За да разберем какво се случи с българския език и как
днес една регионална негова норма се представя като
чужд език, трябва да тръгнем от човека на снимката.
Неговото име и до днес носи един от най-важните
булеварди в българската столица, а паметникът му е далеч по-внушителен от тези на светите братя Кирил и Методий, на Левски и Вазов.
Този мустакат селянин, който безцеремонно изгони Е-двойно от българската азбука, лично е способствал
за кървавия противобългарски македонизъм. Странно защо някои факти от биографията му старателно са били прикривани: „Не е известно както на българската общественост, така и на международната, че на 15 март 1923 г. министър-председателят Стамболийски злоупотребява с 4 милиона швейцарски франка от държавното съкровище, които разпределя между свои роднини и близки, а основната им част укрива у себе си.
Заведеното углавно дело срещу Стамболийски от Софийския апелативен съд- Дело номел 11 от 1923 г. е съзнателно укривано, както от царската юстиция, така и след победата на БКП и до днес. Научната група към Постоянното присъствие на БЗНС беше формирана изцяло от историци членове на БКП.
Но това не е целят парадокс. Нито правниците, нито политиците, нито журналистите, нито историците посмяха да анализират дело номер 11 от 1923 г. Върху него цареше дълбока тайна. Мълчание, прах и забрава.
А деянието е равно на неописуем финансов, политически и международен скандал.
Ето какво заявява известният проучвател на документални източници за историята ни Цочо Билярски в
„Кой създаде първите концлагери в България“:
„До идването на власт на правителството на БЗНС
в отношенията между Вътрешната македоно-одринска
организация и българските правителства винаги е имало синхрон и с малки изключения действията винаги са били винаги в една посока. Но земеделското правителства има неправилно отношение към разрешаване на националния въпрос и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство, то започва все по-често да жертвува Македония. В тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Стамболийски. През ноември 1922 г. в интервю за сръбския печат той казва:
„Що се отнася до македонстващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас… Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях мирни и почтени граждани.“
Многократно Тодор Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Стамболийски, Александър Димитров, Райко Даскалов и другите министри от правителството на БЗНС.
Но отношението към ВМРО остава враждебно и провокативно – преследват се и се избиват без съд и присъда изявени дейци, създават се контрачети, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на гръцките и сръбските врасти.
На 7 май 1923 г. се провежда заседания на Министерския съвет, на което се взема решение да се арестуват в Петричкия и Кюстендилски окръзи „всички нелегално действащи лица“ и „техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители в тези окръзи, както и в столицата и вътрешността на царството“, както и да се разтури Илинденската организация.
Арестуваните следва да се разпределят в „разни концентрационни лагери в страната“ и да чакат там да започне следствието срещу тях, „след като се създаде специален закон за съденето им“
( Сп. „Македония“, бр. 4/11.1996 г. ст 16 -19 )
/от книгата на Румен Стоянов, „Борба за език“/
