Реклама на гръцкия коняк „Медицинал“

Ако се вярва на Норман Дъглас, който твърди, че в рекламата може да се открият идеалите на всяка нация, България към края на по` миналия век вече е изглеждала като модерна европейска държава. Поне печатната реклама във вестниците от онова време създава такова, може би леко измамливо, усещане. През Възраждането нейното присъствие е съвсем ограничено – тук-там в пресата се срещат обявления за читалищни представления на "Многострадална Геновева", нови книги и списания, нова аптека, описание на чудотворен мехлем, сапун или някакво лекарство. След 1878 г. рекламните площи започват бързо да растат, като този процес става особено интензивен към края на 80-те и през 90-те години. Рекламираните продукти са най-различни и ясно очертават хоризонтите на промяната не само в стопанската сфера, но и в бита. Рекламират се колониални стоки, "мъжко, дамско и детинско облекло", селскостопански машини, пиана, цигулки и други музикални инструменти, шевни машини "Сингер", норвежко рибено масло, велосипеди "Суифт" и "Пежо", вода и прахове за зъби "Одол", бомбета "Борсалино", чадъри, гумени галоши, бръсначи "Солинген", машинки за мустаци, школи по танци, маси за билярд, дамска козметика, тъмна мюнхенска бира, детски играчки, курсове по шев и кройка, новогодишна украса за елха. Без претенция за изчерпателност ще споменем още гръцкия коняк "Медицинал", френски ликьор "Бенедиктин" ("от абатството Fecamp") и италиански вермут "Чинцано".
Сравнително скоро след Освобождението се появяват и първите български марки. Това са бирите "Каменица" и "Шуменско пиво". Историята на "Каменица" е свързана с трима швейцарци - Рудолф Фрик, Фридрих Сулцер и Кристиан Бомонти. През 70-те години на XIX век Фрик и Сулцер работели в компанията на Източните железници на барон Хирш. Тук с изненада установили, че в Тракия няма собствено производство на бира и решили енергично да се наместят в тази благодатна ниша за бизнес. Свързали се с Бомонти, който имал бирена фабрика в Истанбул. През 1879 г. тримата отворили малка пивоварна в Пловдив, където правели около 100 л на ден, а две години по-късно започнали да строят модерна фабрика и регистрирали марката "Каменица".
По същото време център на пивоварството в Княжество България станал град Шумен. Там през 1882 г. няколко местни търговци, предвождани от чешкия майстор пивовар Франц Милде, основали "Българско пивоварно дружество", построили бирена фабрика и пуснали на пазара "Шуменско пиво".
Импулсите на модернизиращите трансформации във всяко общество най-бързо се усещат на трапезата чрез появата на нови продукти и нови вкусове. След бирата идва ред и на шоколада. На прага на новия век той е бил сравнително познато, но все още загадъчно европейско лакомство. Благодарение на няколко предприемчиви български индустриалци в навечерието на войните той става широко популярен.
Пионер в производството на български шоколад е полковник Велизар Пеев. През 1897 след конфликт с княз Фердинанд той напуска армията и решава да се отдаде на сладкарство. Около година прекарал във френските сладкарски заводи "Сави-Жан Жан", където внимателно изучил "фабрикацията на шоколадената индустрия". През 1901 г. отворил първата от шоколадовите фабрики "Пеев" в София. От Франция довел квалифицирания майстор Коломб, както и няколко работници. В първите години работата вървяла трудно, тъй като около шоколада освен любопитство витаело и недоверие. Свещеници заклеймили новото лакомство като "гнусно и отвратително дяволско творение". В архивите на фирмата е запазено писмо, в което провинциален учител пита Велизар Пеев как точно трябва да се яде това чудо, "с шарената хартишка или без нея?"

Сравнително скоро бонбоните и шоколадите "Пеев" станали една от най-търсените и рекламирани български стоки. Предприятието се разраснало, а фирмата получила статута на "доставчик за двореца". Построена е голямата фабрика на четири етажа на ул. "Екзарх Йосиф", срещу Софийската синагога. През 1924 г. производството е разширено с новата фабрика в Своге, която днес продължава да прави шоколад, но с друга марка. Продуктите с марка "Пеев" са се радвали на широка популярност и пазарна отзивчивост до 1947 г., когато фабриките са национализирани. Велизар Пеев е сред индустриалците пионери и в още едно направление. През 1908 г. създава сдружение за производство на първия български цимент. Две години по-късно е внесена и инсталация от чужбина. Построена е сграда. Фирмата е "Златна Панега".
Още няколко български марки шоколад са се радвали на популярност през първата половина на миналия век - "Гьондов", "Балъкчиев", "Бераха" и "Чальовски". И четирите фабрики са били в София.
Друга много популярна българска марка от миналото, при това с международна известност, е "Смядовска луканка". През 1933 г. тя е отличена със златен медал на изложението в Бари (Италия), а пет години по-късно стигнала и до Бразилия. Българин от Габрово, собственик на магазин в Рио де Жанейро, внесъл голямо количество луканки и за да се съхранят при дългото пътуване по море, били поставени в сандъци с дървена пепел.
Марката е създадена през 1927 г. от колбасарската фирма "Смядовски глиган" на смядовчанина Коста Николов и братя Домусчиеви. Майстор технолог бил Коста, който преди това е работил в месарската фабрика на един поляк в Шумен. Скоро след като продукцията се наложила на пазара, той се прекръстил на Коста Глигански. Твърди се, че рецептата пазел в тайна и когато трябвало да се омесва и подправя месото, вършел това съвсем сам в специална стая без прозорци. По-късно написал рецептата и я заключил в банков сейф, но не казал в коя банка и така тайната си останала неразкрита.
Причините за високото качество са няколко – въздухът в село Смядово, качеството на месото (от източнобалкански черни прасета и сиво искърско говедо или биволско), технологията на приготвяне: мелене, подправки (специфично е добавянето на 1 г чесън на килограм месо), опушване, сушене и т.н. За тази луканка се разказват най-различни легенди. Например, че била повлияна от класическия унгарски салам, след като през 1849 г. Лайош Кошут заедно със свои другари революционери се установил в Шумен. Според друга версия още през XVIII век местните хора я правели, но от овче месо. Турците обаче много я харесвали и я крадели. За да се опазят от кражбите, майсторите започнали да слагат вътре и свинско месо.
През 1947 г. фабрика "Смядовски глиган" е национализирана и става филиал на шуменския месокомбинат. Качеството спаднало, а майсторите напуснали. Самият Коста Глигански се преместил да работи в Търговище. В началото на 70-те години фабриката била закрита. Десет години по-късно е модернизирана и отворена отново с протекцията на Пенчо Кубадински, тогава член на Политбюро. През 1992 г. фабриката е реституирана и престава да работи. В момента марката "Смядовска луканка" се използва от различни предприятия и е патентована в Европейския съюз.
Сред често рекламираните стоки в началото на миналия век са и продуктите на Първа българска парфюмерийна фабрика на Антон Папазов в Пловдив. На рекламите обикновено освен описание на стоките има и изрисувана красавица с видимо доволно излъчване.
Папазов е потомък на известния казанлъшки род Папазоглу, който още през 20-те години на XIX век успял да превърне производството на розово масло в успешен бизнес. Имали са представителства в Париж, Цариград и Виена, а стоката им се е търгувала от Москва до Ню Йорк.
През 1892 г. тридесетгодишният тогава индустриалец създава в Пловдив своята фабрика за парфюми и сапуни, която по-късно ще се превърне в козметичния гигант "Ален мак". Още на Първото българско изложение в Пловдив фирмата получава златен медал. Малко по-късно продуктите й получават признание от световните изложения в Анверс (Белгия, 1894), Париж (1900), Сейнт Луис (САЩ, 1904), Лондон (1905). Асортиментът освен парфюми и тоалетни води включва също кремове, помади, прахове и пасти за зъби, бои за коса, лосиони, както и модерният по онова време фиксатор за мустаци.
С маркетингова цел Антон Папазов организира първите български конкурси за красавици. С имената на победителките след това кръщавал някои от своите парфюми и одеколони.
Мениджмънтьт на фирмата винаги се е придържал към най-високите тогава световни стандарти и това обяснява пазарните успехи на нейните продукти. Кремовете са предлагани предимно във вносни порцеланови бурканчета, а парфюмите - в красиви стъклени флакони, задължително с луксозни цветни етикети. През 20-те и 30-те години фирмата не е имала сериозна конкуренция на българския пазар. През 1929 г. Папазов получава царска грамота, с която е назначен за придворен доставчик. Любопитно е, че той регистрира и марка №1 в първия бюлетин за индустриална собственост, орган на Бюрото за индустриална собственост на Министерството на търговията и земеделието. Това е "Млечен сапун", а датата на регистрация е 15 април 1904 г.
Фирмата му имала магазини в София, Пловдив и Русе, а продуктите й се продавали в цялата страна. Благодарение на нея много българи и най-вече българки разбрали, че красотата, макар да е дар от Бога, заслужава и по-специални грижи.