5 май 1925 г. в България е приет Закон се създават първите държавни трудови борси, предвидени са временни компенсации при безработица и настаняване на работа. Това става по време на второто правителството на мин.-председателя проф. Александър Цанков, който създава фондовете за безработица, трудови злополуки и болести, модернизира трудовото законодателство.
Идеята идва малко по-рано в Англия, която през 1911 за пръв път започва да третира безработицата като социално осигурен риск.
Историческата необходимост изважда на дневен ред ползите и за двете съсловия - на човека, разполагащ само със своята работна сила и от другата страна работодателя, наемащия работна ръка.
По отношение на работодателя се счита, че той ще може да има информиран избор за подбор на работниците, ще знае къде да ги търси, ще бъде обезпечен, че наетият работник ще върши добросъвестно работата си и че няма да напусне недовършил или когато му хрумне. С други думи вкарва се идеята за работно досие, в което да бъде отбелязвана регулярно трудовата заетост на работника, нещо като трудова биография, а от друга страна се прокарва идеята за трудови договорни взаимоотношения, като се пише, че работникът "ще е длъжен да спазва известни срокове и условия".
Най-голяма ползва разбира се внедрява за самия работник, който, ако не е настанен на работа, ще получава обезщетение от фонда „Обществени осигуровки“ за 12 седмици последователно или на прекъсвания. За да има право работника на това обезщетение — нуждно е само да е записан в борсата на труда и да внася ежедневно нищожна сума от 1 лев, това е лансираната идея. Допълнено е, че главната тежест по издръжката на работника ще бъде поета от новообразувания със закона фонд „Обществени осигуровки.“ Всеки един работник се записва в специалното бюро за настаняване и бюрото е, което се грижи за настаняването му на работа, работа, която да съответства на физическите му сили, да не е опасна за здравето му, нито за достойнството му.
Такава мисъл за правата на работника е революционна за началото на 20 век.