„Живи и мъртви братя страдалци!

Цели 43 години аз обхождах да ви търся от Видин и Кула до Свиленград и Странджа, от Силистра и Добрич до Петрич и Гоцеделчевско, от Свищов и Белене до Девин и Златоград, по Европа, Азия и Америка…

Където не можах да стигна с нозете и очите си, продължих с мисълта си, та с душевния си поглед да видя и да запиша мъченическите ви голготи, милите ви родни имена.

Хиляди от вас, живите, назовах, стотици от мъртвите разпознах и поименно възкресих. И много още незнайни останаха.

Аз ви виках и викам от тези страници, не за да разранявам позавехнали рани…

Извиках ви от небитието на забравата, та с крилете на белите листи да се завърнете при народа си. Да останете сред децата, внуците и роднините си, да влезете в класните стаи на учениците, в дискусиите на студентите, в стиховете на поетите!”

Петко Георгиев Михайлов-Огойски е български писател, политик, концлагерист автор на книгата „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.” по време на комунистическия режим.

Той е роден през 1929 г. в с. Огоя, Софийско. Основно образование получава в родното си село, а гимназия – в град София. Учи в СУ „Климент Охридски“ и завършва семестриално историко-философския факултет.

Внук и правнук на народни поборници, той два пъти (през 1950 г. и през 1962 г.) е осъждан за своето свободомислие и земеделски убеждения.

„Завършил съм гимназия, два пъти влизах в университет и ме изключваха. Като ученик пишех патриотични и иронични стихове срещу т.н. Народна власт, които в един момент някой изнесъл и били публикувани на Запад. Стиховете не били подписани с името ми, но при един обиск вкъщи ги намерили и ме арестуваха за „разпространение на Западна пропаганда“.

Това се случи докато отбивах военна служба във Видин през 1950, тогава бях на 19 години и след много мъчително следствие ме осъдиха на 5 години затвор. Тогава в казармата влизаш с досие, а в моето досие пишело, че съм със земеделците на Никола Петков, демек опозиция. Аз съм потомствен член на БЗНС. Земеделците станаха трън в очите на Народната власт, която искаше хората да станат напълно зависими от тях. Затова ни удариха първо нас – земеделците.

Четяхме и се смеехме как опозицията в една африканска държава спечелила изборите, а в европейска България има пълна забрана на опозиционно слово и сбирки. Антинацистката и демократичната ни литература се подигравала с Народната власт и я бяха забранили.

След ареста, ме прекараха в мазето на следствието в Лом, без да ми казват къде съм, за да ме държат в страх, после ме прехвърлиха в затвора в Плевен, от там в Шуменския затвор, после Белене 1 и накрая Белене 2, където си излежах петте години присъда. Едвам оцелял се завърнах и започнах тежка работа в строителството, докато един ден не ме арестуваха повторно през 1962 г., защото отново някъде без да знам се публикувал мой подигравателен стих

„Тръгнал народът след Христос, че босите поучавал бос, а кой след вас ще се затича, когато не слизате от Москвича“.

Москвичът бе голям лукс тогава и го караха само хора от власта. Осъдиха ме на 2 години и тогава лежах в Софийския и после в Старозагорския затвор.“

Преминава през ужасите и страданията на шест затвора и два лагера. Тези преживявания и срещите му с хората там, стават основа на трилогията „Записки по българските страдания“, първият том на която излиза през 1994 г. и е преиздаден през 2005 г. Арестуван е от Държавна сигурност още като войник. През 1950 г. е осъден на 5 години затвор за „вражески стихове и заговорническа дейност”. Съвсем млад е въдворен в концлагера „Белене”, където e въдворен на Първи и Втори обект.

Живее, работи и твори в с. Чепинци, Софийско. По време на тоталитаризма изкарва прехраната си като селскостопански труженик, сондьор, изкопчия, бояджия и успява да напише и издаде книгите: „Българска кръв“ – стихове, 1972 г., „Шарени истории“ – разкази и миниатюри, 1975 г., „Книга за село Огоя“ – селищна монография, 1977 г., „Трицветие.Трохи от хляб“ – стихове и афоризми, 1981 г., „Голема планина“ – историко-туристически очерк, 1982 г., „Буна за българско“ – исторически разкази и легенди, 1982 г., „Софийска планина“ – историко-туристически очерк, 1983 г., „Чепинци в миналото и днес“ – селищна монография, 1986 г., в съавторство с Николай Ликовски, „Хора и багри“ – историко-публицистична, 1989 г., „Прости изповеди“ – стихове, разкази и други, 1989 г.

Депутат от СДС (от квотата на БЗНС „Никола Петков“) в VII ВНС. Бил е главен редактор на в-к „Земеделско знаме“. Публикува материали по актуални политически въпроси, както и статии във връзка с историята и идеологията на земеделското движение, художествена проза и поезия.

Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Българското историческо дружество и на Съюза на краеведите в България. Умира на 23 януари 2020 г.

Откъс от книгата “Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.”

“… Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най – обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. “Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най – нова история – островните мъчилища. В четирите затвора, в които бях, преди да ме откарат на беленския остров Персин, бях се запознал с не повече от 100-200 души затворници из разните килии и отделения. Бях разбрал от всички тях за капацитета побрани затворници в няколко затвора – Плевен, Шумен, Варна, Бургас, Стара Загора, София, Пловдив и др. Защото яките решетки, дебелите стени и железните врати, изолацията ни на малки групи в килиите правеше обзора на съпротивата срещу режима доста ограничен. Там и управниците се усещаха по – сигурни във владеенето на положението. И колкото и тежък да беше вътрешният режим, той е все пак нещо познато, конвенционално. Затвори има във всяка страна, колкото и демократична да е тя, макар и само за криминални престъпници. Лагерите са нещо съвем различно. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвани от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това опасано от широките дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора… … Отделиха ни още на портала, отведоха ни настрана и под охраната на цяло отделение милиционери ни съблякоха до пояс, завързаха ни ръцете отзад и ни заявиха: “Засега, половин час на комарите!” А комарите бяха една съпътстваща цялото лято напаст. Докъдето погледнеш, особено привечер, небето над тебе вместо от въздух, гъмжи от облаци комари. Още след пет минути телата ни се покриха от смучещи кръвта ни комари. Махаш с глава, виеш тяло, очите ти ще изскочат от орбитите си, а облакът около тебе така се сгъстява, че не виждаш вече нищо и си готов с вързани макар ръце да полетиш срещу автоматите на охраната…”