Остана герой сред професионалистите, за Червенков е „бълха, заради която не си струва да се гори юрганът“, за Плевнелиев е „доносник от списъците с агенти“
Димитър Илиев
На 92 години си отиде о.з. полковник Пеньо Пенев, легенда на тихия разузнавателен фронт. На 26 януари той бе изпратен в последния си път с военни почести. Легенда, чието величие остана недосегаемо за политиците.  През 1960 г., когато Пенев е осъден от турски съд, съпругата му Елена Пенева поискала да я приеме министър-председателят Вълко Червенков, за да се ангажира с неговото освобождаване. Но Червенков отказал среща, като заявил в разговор на високо партийно равнище: „Искате да провалите нашата външна политика на Балканите. Не можем заради бълхата да изгорим юргана“. През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев отказва да го удостои с най-високото отличие орден „Стара планина“ – бил в списъка от агенти на Военното разузнаване и на практика го приравнява с доносниците на Държавна сигурност. Редовите разузнавачи обаче винаги ще си спомнят за капитана, който е носен на ръце от българските граничари при размяната му през 1964 г. на Капъкуле. Измъчваният 9 г. в турски затвори разузнавач не проронва дума и не издава нито един български агент в Турция. Той не се признава за виновен, не издава нито личния състав на резидентурата и задачите й, нито ръководената агентура. Разменят го за 9 турски шпиони у нас. Министерството на отбраната през 2014 г. го награждава с награден знак „За принос към МО“.
„От това, че политиците не му отредиха място в паметта на държавата, не го заболя. Саможертвата си е велика и сред глупостта на политиците“, пише друг ас на разузнаването ни Иван Пенков.

„Помниш ли, помниш ли как те носеха на ръце граничарите“, казва почти през сълзи съпругата му Елена Пенева. За нея секундите и минутите на 8 април 1964 г. текат в забавен каданс. До последно не е сигурна, че размяната ще бъде извършена, след като се е бавила цели 9 г. Първа от българите го вижда тя, за да може да го разпознае и да е сигурно, че Пеньо не е подменен с друг човек. След това пускат 9-имата турски шпиони. Елена е почти пред припадък, защото Пеньо остава в джипа обърнат с предницата към Турция. Накрая почти крещи на граничарите – „Вдигайте, дигайте бариерата“. Тегобите  в няколкото турски затвора, в които Пеньо Пенев лежи, са смъртоносни. Постоянно го биели по табаните и малтретирали. В затвора в Анкара Пеньо, който за турците бил  Георги Чолаков, както е агентурното му име, си мислел, че е толкова близо до смъртта, че си направил визитка – Пеньо Върбанов Пенев, Централен затвор Анкара, печатница към затвора… Влиза в затвора като капитан, а след 9 г. излиза полковник – какъвто остава до края на живота си.
Историята на Пеньо Пенев започва през 1945 г., когато постъпва като юнкер във Военното училище на все още монархическа България. Завършва като подпоручик – танкист от армията на НРБ. След 3 г. служба в танкови поделения е назначен за оперативен работник в Разузнавателно управление на Генералния щаб. В интерес на службата завършва висше образование по „Ориенталистика” и научава турски език. Създават му легенда на служител от Министерството на външните работи.
На 3 януари 1953 г. Пеньо Пенев с агентурен псевдоним Георги Чолаков започва работа като вицеконсул в Генералното консулство на България в Истанбул. Тайното му назначение е оперативен работник в състава на резидентурата на българското военно разузнаване.
По това време Турция и Гърция вече са пресни членове на НАТО от 1952 г. и до 1989 г. са двата най-вероятни военни противника при конфликт. България става член на Варшавския договор на 14 май 1955 г. Страната ни разполага с военно разузнаване и едва проходило външно разузнаване. Срещу България стои най-многолюдната Първа турска армия.
В първите две години нещата вървят по-скоро нормално – разузнавачите заедно с техници успяват да разкрият микрофони в квартирата на Чолаков 
и в консулството. Турските контраразузнавачи били много ядосани, защото не можели повече да подслушват българския си враг.
През 1954 г. Пенев трябва да се срещне с един от агентите на българското военно разузнаване в Турция с псевдоним „Таш“.
„Таш” е  български  гражданин и етнически турчин. Вербуван е през 1951 г. от Пеньо Пенев, докато е бил войник, за да бъде внедрен като изселник в района на Зонгулдаг, където е разположена турска военноморска база на брега на Черно море. „Таш“ тряба да бъде използван като агент радист в състава на агентурна група. Готвен е година и половина за поддържане на радиовръзка, тайнопис, шифър… През 1952 г. Турция обаче отказва да приема изселници и първоначалният план е променен. Взето е решение той да бъде използван като нелегален разузнавач. „Таш“ е прехвърлен в края на 1952 г. с документи за самоличност по биографични данни на реално съществуващ в Турция двойник изселник. Мъжът пристига в Зонгулдаг, намира квартира и се устройва на работа. Една година Центърът в София следи процеса на внедряването му чрез личната му кореспонденция с родствениците в България. В началото на 1954 г. е дошло време „Таш“ да бъде активиран и от Центъра нареждат на „Чолаков” да установи контакт с него. На срещата в Зонгулдаг „Таш” споделя страха си, че ще го разкрият, държи се колебливо и несигурно. На следващата среща рязко променя поведението си  и иска да му дадат радиостанция, като казва, че има добри условия за работа. Пенев се усъмнява, че „Таш” е почнал да работи под контрола на турските органи за сигурност.  Подозренията на капитан Пенев са оценени като страх. Началникът на ресорния отдел във военното разузнаване нарежда категорично „Чолаков” да се яви на срещата за по-нататъшно решаване на „организационни въпроси”.
Срещата е на 29 юни 1954 г., а „Чолаков“ иска тя да стане на Златния рог, един от заливите край Истанбул. На срещата отиват заедно с офицера от Военното разузнаване, който също работел в консулството и бил отговорник в това направление.
С приближаването си разузнавачът вижда, че мястото на срещата е наситено с цивилни полицаи, прави опит да се измъкне, но се нахвърлят върху него, извиват му ръцете и го натикват в автомобил.
„Отдалеч видях „Таш“, но забелязах, че около него има много цивилни полицаи. Подминах агента, не се срещнах с него. Но вече бе късно.
У мен бе ключът от морзовата радиостанция която бе в агента. Усетих се и моментално го хвърлих в Босфора“, разказва Пенев.
След секунди го заобикалят двама цивилни полицаи, след тях идват още трима. Събират се много, много зяпачи, защото турците са изключително любопитен народ и обичат да гледат сеир. „Полицаите ме натикаха в една кола и ме заведоха в участъка.”
Българският офицер, който подсигурява Пенев, изведнъж се изгубва. „Можеше, докато се разправяме, да повика такси и да се измъкнем“, казва години по-късно Пенев. Той е спокоен, защото след изхвърлянето на морзовия ключ у него няма никакво веществено доказателство. „Нали го бях изхвърлил и нямаше в какво да ме уличат. Освен това имах дипломатически имунитет като вицеконсул. Мислех си, че ще ме обявят за „персона нон грата“ и с това ще се приключи“, казва Пенев.
Арестът изглежда като инцидент с дипломат, който може да бъде протестиран от българска страна. Реалността се оказва различна. Задържането на капитан Пенев е било съгласувано между полицията, контраразузнавателните органи и Министерството на външните работи и е добре подготвено политическо решение.