Второто българско царство в средата на 13-ти век: Белград,
Браничево и Ниш неизменно са част от българската държава

Почти през цялото средновековие земите на изток от река Голяма Морава са част от българската държава. Същото важи за областите на северо-запад – Браничево и Белград. Поморавието влиза трайно в границите на българската държава при кан Крум. Българската държавност угасва в този регион в началото на 11-ти век, когато Василий Втори Българоубиец окончателно покорява Първото българско царство.
Поморавието бива присъединено към възобновената българска държава при цар Калоян. В северните части на региона борбата за надмощие между Българското царство и Унгария продължава до втората половина на 14-ти век. На юг от 80-те години на 13-ти век Ниш се оказва ту в български, ту в сръбски ръце.
През 14-ти век крепостта е по-често под сръбска власт. Но според някои изследователи има косвени данни, че Ниш е бил български град при управлението на цар Иван Шишман. Районът около Пирот е категорично под българска власт до края на 14-ти век. Между Темска, Пирот и Ниш са последните владения на българския цар Фружин Шишман в първата половина на 15-ти век.

Българският характер на региона между Ниш и Пирот не буди никакво съмнение за чуждите пътешественици и хронисти между 13-ти и 19-ти век. Неслучайно гъстите гори между река Велика Морава и Софийското поле са познати в средновековието под названието „Магна силва булгарика“ /“Голямата българска гора“/. Цялата област между Ниш и източния край на прохода Траянови врата в началото на Тракийската низина е представлявала рядко населена гориста зона, през която преминава древният римски път Виа Милиталис/Виа Диагоналис.Тази гориста зона е била известна като „български лес“. По Виа Диагоналис през 11-12-ти век преминават участниците в първите три кръстоносни похода. Те описват „пущинаците на България“ като област, която „се минава за 8 дни, като се върви 2 дни и 2 нощи, без да се види човек“.

В северо-западните части на българското землище местните българи са наричани „торлаци“. Те са доминиращ етнически елемент в Поморавието. Някои изследователи смятат, че названието „торлак“ има старобългарски произход и означава „човек, който пази проходите“. Професор Пламен Павлов посочва примери за топоними с названието „торлак“ в различни части на България – Разградско, Старозагорско и в Родопите.
В периода след падането под османска власт има безспорни и ярки свидетелства и документи, които показват, че в Поморавието категорично преобладава българският етнически елемент. Немският пътешественик Якоб Бетцек пише следното: „При Ниш свършва Сърбия и от тук чак до Одрин се простира България…Пристигнахме в Ниш, един град, наречен така по името на реката. Целият град е населен с турци. В местата около него вирее много ориз. Пренощувахме в един керван-сарай в града. Сега влязохме в България, също слабо населена страна, но хубава страна, плодородна на пшеница, ориз, лозя… Жителите също са християни, груби и прости хора, както и в Сърбия… Жените слагат на главите си широки шапки като голяма дъбова паница, отпред над челото окачени с много пари.“ /Якоб Бетцек, 1564 г – из „Немски и австрийски пътеписи за Балканите 15-16 век“/

Прочутият османски пътешественик от 17-ти век Евелия Челеби е категоричен: „Пирот има 1000 еднокатни и двоекатни къщи , покрити с керемиди и заобиколени с широки дворове, с лозя и градини. По-богати са къщите на Мехмед ага и на Али ага от Ниш. Джамии има доста. Първоначалните училища са седем; има чаршия и един хан, два малки хамама и около двеста дюкяна. Всичката градска рая е българска и жените им ходят гологлави..“ /Евлия Челеби, „Пътепис“, 17 век/
Подобни са наблюденията и на други западни пътешественици. Според Павел Тефнер: „Оставихме Ягодина и стигнахме до прочутата река Морава, която дели Сърбия от България.“ /Павел Тефнер, 1665 г/.
Почти същото казва и англичанинът Джон Бербери в края на 17-ти век: „От Ягодина по един хубав здрав мост минахме реката Морава, която дели Сърбия от България. Следващият град беше Паракин.“/Джон Бербери, английски пътешественик, 1671 г./

През 40-те години на 18-ти век ценно свидетелство за етническия характер на населението на Ниш е оставил австрийският високопоставен чиновник Йохан Кемпел: „Някога освен множество мюсюлмански семейства Ниш е гъмжал от много гръцки /православни/ и еврейски семейства. Наистина през последната война голяма част от тях преминаха в земята на нашия император, а онези, които останаха, бяха отвлечени в робство. От тридесет хиляди жители, които населявали Ниш и околностите му, броят им сега е сведен до малко число българи и евреи.“ /донесение на Йохан Кемпел , секретар на австрийската императорска мисия на Карл VI , 1740 г/

Дори, когато възобновената сръбска държава с руска подкрепа заграбва българската област по поречието на река Тимок, през 1839 г. сърбинът Димитрий Момирович издава в Москва „Краткая исторія и географія Сербіи”, в която е записано признанието, че в новата сръбска държава има поне 150 хиляди българи:
„Броят на жителите на Сърбия е около един милион и двеста хиляди. От тях сърбите са около един милион, българите до 150 хиляди, власите около 43 хиляди, турците до 4 хиляди, а циганите около 2 хиляди“.
През 40-те години на 19-ти век прословутото Нишко въстание е определяно категорично от чуждите консули като „българско“. Дори сръбската преса говори за „въстание в България“.

Все пак в интерес на историческата обективност е важно да се отбележи, че след възобновяването на сръбската държава, през първата половина на 19-ти век значителна част от българите около Ниш започват да се сърбеят. Сръбската пропаганда и културно влияние са много силни в Поморавието. Много точно и обективно е описана ситуацията в книгата „Нишавските българи“ на Стоян Райчевски. С издадения на 28 февруари 1870 г. султански ферман се създава Българската екзархия. В нейните граници са включени и двете епархии: Нишка и Нишавска с центрове Ниш и Пирот. Но още в първите месеци на съществуването си в рамките Българската екзархия Нишката и Нишавската епархии показват различна виталност в отстояването на българския си характер. В Пирот българите масово изхвърлят книгите и учебниците на сръбски език, внедрени там с помощта на сръбската държава.Дописник за български цариградски вестник пише: „Тоя градец, разположен в северозападната страна на България, населен с три народности, от които трите четвърти са българи, а едната четвърт е турци и евреи“, успява с помощта на НВП Партений да доведе главен учител, който с помощта на заварените двама учители г-н К. и г-н П. „изхвърля всичките славянски и сръбски книги из училищата и ги заменя с български“ . /“Нишавските българи“, Стоян Райчевски/.
В Ниш обаче от самото начало борбата между българското и сръбското културно влияние е изключително ожесточена. Дописка до вестник „Право“ от 11 април 1870 г разкрива мащабите на сръбската пропаганда в града: „Целият Нишки е заразен от гибелната за народа ни сръбска пропаганда поради близостта на границата със Сърбия.“
Българският учител в Лесковац бил заменен от един „подкупник“, който се съгласил на малка заплата, а по-големият му доход идвал от Сърбия и всякак се силил да докаже на народа, че тукашното население е сръбско, а не българско.

В Ниш от сръбската държава били изпратени двама сръбски учители. На тяхната пропаганда се опитал да се противопостави един родолюбив български учител, но не успява поради огромните финансови средства от Белград, които получавали неговите сръбски конкуренти. И в град Враня се установил сръбски учител, който прибавял към заплатата си от владиката и 5000 гроша от Сърбия. Безплатно в Поморавието се разпространявали много сръбски книги. Нерядко родолюбиви българи от Ниш правели опит да спрат наглата сръбска пропаганда, като събирали книгите и ги оставяли в конака. Но на тяхно място от Белград изпращали бързо нови партиди.
Окончателно българското Поморавие е присъединено към Сърбия през 1878 г, когато по силата на Берлинския договор Белград получава наготово цялата област между Ниш и Пирот, въпреки протестите на голяма част от местното население. След анексирането на Поморавието и Тимошко сръбската държава методично унищожава българския етнически елемент.

Но дори през 40-те години на 20-ти век в някои места от Тимошко се пази спомена за някогашния български произход. За интересен случай в пътнически влак в Югославия веднага след Втората световна война разказва Михаил Огнянов. Бивши Титови партизани заповядват на група старци от Неготинско и Зайчарско да им отстъпят местата си в купето с аргумента, че те са ги освободили от германците: „Старците не мръднаха.Те със заповеднически тон повториха своето искане. Единият от страците ги попита защо да станат, те са по-възрастни. Отговориха им – защото сме ви освободили. „Не сте ни освободили вие.“ А кой? Старците мълчаха. След като потретиха въпроса, най-възрастният отговори: „Е, па, бугари су нас ослободили.“ „Ти шта, да си бугарин?“ “Jа не сум бугарин, с бугарима сам се био на Каjмакчалану, але моj отац jе био бугарин.” Този отговор е интересен и дава обяснение за процесите, които са протекли в земите край Българска Морава, завладяни от сърбите. Старецът се смяташе за прави сърбин, но признаваше ,че татко му е бил българин. „