разходка“ до Битоля се проваля поради упоритата българска съпротива. Тежките боеве с ариергардните български части продължават и в следващите дни и месеци. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при двете големи пехотни атаки, предприети на 6 и на 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората. Според донесенията на щаба на генерал-майор М. Дихтерис от началото на бойните действия до 15.10.1916г. неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1 423 души.

Слабата артилерия, с която разполага щаба на генерал – майор М. Дихтерис го принуждава типично по суворовски да хвърля войските си в унищожителни пехотни атаки във високопланински и гористи местности, които са лесно отблъсквани с картечен, пушечен и артилерийски огън от българите.

Едва на 19.11.1916г. в 9.30 ч. сутринта в Битоля влиза 1-ви батальон на 3-ти специален руски полк заедно с френска и сръбска кавалерия. Това е първият голям град във Вардарска Македония, окупиран от съглашенските войски.  Българските знамена, които са се развявали по жилищните и обществените сградите ще бъдат свалени по заповед на окупатора и заменени със сръбски.

Влизането на руските войски в Битоля на 19 ноември 1916г. По сградите се веят български знамена.

Приносът на руските съюзници на сръбските поробители на Македония за овладяването

на Битоля е безспорен. За да няма съмнение какви са истинските цели на руското военно присъствие в Македония, в частност в град Битоля, генерал – майор М. Дихтерис издава специална заповед. В нея той подчертава важността и значението на овладяването на Битоля. А победата била израз на „славянското единство“, скрепено не само с обща вяра и обща история, но и съвместно от пролятата кръв в боевете на Великата световна война“.

Един български град в Македония (Битоля) се окупира от руски войски и се предава на славяните сърби, за да унищожават други, обявени за славяни българи. Славянството се експлоатира за пореден път от Русия с антибългарската му насоченост.

От събитията, свързани с падането на Битоля през 1916г. става ясно, че Русия не е никакъв освободил на македонските българи, а обратно, техен поробител. Приносът на руския поробител е оценен от сръбския му съюзник също враг и поробител на българите в Македония. Заради помощта, която оказват на сръбските войски в Македония руските войски получават специални благодарности, ордени и медали от сръбския съюзник.

Два дена след овладяването на Битоля в града пристига престолонаследникът на Сърбия Александър Караджорджевич. Той изразява особената си признателност за помощта на  руските войски. Поздравления постъпват и от генерал – майор М. Сарай. На 10.01.1917г. за боевете под Битоля генерал – майор  М. Дихтерис е удостоен с висшата награда на Франция ордена на Почетния легион, създаден от император Наполеон Бонапарт. Генерал-майор М. Дихтерис е награден и в родината си с ордена „Св. Владимир“, II-ра степен с мечове.

Паралелно с настъплението към Битоля се през октомври 1916 г. се разгарят и боевете в завоя на р. Черна. След неуспешните атаки при Кенали натиска се измества към завоя на р. Черна. Тук действат сръбските войски, които атакуват нашите оредели части от 8-а Тунджанска дивизия, подпомагани от модерната френска артилерия, която има голямото надмощие.

Бъдещият министър-председател на България Константин Муравиев тогава е все още млад поручик и командир на рота в 21-ви Средногорски полк. В своите мемоари той е

записва за боевете за р. Черна следното: „…След падането на Каймакчалан, който е пример за упорита отбрана, боевете не стихнаха и в района на р. Черна. Те представляваха непрекъснато и постепенно къртене на този скалист масив. Противникът си служеше с пресни войски, винаги по-многобройни от нашите и подкрепени от мощна артилерия. Боят беше неравен. Убитите често пъти стояха с дни непогребани и заразяваха въздуха непоносимо. Подкрепления идваха понякога, но винаги късно. Те идваха отдалече, бяха уморени до капване и веднага хвърляни в боя без оглед на времето и обстановката. Така посред бял ден настъпиха току-що пристигналите с усилен марш от Беломорието 39-и и 40-и полк. Те настъпиха по открита местност, попаднаха под страшен ураганен артилерийски огън и станаха жертва на безразсъдно командване…“ (20)

Поради силната съпротива на българите и големите загуби на сърбите и се налага те да бъдат подкрепени с руските войски. Съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски № 2139/3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра специална бригада влиза в състава на 1-ва сръбска армия. Остава обаче в подчинение на руския Генерален щаб и заема позиции в завоя на р. Черна.

Към 28.11.1916 г. 2-ра особена бригада се съсредоточава около Араток, където остава като армейски резерв чак до 3.12.1916 г., като подрежда своята материална част и попълва личния си състав с войници от маршевите дружини.

Руски офицер с артилеристи от сръбска батарея, придадена за действия срещу Българската армия в Македония

В нощта на 3 срещу 4.12.1916 г. 2-ра специална бригада сменя на позициите в завоя на р. Черна сръбските Вардарска и Моравска дивизии, които са прехвърлени на десния бряг на реката. Руските войски имат два участъка на тази позиция: десен – от кота 1050 до пътя Суходол – Мъгленци и ляв – от този път до рекичката, източно от вр. Хлебница. Десният участък се заема от 4-ти полк, който сменя 2-ра бригада от Моравската дивизия и 1-ва бригада от Вардарската дивизия. В първа линия тук застават 1-ва и 2-ра дружини с три картечни роти, а в резерв – 3-та дружина в падината на юг от кота 1050. Щабът на полка се установява в Орахов. Левият участък се заема от 4-ти полк, който сменя бригадата от Вардарската дивизия. Полкът има в първа линия 2-ра и 3-та дружини с две картечни роти. Щабът му се установява в Суходол. На северния край на Суходол се установява бригадният резерв – една дружина с една картечна рота.

Бригадата се появява се на фронта на 7.12.1916 г. На два пъти на 9 и 12.12.1916г. атакува българските позиции. Не успява да постигне кой знае какви успехи. Понася сериозни загуби в сраженията и изтеглена на временна почивка. В края на декември 1916г. 2-ра специална бригада преминава в нов сектор, където сменя частите на сръбската Дунавска дивизия.

Междувременно и 4-та руска специална бригада се включва в боевете срещу българите. Тя влиза в състава на 3-та сръбска армия. На 28 – 30.11.1916 г. тя участва в настъплението срещу българите на Солунския фронт. Особено активно действа 7-и руски полк. Той подкрепя атаките на сръбските атаки, при които губи 251 убити и ранени. Общо в тези дни бригадата дава 301 души загуби. Според донесението на щаба на генерал – майор М. Леонтиев на 2.12.1916 г. неговата бригада се намира в завоя на р. Черна при село Брод.

Опитите на съглашенските войски след падането на Битоля да разширят успехите си са обречени. Умората от големите загуби и настъпването на зимата в суровите планински райони около града води до това, че настъплението на съглашенските войски постепенно замира. Фронтът се стабилизира по височините, разположени на около 5 км. северно от Битоля. Българската отбранителна линия се установява при Червената стена – кота 1248 – кота 1050 – Маково – Градешница. Тук българските войски заемат твърдо позиции за отбрана, които ще удържат до края на войната в Македония през 1918 г.

През януари 1917г. генерал-майор М. Дихтерис изпраща донесение в руския Генерален щаб за числеността на своята 2-ра специална бригада. Всичко на Солунския фронт идват 187 офицери и 8565 долни чина. От тях в бойния състав са 116 офицери и 5 194 войници. При боевете са убити или умират 10 офицери и 700 войници. Ранени са 30 офицери и 1598 войници. Към 1.01.1917г. в болниците са 25 офицери и 3151 войници. Всичко за този период в тях са минали  63 офицери и 5290 войници. От Русия за окомплектоване пристигат 25 офицери и 3439 войници. През януари 1917г. в строя са 158 офицери и 8394 войници. (21)

Тези цифри показват неуспеха от руското военно присъствие в Македония през 1916г.

Загубите на руските войски в Македония са резултат не само от боеве с българските войски. Към 1.01.1917г. над 50% от личния състав на бригадата (963 офицери и 5 290 долни чинове) са болни. А в края на 1916г. и началото на 1917г. и в руските войски, както и сред останалите съглашенски части върлува маларията, която става страшен бич.

Генерал-майор Михаил Дихтерис

Зимата на 1917г. преминава в затишие. Антантата продължава да трупа войски и да се готви за нови атаки. Решение за предприемането на ново настъпление през пролетта е взето на съюзническата конференция в Кале на 26.02.1917г. Тежката зима и планинският характер на фронта в Македония както и необходимостта от попълване на войските на Антантата отлагат с няколко месеца нейното начало. Забавянето на настъплението на съглашенските войски води до разпокъсването на техните действия. Различните групировки действат в участъците си несъгласувано и разединено, което улеснява задачата на отбраняващите се българо-германски войски.

Все пак в продължение на цели три месеца (11.03 – 21.05.1917) силите на Антантата се опитват на различни участъци на фронта в Македония да осъществят пробив в българските отбранителни позиции.

В началото на май 1917г. в Завоя на р. Черна са заели за отбрана българо-германски войски в състав от една дивизия (302-ра) и една бригада (22-ра). От Западна Черна до линията Орле-Маково е разположена 302-ра дивизия с 22 дружини, 92 оръдия и 109 картечници. (22)

302-ра дивизия на генерал-майор Херман фон Цигезар е в състав от три бригади: две български (2-ра Тракийска и 3-та Рилска) и една германска 201-ва). Българските бригади са по фланговете, а германската бригада в центъра на бойния ред на дивизията, където е стратегическата кота 1050, заета от германски егерски батальони.

22-ра германо-българска бригада е от три пехотни полка (1 германски и 2 български). Това са общо 8 дружини. Те имат 12 батареи и 44 оръдия и 4 минохвъргачки. Бригадата заема участъка от р. Орле, вкл. до Източна Черна. Това е т. нар. участък фон Ройтер, който носи името на германския генерал, командир на бригадата. Той се дели на три полкови участъка: западен, среден и източен. Българите са в средния и източния участък. Западният участък е германски. Отбранява се от 42-ри германски полк, заел Бомсдорф. И трите пехотни полка са в бойна част. Фронтът на бригадата е дълъг 7 км. Командно й място е в с. Крушевица. (23)

Във втора линия българо-германските части имат корпусният резерв на 61-ви корпус от един пехотен германски полк, с два батальона и 8 батареи. В трета линия е армейския резерв. Това е българската 2-ра Тунджанска бригада от два пехотни полка с 8 дружини.

Български и германски офицери на брега на река Черна, 29 март 1917г.

Трудно е да се определи съотношението между германските и българските части, още повече че те са размесени. В първа линия има общо 8 пехотни полка. От тях 5 пехотни полка са български. Това са 9-ти, 27-и, 28-и, 44-ти и 54-ти. Те са предимно от 2-ра пехотна Тракийска дивизия – една от първокласните ни дивизии, мобилизирана в септември 1915г. от 2-ра дивизионна област в Централна Южна България с щаб в Пловдив.

В самото начало на Първата световна война от 1.10. до 30.11.1915 г. 2-ра Тракийска дивизия отбранява участъка между долините на  Струма и Места. После взема участие в подкрепа на 14-ти Македонски полк в боевете срещу англичаните и французите по граничните виосчини и край Струмица при Злешево, Орманли, Галаш, Висок камък, Фурка и Плавуш. От 8 до 18.08.1916 г. дивизията участва в боевете при Дойран.

Към началото на боевете в Завоя на р. Черна в май 1917г. 2-ра Тракийска дивизия фактически е разпръснала силите си в различни участъци.  Ядрото й обаче се намира точно в Завоя на р. Черна. От петте български пехотни полка там четири са нейни.

54-ти пехотен полк е от 3-та бригада на 7-а Рилска дивизия. „Чичовците“, както са ги наричали заради по-високата им възраст въобще не бива да бъдат подценявани. Те са се сражавали успешно срещу французите при Криволак още през октомври 1915г. заедно с 11-та Македонска дивизия и сега отново се изправят срещу французи, макар и от колониалните дивизии.

Петте български пехотни полка не са пълни по щат. Средно те разполагат от  2300 до към 2800 бойци. Общо в петте пехотни полка към началото на боевете има 13 250 бойци. (24)

Командири на тези полкове са следните офицери: подполковник Борис Дрангов – на 9-ти Пловдивски полк, подполковник Димитър Мустаков – на 27-и Чепински полк, подполковник Стефан Петров – на 28-и Стремски полк, подполковник Михаил Йовчев – на 44-ти пехотен полк и подполковник Минчо Банковски – на 54-ти пехотен полк. Командири на бригадите са полк. К. Кирилов – на 2-ра Тракийска бригада (9-ти и 27-и пехотен полк) и полк. Хр. Бояджиев на 3-та Рилска бригада.

Съотношението на българските към германските пехотни части е 12:7 в полза на българите. При това българските дружини не са равни на германските батальони. Германските дружини по състав не са равни даже на една българска рота. (25)

С други думи 302-ра дивизия си е предимно българска по личен състав, като особено доминират българите във войнишкия състав.

Подобно е положението и в 22-ра бригада на фон Ройтер. От трите й полка два са български (28-и и 44-ти), командвани съответно от полк. Ст. Петров и полк. Юр. Тодоров  и само един е германски (42-ри) на майор Фрик. Всеки полк си имат свой участък на отбраната. Германският полк държи западния участък, а българските полкове – средния (44-ти) и източния (28-и).

Български офицери от 44-ти пехотен полк в Завоя на р. Черна

Българо-германските позиции са защитени и от артилерия. Тя е организирана в артилерийски групи.  В 302-ра дивизия има две такива групи: западна и източна от общо 13 батареи с 46 оръдия и гаубици – 20 български и 26 германски. Западната група е българска, а източната – германска. Групите прикриват общо участъкът на дивизията, дълъг 15 км. Те са отделени една от друга на 4 км.  Особеност за тях е че са разпръснати на фронт над 7 км.

Ядрото на западната група е от 18-ти арт. полк с командир подполковник Ил. Игнатов. Този полк е сформиран в септември 1915г. в хода на мобилизацията в Стара Загора от състава на 8-и арт. полк. 18-ти арт. полк е част от 8-а арт. бригада. Това е дивизионата артилерия на 8-а Тунджанска дивизия. Той следва бойния път на своята дивизия с командир генерал-майор Т. Митов, преминавайки Поморавието и Македония, където се сражава в Чеганската операция, за да достигне до сектора в Завоя на р. Черна.

В 22-ра бригада артилерията е организирана в три отделни групи. Командир на артилерията в този участък е германският капитан Фишер. Тук са разположени 11 батареи с 44 оръдия. Командир на българската артилерия  участъка е подполковник Денчо Бояджиев. Командир на 1-ва арт. група е капитан П. Дошкинов.

Българска позиция в Завоя на река Черна. Горе вдясно е маркирана кота 1050

Срещу българо-германските войски само в първа бойна линия са три дивизии (35-та италианска, 16-та и 17-та френска колониални) и една бригада (руската 2-ра специална).

2-ра руска специална бригада на генерал-майор М. Дихтерис. е разположена от р. Орле до дола между вр. Хаинцелман и вр. Миге. Нейни съседи са двете френски дивизии. 16-та френска дивизия е от билото на Селечка планина до р. Орле. 17-та френска дивизия е от дола между вр. Хаинцелман и вр. Миге до Източна Черна. Във втора линия е резервът – 11-та френска колониална дивизия на генерал Жан-Пол Сиер. В трета линия е резервът на главнокомандващия М. Сарай от френската 30-та пехотна дивизия.

Руската 2-ра специална бригадата има два пехотни полка с общо 6 батальона. От тях 5 батальона са в бойна част и 1 батальон – в резерв. Фронтът на бригадата е дълъг 2,5 км. Командният й пункт е на 1 км. югоизточно от село Маково.

Околностите на село Маково, където са били разположени руските войски

Бригадата разполага с артилерия: 12 леки и 2 тежки батареи или всичко 14 батареи с 54 оръдия. (26)

В сравнение с другите съединения в първа линия правят впечатление някои особености. Първо пехотата е от два полка, и отстъпва на 35-та италианска дивизия с нейните шест пехотни полка, както  и на двете френски дивизии, които имат по четири пехотни полка. Фронтът, който заема руската бригада е най-тесен – едва 2 км. , срещу 10,5 км. за италианците и по 4 км. за двете френски дивизии. Малобройна е и артилерията в руския сектор. Тя включва само 14 батареи срещу 32 ½  батареи при италианците, 19 ½ – при 16-та дивизия, 12 ½ – при 17-та дивизия. Руските сили разполагат само с 14 батареи. В 14 батареи в руския сектор има само 54 оръдия срещу доста повече на съюзническите части: 144 италиански, 78 – при 16-та дивизия и 50 – при 17-та дивизия.  (27)

Това означава, че руските войски при предстоящата атака трябва да разчитат основно на силата на своята пехота и на максимално подсигуряване и прикритие на артилерийския огън от своите малко на брой батареи и от батареите в съседните сектори. В хода на боевете по-късно това се оказва ахилесовата пета на руската бригада.

Съглашенските части могат да разчитат и на тежката корпусна артилерия (8 батареи, 28 оръдия) и армейска артилерия (5 тежки дълги батареи и 18 оръдия). Превъзходството им в артилерия спрямо българите и германците в съотношение почти 3:1 дава добри шансове за успех.

В съседство на завоя на Черна са разположени други съглашенски войски. На изток в пространството между Черна и Сокол, вкл. е 1-ва сръбска армия с три пехотни дивизии (Дунавска, Дринска и Моравската, оставен в резерв), в чийто състав е и 4-та руска специална бригада.

Майското сражение в Завоя на р. Черна продължава от 5 до 21.05.1917г. То започва с артилерийска подготовка на противника, проведена в дните от 5 до 8.05.1917г.

На 5.05.1917г. съглашенската артилерия открива огън по целия фронт в Завоя на р. Черна. В артилерийския  обстрел участват общо 91 батареи (372 оръдия и тежки минохвъргачки), с които противникът обстрелва българо-германските позиции. И така денонощно чак до 8.05.1917г.

Огънят продължава с променлива сила и прекъсвания, а на моменти е барабанен. Средно на ден противникът изстрелва по десетки хиляди снаряда, с което се опитва да разстрои възлови пунктове на отбраната ни и да подготви пехотната атака. Българските и германските батареи отговарят на огъня на противника, като поради по-малката си численост разчитат на по-доброто управление на огъня и по-точния обстрел на небелязаните обекти, особено на батареите на противника и съсредоточените за атака негови пехотни подразделения. Опитите на отделни съглашенски патрули да настъпят, за да установяват на място ефекта от артилерийската подготовка е посрещнат с разрушителния и преграден огън на българо-германските батареи.

Настъпва важният за защитниците на Завоя на Черна 9.05.1917г. Този ден започва с усилен артилерийски обстрел от страна на противниковите батареи, който постепенно се засилва до барабанен. Така се подготвя решителното настъпление. Българо-германските позиции са покрити с облаци от прах и дим. Противниковата артилерия пренася огъня си в дълбочина чак до тиловите линии на набелязаните за атака стратегически височини (коти). След това съглашенската пехота изкача от окопите си и започва атаката си.

Няма да се спираме подробно на атаките на френско-италианските войски на 9.05.1917г. в техните сектори, тъй като това е извън темата, която разглеждаме. Само ще посочим какви са резултатите от тях

35-та италианска дивизия с две свои бригади „Сицилия“ и „Иврея“ атакува 2-ра Тракийска бригада и 201-ва германска бригада на 302-ра дивизия с главен обект кота 1020 и кота 1050. Всички италиански атаки са отбити с големи загуби – 2400-2700 души. (28)

Подобно е положението и във френският сектор на атаката. 16-та френска колониална дивизия настъпва срещу 3-та Рилска бригада на 302-ра дивизия и част от 201-ва германска бригада. Замисълът на противника в италианския и френския сектор е да обхване с дивизиите си двата фланга на 302-ра дивизия и да я разгроми. Съглашенските атаки във френския сектор са кърваво отбити.  Само на 9.05.1917г. 16-та колониална дивизия дава над 1000 загуби. Не помага и вкарването в боя на 17-та колониална дивизия, която за деня дава 700 жертви. (29)

Конкретната задача, която е поставена на руската 2-ра специална бригада е да атакува и овладее обектите  Бимсдорф (Дабица) и Хаинцелман, наричани от германците съответно „Вилхелм“ и „Фердинанд“. По-нататък след като развие своя успех трябва да овладее вододела на р. Маковка и р. Дубица от Орле до връх Миге. По-конкретните задачи до частите на бригадата са поставени с оперативна заповед на командира на бригадата генерал-майор М. Дихтерис от 23.04.1917 г., последвана от инструкция от 30.04.1917 г.

Вдясно от руските части настъпва 17-та френска дивизия, а вляво по билото на Селечка – 16-та френска дивизия. В бойния ред на 2-ра особена бригада са двата й полка – 3-ти и 4-ти. В бригаден резерв е оставен 1 батальон от 3- ти руски полк.

На 9.05.1917 г. руската 2-ра специална бригада трябва да настъпва в участъка на 22-ра българо-германска бригада заедно с 17-та френска колониална дивизия. Тя настъпва в две колони: с 3-ти полк на полковник Иван Тарбаев и с 4-ти полк на полковник Леонид Александров. 3-ти полк с два батальона е в първа линия и е насочен срещу Хаинцелман, заеман от 3-ти батальон от 42-ри германски полк. 4-ти полк с два батальона в първа линия и един във втора линия е насочен срещу Бомсдорф (Дабица), защитаван от друг германски батальон (2-ри от същия 42-ри германски полк). Бомсдорф или Дабица е височината на север от Маково и на юг от Орле, около която ще се разиграят ожесточени сражения. В резерв на бригадата остава да действа един батальон от 3-ти специален полк. (30)

Пехотната атака се поддържа от огъня на бригадната артилерия – 54 оръдия. Руската бригада съгласува действията си с френската 17-та колониална дивизия, която има в състава си 4 пехотни колониални полка (1-ви, 3-ти, 51-ви и 54-ти) и 50 оръдия. Съотношението на силите в участъка „Ройтер“ е в полза на Антантата. 18 френско-руски батальона с 104 оръдия се изправят срещу 10 германски батальона (дружини) и 60 оръдия на участъка Ройтер. (31)

В участъка „Ройтер“ артилерийската подготовка на батареите от 17-та колониална дивизия и 2-ра руска специална бригада започва в 5.15 ч. сутринта на 9.05.1917 г. Главните обекти, които са обстрелвани са трите важни височини Бомсдорф (Дабица), Хаинцелман и Миге. Към 6.00 ч. огънят се усилва и става барабанен. Под неговото прикритие в 6.30 ч. започва атаката на френско-руските пехотни батальони.

Германските и българските батареи откриват срещу тях преграден и унищожителен огън.  Въпреки причинените загуби руската пехота настъпва.  Достига нашата отбранителна линия и я атакува. Срещу Хаинцелман  руският 3-ти полк постига само частичен успех. По-успешно действа 4-ти руски полк. Германският преграден артилерийски огън е незадоволителен, което улеснява действията му. След кръвопролитен бой Бомсдорф (Дабица) пада в руски ръце към 8.00 ч. сутринта на 9.05.1917 г. Руснаците пленяват даже 78 германци, в това число 4 офицери от 42-ри германски полк. (32)

Местоположението на Бомсдорф

Към 8.45 ч. е отразена атаката при Миге и Хаинцелман. Бомсдорф (Дабица) обаче остава в руски ръце. Следобед на 9.05.1917г. 3-ти руски полк повторно атакува неуспешно Хаинцелман. Полк. П. Дошкинов разказва какво се е случило: „Франко-руските атакуващи маси, които вече наближиха телените мрежи, попаднаха под един необикновено силен дъжд от чугун и оловени куршуми, който се сипеше безмилостно върху смело настъпващите вериги на 54-ти колониален и на 3-ти руски полк… Всичкото междупозиционно пространство, в продължение на повече от пет минути приличаше на кипящ котел. Атакуващите се разбъркаха, движейки се в разни посоки, но повечето бяха избити или ранени, като осеяха наново полето, други залегнаха в ямите пред телените мрежи, а малка част успя да се върне в окопите си, преследвани при тяхното бягство още по-назад с огъня с полските батареи“. (33)

При Хаинцелман частите на германския батальон контраатакуват руснаците, залегнали пред телената мрежа.  Немците излизат от своите скривалища и окопите. С бомби атакуват и избиват по-голяма част от руските войници. За прочистване на техните остатъци съдейства и ефективната стрелба на българските батареи.

Овладяването на Бомсдорф (Дабица) е най-големият успех на съглашенските войски в атаката им на 9.05.1917г. Той обаче не е развит, защото руските войски не получават подкрепа от съседните френски части.

За възвръщане на тази важна височина щабът на 22-ра бригада разработва план. Замисълът е да се атакуват руските окопи на височината откъм двата фланга. Преди това трябва да се проведе бърза артилерийска подготовка. Това налага концентриране на огъня на близките батареи. Планът е добре замислен, като отчита всички слабости в редовете на противника и най-важно изпълнен е блестящо.

Поведена е краткотрайна артилерийска подготовка с участие на пет български батареи. Следва образцова контраатака, която започва вечерта на 9.05.1917 г. В нея участват германските егери, атакуващи от запад и българска рота (6-та на капитан Шишков) от 2-ра дружина на 44-ти пехотен полк, атакуваща „на нож“ от изток.  Вечерната атака е пълна изненада за руснаците на Бомсдорф (Дабица). Повечето от руските войски, които са се укрепили временно там са избити от снарядите и бомбите, а остатъците от тях се оттеглят панически назад. Бомсдорф (Дабица) става руска гробница. В 20.15 ч. германо-българските части окончателно овладяват тази височина. Тя остава руска само 12 часа! Успехът е голям. Постигнат е с минимални сили и средства, като на противника са нанесени тежки загуби.

Загубите при българо-германската контраатака на Бомсдорф (Дабица) са нищожни. Загива обаче командирът на 6-та рота на 44-ти пехотен полк капитан Шишков. Българският артилерийски офицер П. Дошкинов отбелязва: „Успехът бе резултат от мощното противодействие на българската артилерия, устойчивостта на 44-ти пехотен полк и смелите контраатаки на последния“. (34)

С овладяването на Бомсдорф (Дабица) боят на 9.05.1917 г. е спечелен от българо-германските войски. Французите признават поражението си: „Съглашенските войски недостатъчно снабдени с тежки оръдия, трябваше да изоставят своите победи, поради могъщата отбрана на противника, разполагащ с картечници, поставени в закрития под скалите и с артилерия очевидно засилена, произвеждаща поразяващи ефекти“. (35)

Българската победа на този кървав ден в Завоя на Черна е голяма. Тя блести на фона на големите загуби на противника и нищожните наши загуби. Те са само 670 души: 487 души в 302-ра дивизия и 183 души в атакувания от руснаците участък „Ройтер“. (36)

Руските войски не са просто победи, а разгромени. Руснаците губят 1 325 убити, ранени, контузени и безследно изчезнали. (37)

Загубите сред офицерския състав са 25 души. Много тежко засегнат е 4-ти специален полк. Всъщност руснаците сега разбират какво е да се сражаваш  в „месомелачката“ при Завоя на р. Черна. Тук човешкият живот продължава кратко, а руското пушечно месо няма никаква стойност, както за офицерите, командващи бригадите, полковете и батальоните, така и за руските съюзници. Затова „черните дни“ за руските войски в Македония продължават.

Френският генерал М. Сарай не спира настъплението в този сектор на фронта. За него това е последен шанс да запише някакъв успех срещу българската армия, след като се е провалял постоянно в операциите на Солунския фронт от 1915г. до 1917г. Затова заповядва да се атакуват без оглед на загубите българо-германските позиции в Завоя на р. Черна чак до 21.05.1917 г. И руското „пушечно месо“ пак влиза в действие. Стремежът на френското командване на всяка цена да пробие българо-германската отбрана струпва много скъпо за руските войски. Много тежко засегнат е 4-ти специален полк. Той е изцяло обезкървен, защото губи 50% от личния си състав. (38)

Пресни гробове на убити руски войници в Завоя на Черна през май 1917г.

Френска фотография.

На 21.05.1917г.,  убедил се в безплодността на атаките си, които струват много загуби, щабът на генерал М. Сарай най-после решава да ги прекрати.

Равносметката е ужасяваща. Загубите на съглашенските войски в пролетната офанзива срещу българската армия са значителни и хвърлят в отчаяние дори и най-големите оптимисти в техните редове. Тези загуби не са точно установени, но според различни източници варират от 13 000 до 20 000 души! Българо-германските позиции и в този сектор на фронта в Македония остават непробиваеми.

На обратния полюс са настроенията в редовете на Българската армия, която за пореден път доказва висок боен дух, твърдост в отбраната и решителност в контраатаките. Записана е нова бляскава българска победа в епопеята в Македония. В сборника „Черна“ са обобщени по следния начин победоносните майски боеве от 1917г.:

„…Тук падна легендата, че достойнствата на българския войник отстъпват на големите и общопризнати негови качества при нападателния бой. Онова, което извърши българинът изобщо на целия южен фронт и частно в завоя на река Черна през майските боеве, е нещо легендарно, непознато на военната история. Въпреки силния и продължителен барабанен огън и многобройните атаки на около 40-50-хилядната итало-френско-руска армия по 20-километровия фронт в завоя, нашите войски не помръднаха от мястото си, не позволиха на противника да заеме нито една нова педя българска земя! В историята на сегашната война ще остане бележита защитата на Вердюн. Но и при тая крепост, снабдена с многочислени силни укрепления, французите трябваше да отстъпят пред германския напор. В завоя на Черна няма ни едно укрепление, наподобяващо тия при Вердюн…“ (39)

Български офицери в Завоя на река Черна след победата над врага, 5 юни 1917г.

Руските войски излизат от тези боеве съкрушени и със силно понижен боен дух. Генерал – майор М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и фактически се признава за победен, което личи от следващите му действия. Унизително за авторитета на руската армия той бие отбой. Настоява да бъде спряно участието на руските войски още преди края на настъпателната операция по целия фронт в Завоя на р. Черна и дори да бъдат изтеглени от бойната част и пратени в тила.

Три дена преди края на настъпателната операция на 18.05.1917г. генерал-майор М. Дихтерис изпраща рапорт до главнокомандващия Източната армия генерал М. Сарай, в който излага своите съображения за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Моли за отдих, за да бъде съхранен бойния й дух.

Загубите на руските войски в сраженията винаги са били голям проблем за руската историография, която намира начин да решава този сериозен проблем или укривайки фактите от тези поражения, или манипулирайки с цифрите на посочените загуби. Горе-долу така се получава и при поражението в Майското сражение в Завоя на р. Черна. Тук проблемът е още по-сериозен, защото руските войски са бити не само от германци, но и от българи! А за руснаците това е голям срам.

В руските източници например не се споменава за руските пленници в Завоя на р. Черна, каквито е имало. Това всъщност е стара руска и съветска военна традиция. За военнопленници не се говори никога. Ако въобще военноплениците се броят за загуби те се включват в графа „изчезнали“. Според българските източници само на 9.05.1917г. в участъка „Ройтер“ сред пленниците 38 французи, 209 италианци има и руснаци: 7 души от 4-ти специален полк. (40)

Генерал-майор М. Дихтерис мълчи обаче по този въпрос. Според неговия рапорт от 18.05.1917г. руските загуби в бригадата към този момент са 4 400 убити и ранени и 8 000 болни. (41) Това означава, че по признанията на руския офицер почти цялата му бригада е излязла от строя. Просто се е стопила!

Дали генерал – майор М. Дихтерис е бил капитулант, страхливец или просто реалист  изпращайки такъв рапорт? Това остава загадка. Става дума обаче за много нехарактерно, дори унизително поведение на руски офицер по време на война, което доказва разгрома на войските му.

Генерал М. Сарай приема аргументите на руския генерал и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. Остатъците от 2-ра специална бригада са изтеглени към леринското село Екши су. В тила е изтеглена и 4-та специална бригада.

И без това непълни по щат, след поражението в майските боеве през 1917г. двете руски бригади фактически прекратяват съществуването си. Руското главно командване е принудено да върви след събитията и да признае поражението на тези специални бригади, като предприема реорганизации и попълнения в личния им състав и бойна техника.

На 13.06.1917 г. двете руски специални бригади окончателно излизат от състава на сръбската армия. От този момент руските войски в Македония са вече пряко подчинени на генерал-майор М. Сарай. Заповедта за снемане от фронта и изтегляне в тила съвпада с започналата вече реорганизация на руските войски в Македония, осъществена в периода май – юни 1917 г. Остатъците от бригадите са обединени във 2-ра специална дивизия. Тя трябва да бъде тепърва създавана с нови подкрепления, изпращани от Русия. Освен това като последица от поражението им в боевете в Завоя на р. Черна генералите  М. Дихтерис  и М. Леонтиев са отзовани в Русия.

Формалното присъствие на руската 2-ра специална дивизия на фронта в Македония ще продължи до януари 1918г., когато е разоръжена и разформирована. По някои руски данни общите загуби на 2-ра специална дивизия на фронта в Македония са 65 офицери и 4149 унтерофицери и войници убити и ранени. (42)

Съвсем неформално обаче остават и до днес гробовете на загиналите руски офицери и войници в Македония. Във военното гробище в Солун Зейтенлик е бъде обособен дори руски кът. Той не е много голям (493 души), но доказва отново руската агресивна политика спрямо България по време на Първата световна война. Същевременно е илюстрация на българската народна поговорка „Който копае гроб другиму, сам пада в него!“

Затова поклон пред героите защитници на България в Завоя при р. Черна и всички загиналите българи за обединението на България! Те напълно заслужават да имат свой ден на победата.

Янко Гочев, историк

Гробове на руски войници на военното гробище Зейтенлик край Солун, убити през 1916-1917 г. в Македония

БЕЛЕЖКИ:

1. Става дума за сраженията на Сборната дивизия – първата по време на възникване, която не трябва да се бърка с действащата в Добруджа (1916-1917) и в Македония (1917-1918) Сборна дивизия на ген.-лейт. Т. Кантарджиев. В края на октомври 1915г. от предмостовата си позиция при Криволак на левия бряг на Вардар французите се опитват да развият успеха си на запад към Велес. Започват настъпление на десния бряг на Вардар към р. Черна. Българите имат слаби части, които, за да се противопоставят са обединени под името Сборна дивизия. На 29-31.10.1915г. тя разбива французите и ги отхвърля обратно зад р.Черна.

2. Вж. Дошкинов П. Майското сражение в Завоя на Черна – 1917г. Действия на артилерията и поуки от тях. Печатница на военно-издателския фонд. С., 1935г.,133с.;

3. Узунов Кр. Каймакъ-Чаланъ, т.1. С., 2015г., т.1, 735 с.;

4. Кратката военна история на България 681-1945г. Авт. колектив, С., 1977г., Военно изд. С., 1977г.;

5. Вж. И с т о р и я  на България. Авт. колектив Г. Марков, Р. Попов, Цв. Тодорова и др., т. 8. С.,1999г.;

6. Българската армия в Първата световна война (1915-1918). Авт. колектив. Военно изд, С., 2015г., с. 271 и сл.

7. Вж. Головин Н. Н. Военные усилия России в мировой войне. В 2-х т. Париж, 1939г.; Деникин А.И. Старая армия. М., 2005г.; Очерки русской смуты. М., 1991г. Данилов Ю.Н. Великий князь Николай Николаевич. Париж, 1930г.; Россия в мировой войне 1914 -1915 гг. Берлин, 1924г.; Керсновский А.А. История русской армии. Т. 4. М.,1994г.; Недзельский Е. Иностранный легион и русские. Своими путями. 1925г. № 8-9;Русский некрополь в Белграде. Белград, 1999г.; Васильев В. А. Русский Легион Чести , Часовой. 1981г. № 629-630; Гуторович Ж. Военное кладбище в Мурмелоне Кадетская перекличка. 1987г. № 43; Русские войска в Македонии 1970г. № 527; Русские войска во Франции 1970г. № 526; Русский национальный флаг на берегах Рейна (50 лет назад)1969. № 511;Смирнов В.А. Русский легион, Часовой. 1938г.№ 205; Рыжиков Р. Генерал Михаил Дитерихс: забытое имя, Посев. 1997г. № 10; Рытченков С. Части особого назначения в войну 1914-1916 гг. Часовой. 1961г. № 426; Тарусский Е. Легион чести.

8. Данилов Ю.Н. Русские отряды на французском и македонском фронтах. 1916-1918гг. Париж, 1933г.;

9. Валентинов Н.А. Русские войска во Франции и Македонии (По документам Ставки Верховного главнокомандующего). Военно-исторический сборник. Труды военно-исторической комиссии. Вып. IV. М., 1920г. Валентинов Н.А. Сношения с союзниками по военным вопросам во время войны 1914 – 1918 гг. Ч. 1. М., 1920; Корсун Н.Г. Балканский фронт мировой войны. 1914-1918. М., 1939; Писарев Ю. А. Русские войска на Салоникском фронте в 1916-1918 гг.  Исторические записки. 1966. Т.79; Павлов А.Ю. Русские войска на Македонском фронте в период Первой мировой войны. Новый часовой, 1997г. № 10; Русские войска во Франции в период Первой мировой войны – Новый часовой, 1994г. № 2; Франко-русскиепереговоры об отправке русских войск во Францию в 1915- 1916гг. Первая мировая война и международныеотношения. СПб., 1995г.; Талалай М.Г. Русские захоронения на военном кладбище Зейтенлик в СалоникахСПб., 1999г.; Чиняков М.К. Переговоры союзников с Россией об отправке русских войск на Западный фронти на Балканы (1914 – 1916 гг.). Вопросы истории, 2005г.. № 11; Русские войска во Франции и Греции в 1916-1918 гг. (по материалам ЦМВС). Информационно-методический сборник ЦМВС. Вып. 3. М.,1998г..; Русские войска во Франции и Македонии (Салониках). 1916- 1918. М.,1997г.; Павлов А. Ю. Русские войска во Франции и Македонии в период Первой мировой войны. Дисс. канд.ист. наук. СПб., 1995г.;

10. От 26.09.1916г. 1-ва българска армия е преименувана на 11-та армия. Действащата при Вардар 11-та армия на свой ред става 1-ва армия. Сменено е на командването на двете армии и техните щабове. Генерал Д. Гешов със щаба си заминава за с. Дедели. Германският генерал А. фон Винклер пристига в Битоля за да поема новата 11-та армия, действаща на битолския участък на фронта. Вж. Илиев И. Бойните действия на 1-ва (11-а армия) на Южния фронт през лятото и есента на1916г. – В: Известия на ВИНД, т.6, с. 87;

11. Вж. Билярски  Ц. Виновниците з а погрома на България през 1913г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусев. Изд. Анико. С., 2010г. Виновниците. Ген. Христов П. Престъпленията на ген, Радко Димитриев. Изд. Анико, С. 2017г.;

12. Данилов Ю. Н. Пос. съч., с. 45. Числеността им е над 44 000 души. Вж. Хазов А.А. Русский экспедиционный корпус во Франции (1916-1918) – Кадетская ерекличка. Париж, 1989г.. № 46; Васильев В. Русский легион чести.

13. Болтаевский А.А. Русские войска на Салиникском фронте в 1916-1918гг., М., 2009г., с.22;

14. Кап. Стефан Тасев Ст. На битолския фронт със 6-та дивизия. С., 1929г., с. 30-31;

15. Вж. Сборник „Кенали“. Издание на 8-а пехотна Тунджанска дивизия. С., 1918г.

16. Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк, С.,1918г., с. 55;

17. Кап. Стефан Тасев Ст. Цит.съч, с. 32;

18. Пак там;

19. Следъ Богинята на победите…, с. 64-65;

20. Муравиев К. Договорът за мир в Ньой, С., 1992г., с.25;

21. Русские войска на Македонском фронте.

22. Българската армия в Първата световна война (1915-1918),с. 274

23. Дошкинов П. Цит. съч., с. 12,16

24. Пак там. Вж. приложение № 9;

25. В това ще се убедят частите на 8-и пехотен Приморски полк, който през 1918г. към 1.06.1918г. сменят 45-ти пехотен полк на същото място около кота 1050. Българската дружина включва 4 роти, а 4 български дружини формират един пехотен полк.

26. Дошкинов П. Цит. съч, с. 10;

27. Пак там, с.11;

28. Villari (1922), pg.132; Дошкинов П., Цит. съч.. 88

29. Дошкинов П. Цит.съч, с. 88;

30. Пак там, с. 80;

31. Пак там;

32. Пак там, с. 82;

33. Пак там, с. 85;

34. Пак там, с. 86;

35. Пак там, с.87;

36. Пак там, с. 88;

37. Пак там.

38. Данилов Ю., Цит. съч., с. 184;

39. Пак там;

39. Сборник „Черна“, 1917г., с. 15;

40. Пак там, с. 48;

41. Данилов Ю., Цит. съч., с. 184;

42. Русские войска в Македонии. Часовой. 1970г. № 527. с. 13;