Бесарабските българи
Към началото на 21-ви век общият брой на бесарабските българи в Молдова и Украйна е около 230 хиляди души. От тях – около 140 хиляди живеят в украинската част на областта Буджак /Бесарабия/. Те са преобладаващ етнически елемент в Болградския район.
Нашите сънародници в Бесарабия се изселват отвъд Дунав по време на руско-турските войни в края на 18-ти и през първата половина на 19-ти век. Някои от тях са бягали от евентуални османски зверства, но повечето са подлъгани от Руската империя със щедри обещания за земи и данъчни облекчения, за да заселят рядко населената по онова време област Буджак край делатата на Дунав.
По този начин се обезбългаряват огромни териотрии в Източна и Североизточна България. Това е забелязано от Георги Раковски и той с тъга отбелязва, че целта на руската имперска политика е да бъде разчистен българският етнос в ареала между делтата на Дунав и Цариград, за да не пречи на руските домогвания към Проливите. Много от нашите сънародници в Бесарабия умират от глад и болести. Част от тях се завръщат обратно и се заселват в Добруджа. Тези, които остават в Буджак, основават свои селища – и с много упоритост и трудолюбие, се закрепват в старата българска област между Дунав и Прут, която е люлката на Дунавска България.
След заселването си на новото място българските преселници основават свои градове, между които Болград и Комрат, а също и много села, наричани „колонии“. През 1856 година, по силата на Парижкия мирен договор Бесарабия е разделена на две между Молдова(от 1861 г. – Румъния )и Руската империя. През 1858 г. с разрешението на молдовския владетел, българинът Никола Богориди, в Болград е основана българска гимназия – прословутата Болградска гимназия, която има огромен принос в развитието на българското образование и култура през Възраждането.
Сред бесарабските българи са едни от най-бележитите български учени, просветители , военачалници и политици , дали цялото си сърце, познания и енергия във възстановяването и въздигането на Третата българска държава.
За 200 години бесарабските българи преминават през множество перипетии и изпитания – стават част от руската, румънската и съветската държава, но запазват националната си идентичност и традиции.
Българите в Бесарабия преживяват масовия глад и сталинските репресии през 40-те години на 20-ти век, когато са подложени на чудовищни страдания и издевателства. /По онова време не са били редки случаите на канибализъм. /
През съветския период не се гледа добре на връзките със старата родина. Едва в края на 80-те години на 20-ти век сред българите в Бесарабия се заражда своеобразно движение за българско национално възраждане. Започват да се издават български вестници, създават се културно-просветни дружества, в много училища започва да се изучава български език.
Един бесарабски българин в България днес
21-годишният Игор Кула е родом от бесарабското село Виноградовка. От 4 години е студент в България. Изучава право в пловдивския университет.
Игор е доброволец вече три години в българския червен кръст. Запалил се по идеята да бъде обществено полезен след курс в университета, посветен на доброволчеството. Цяла година безвъзмездно помагал в общинска болница в Пловдив.
По време на епидемията от ковид-19 Игор участва в програма за подпомагане на най-уязвимите слоеве от обществото – възрастните, болните и самотни хора, които имат минимални доходи. Той дарява безвъзмездно своето време и енергия, за да носи храна и лекарства на възрастни и изпаднали в нужда свои сънародници. Всеки работен ден през седмицата Игор и неговите колеги доброволци отделят по няколко часа, за да бъдат полезни на нуждаещите се в Пловдив.
„Извършваме им услуги – като пазаруване, покупка на лекарства, носим хранителни пакети от нашите дарения към организацията..“ – споделя скромно Игор за работата си като доброволец.
Игор говори перфектен български книжовен език. Споделя, че не било проблем да свикне в старата родина, тъй като в семейството му всички говорят предимно на български и ревниво пазят старите български традиции и обичаи. Във Виноградовка мнозинството от населението са етнически българи. Селото се намира в украинската част на Бесарабия, недалеч от Болград.
„Хората там живеят много задружно, един на друг си помагат. Нали, понеже е българско, пазим българските традиции там… Ние дори имаме връзка със селото, от което произхожда нашето – в Ямболския край… и дори имахме едни такива срещи и в това село, което се казва Ботево тук, в България…“ – разказва с вълнение за родното място Игор. И уточнява: „Фамилията ми се произнася с ударение на „а“ – Кулà. Идва от българската дума „кола“. Понеже моите предци са дошли от България с волски коли, тук в Бесарабия им дали фамилията „Кулà“ – така са чули българската дума местните руски чиновници.. Това е било отдавна, преди 200 години.“
21-годишният Игор споделя, че от дете е закърмен с любов към произхода си и към старата родина:
„Избрах да уча в България преди всичко заради моята българска идентичност – така смятам, че българите трябва да са в България…“
Бъдещето си Игор вижда в България.
„Искам да се реализирам тук, в България. Много ми харесва град Пловдив. Искам да остана тук и да се реализирам в юридическата сфера.“– споделя 21-годишният студент от село Виноградовка.
Виноградовка/Чумлекьой: родното място на българина Игор Кула
Виноградовка е село в Украйна, разположено в Тарутински район, Одеска област. Познато е също под името „Чумлекьой“. Населението на селото е около 2000 жители, предимно българи. Виноградовка възниква през 1830 г. на мястото на татарско селище. В него се настаняват украински крепостници и безимотни молдовски стопани. Първите български заселници идват във Виноградовка от днешното село Ботево, Ямболско, (чието старо име до 1946 г е „Чумлекьой“) и от България.
Названието „Чумлекьой“ в превод от турски означава „селото на грънчарите“. До към 30-те години на 20-те век бесарабските чумлекьовци изработват и продават грънци на пазарите в Болград, Тарутино, Одеса.
Във Виноградовка ревниво пазят българските традиции, обичаи и фолклор. Днес в селото има фолклорен състав за народни песни и танци, хор и клуб за български обичаи .
