Република Македония – конфликтната идентичност

Република Македония – конфликтната идентичност

Евгений Еков
За „македонистката доктрина”, за нейните изобретатели и спонсори, както и за пагубните последици за македонските българи от нейното силово налагане във Вардарска Македония след 1945 г. е писано много. В продължение на 60 години скопските историци и политици македонисти налагаха версията, че македонците са потомци на славянско племе и че нямат нищо общо с „татаробългарите”, а в началото на 21 век се отказаха от нея и възприеха нова доктрина – че са директни наследници на античните македонци. Нещо повече, тази абсурдна версия се официализира с изявления на отговорни политици, с публикации на историци, археолози, антрополози, лингвисти и даже с експониране на публични места на древни (гръцки и римски) артефакти. Така се стигна до конфликтна идентичност на Република Македония (РМ). За съжаление, този проблем остана встрани от вниманието на учените, с изключение на членовете на Македонския научен институт (МНИ) в София, които се занимават с македонската проблематика. А без неговото задълбочено разглеждане – в исторически и в съвременен план – воденето на адекватна българска външна политика спрямо Република Македония е невъзможно. Нещо повече, непознаването на проблема, плод на поредната манипулация на историята довела до ново изкривяване на обществените нагласи в Скопие, е крайно опасно. То може да доведе до вземане на решения, които да имат дълготраен негативен ефект върху българските национални и държавни интереси, както и върху двустранните връзки. Ето защо, с ясното съзнание, че една статия е абсолютно недостатъчна за дисекция на конфликтната идентичност на Република Македония, аз ще се опитам да очертая само основните контури на проблема. Доколко съм успял да се справя с тази задача оставям да преценят специалистите! Поява и същност на македонизма като доктрина Исторически факт е, че изобретател на македонизма като етническа идентичност е сръбският историк Стоян Новакович. Това се случва след Берлинския конгрес (1878), когато Македония остава в рамките на Османската империя. До този момент същият историк, (както и ред други известни сръбски историци, лингвисти, пътешественици като Вук Караджич, Йован Цвиич,Стефан Веркович) на базата на лични проучвания, съобщава в своите писания, че българите са доминиращата част от населението в тази област. Историкът Новакович ясно вижда, че славянското население
46
се самоидентифицира като българско, че идеята за българско национално обединение е пуснала дълбоки корени в Македония, както и факта, че сръбската национална идея няма почва в областта. Той възприема обаче доминиращата по това време сръбска национална доктрина (“Начертание“ на Илия Гарашанин, 1848 г., която поставя задачата Сърбия да воюва за всеки метър територия, освободена от Османската империя, внимавайки единствено да не влезе в конфликт с Русия), и лансира идеята, че на българщината в Македония може да се противопостави единствено македонизма. От този момент Новакович става политик и се ангажира в услуга на сръбската политика за присъединяване на Вардарска Македония към Сърбия. Той разглежда македонизма като временно явление и етап от сърбизирането на населението, през който следва да бъде ликвидирано всичко българско на тази територия. Следователно антибългаризмът се залага като иманентна, същностна черта на македонизма. Но за „баща на македонската нация” бе провъзгласен не Стоян Новакович, а смятаният за основоположник на „македонскиот литературен язик” Кръстьо Мисирков. Публикуването на дневника му в Скопие през 2008 г. и съдържанието му развълнува македонската общественост. Изданието обхваща периода 5 юли – 30 август 1913 г. и е плод на съвместните усилия на Държавния архив на Македония и Държавната агенция “Архиви” на България. Дневникът бе открит в края на 2006 г., написан е на руски и представя автора в съвсем различна светлина, защото българската принадлежност на Мисирков, която е подчертавана от нашите и отричана от македонските историци, се потвърждава. Анализите му от 5 юли – 30 август 1913 г. са в противоречие с идеологията, към която той се придържа по-рано, тъй като се самоопределя като „македонски българин”! Рецензентът на изданието проф. д-р Владо Поповски, цитиран от в. “Време”, тълкува позициите на Мисирков непосредствено след края на Междусъюзническата война така: „Той представя България като мъченица, която е поела най-големия товар от войната срещу Турската империя, тя е държава, която пожертвователно се насочва към реализиране на националния идеал за обединение на българските земи, в които освен Тракия, Мисирков включва и Македония. В този контекст той представя редица становища, с които оправдава българските интереси в Македония, а македонците нарича македонски българи. Обвинявайки и Русия в изневяра и груб национализъм, който се е изплашил от Велика (Санстефанска) България, Мисирков й препоръчва поне да се обяви за автономия на Македония като преходно решение към обединение с България.” Поповски признава нуждата от комплексно проучване на „противоречивите” текстове, но вярва, че и пробългарската насоченост в тях е от полза на Македония. Според него изложената позиция е плод на времето и политическата ситуация – тогава великите сили не подкрепят съществуването на отделната „македонска нация” и държава.
47
Внедряване на македонизма във Вардарска Македония Подготовката за внедряване на македонизма във Вардарска Македония започва по време на Втората световна война, а непосредствено след нея следва практическата му реализация. Това е доказателство, че насилствената сърбизация след 1913 г., когато областта е обявена за Стара Сърбия и в периода 1918-1941 г., когато тя е преименувана на Южна Сърбия, а след 1929 г. – на Вардарска бановина, не е дала желания резултат. До войната българите успяват да противодействат на сръбските власти, защитавайки своята етническа принадлежност и желанието си за присъединяване към България, за което дават хиляди жертви. За успеха на сръбската идея във Вардарска Македония съдействат редица външни фактори. Най-важни от тях са: коминтерновското виждане, възприето и от Българската комунистическа партия (БКП), относно национално-освободителните движения на Балканите и обявените нови „нации” – добруджанска, тракийска, македонска и др.; линията на Югославската комунистическа партия (ЮКП) и сръбската пропаганда да се използва участието на България във Втората световна война на страната на Германия и предоставеното й администриране на част от Македония за трансформиране на антифашистката съпротива в областта в антибългарска; решението на Сталин да се прехвърли ръководството на съпротивителното движение в Македония от БКП на ЮКП; заблуждението на ръководството на БКП относно възможността за изграждане на федерация с Югославия, както и капиталните му грешки, свързани с насилствената македонизация на българите в Пиринския край след войната и екстрадирането на прогонените от Егейска Македония българи по време на гражданската война в Гърция. Но македонизмът не би успял да се наложи във Вардарска Македония, ако не е бил подкрепен и от местни българи, власи и сърби. Фактите говорят, че повечето от тях са били вербувани и обучавани като стипендианти в сръбски учебни заведения в Белград и Крагуевац, а след това назначавани на отговорни постове в Скопие, където послушно работят за сръбската кауза. (Значителна част от тези лица са били представители на коренното влашко население или от смесени българо-влашки или българосръбски семейства) Други са приемали идеята от кариеристични подбуди, а трети като членове на ЮКП са следвали линията за дистанциране на областта от България и интеграцията й в рамките на Югославия. За всички тези лица утвърждаването на македонизма се превръща в професия и императивна политика, главен критерий за оцеляване и растеж в служебната йерархия, задължително изискване при назначаването на отговорни постове в органите за сигурност, армията, полицията, средствата за масова информация. Налагането на македонизма означава по същество узурпация на част от българското етническо и духовно пространство, съпроводена с хи
48
ляди човешки жертви и унищожаване на българско историческо, културно и църковно богатство в пределите на Вардарска Македония. Македонизмът и битката за международно признание След като постигна пълна доминация в Република Македония, македонизмът започна агресивно настъпление в международен план. В рамките на федерацията той бе щедро финансиран и подкрепян дипломатически и пропагандно. Огромни за мащабите на Република Македония бяха инвестициите за подготовка на научни кадри, за написването на базова историческа литература (т.нар. „Историja на македонскиот народ”), за нови учебници и помагала по история и география, за утвърждаването на македонски език, за издателска дейност. Това обяснява бързото израстване и афиширане на 50 академици, членове на Македонска академия на науките и уметностите (МАНУ) [4], повечето от които директно ангажирани в защитата на македонизма (историци, лингвисти, етнолози и литератори); създаването на издателски къщи и специализиран институции за международна дейност, включително и такива за работа с емиграцията от Македония; разкриването на множество лекторати по македонски език в чуждестранни университети, както и изключително активното участие на международни форуми в областта на славистиката, историята, литературата, езикознанието, географията. В рамките на международни научни прояви представителите на Република Македония водеха целенасочено и агресивно полемика единствено с българските учени, обвинявайки ги в изопачаване на историята, непризнаване на македонска нация и македонски език, без при това да си служат с конкретни исторически факти и аргументи. Нещо повече, наложено бе като догма виждането, че за историята не са важни фактите, а тяхното тълкуване, с което се стимулираше фалшификацията на историческата истина и тенденциозната индоктринация на подрастващите поколения – ученици и студенти. По същество, целенасочено се насаждаше отчуждение и неприязън към всичко българско. Противопоставянето на фалшивите тези от страна на българските учени бе главната причина Скопие да спекулира дълги години с лесно приемливата от политици и дипломати, но извадена от контекста, фраза на Чърчил – „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да понесат.” (Любим метод на фалшификаторите е да си служат с полуистини!) Изправено пред съпротивата на българската страна и силата на българските аргументи, Скопие през цялото време и особено след провъзгласяването на независимостта усилено търси историческа подплата на македонизма. Фабрикуваната днес политическа история, внушаваща наличие на връзка на македонска етническа идентичност и на държавата Република Македония с империята на Александър Македонски, стигна очевидно границата на търпимост на външния свят по отношение на възможните и допустими лъжи и фалшификации на историята. Това обяснява донякъде за
49
що външният свят днес проявява склонност да подкрепя в по-голяма степен Гърция в спора за името. Македонизмът в рамките на федеративна Югославия Основоположник на скопската историография е генерала-академик Михайло Апостолски (М. Апостолов). След Втората световна война ген. Михайло Апостолски заема най-отговорни функции в армията, администрацията и науката. Той е основен деец в борбата на нова Титова Югославия срещу българщината във Вардарска Македония и Западните покрайнини. След пенсионирането си като военен през 1967 г. Апостолски става член на Македонската академия на науките и уметностите (на македонска литературна норма – МАНУ). С титлата академик оглавява Института за национална история в Скопие, а от 1976 до 1983 г. е президент на МАНУ. Този фамозен „учен” налага императивно в страната големия фалшификат “Историja на македонскиот народ”. Той назначава професори и академици, той дирижира антибългарската пропаганда в медиите. С авторство или участие на Михайло Апостолски излизат редица публикаци. Сред тях са: „Из тайните архиви на българската полиция”, “Освобождаването на Скопие“, „Измислиците на българските информбюровци за формирането на батальона „Христо Ботев”, „Информбюровските военноисторически теоритици на България за прикриване на истината за разоръжаването на 5-а българска фашистка армия“, „Битката за Скопие и лъжите на някои български ръководители и военни писатели“, „Освободителната война на македонскиот народ“ и др. За неговият „научен” подход при „осветляването” на исторически събития и личности говори прословутия му девиз „немам доказе, али тврдим“… (нямам доказателства, но твърдя). За Михайло Апостолски с насмешка говореха историците през 80-те години на 20 век не само в СФР Югославия, но и в България. Михайло Апостолски бе в числото на тези политически лидери в Република Македония, които настояваха претенциите за някакво македонско малцинство в България да станат трайна политика на Съюза на югославските комунисти (СЮК) и на СФРЮ към България. Усилията му се увенчаха с успех. В програмния документ на 11 конгрес на СЮК (2023.06.1978 г.) претенциите бяха превърнати в главен спорен въпрос между двете държави. В края на 70-те години на миналия век, творецът на скопската историография, генералът-историк Апостолски бе обезпокоен от публикации в България, които опровергават неговите фалшификации. Сред тях са мемоарите на Цола Драгойчева и „Македония – сборник документи“. В отговор Михайло Апостолски, придружен от директора на Института по история Орде Ивановски, организираха редица срещи в отделните републики на Югославия, за да защитят пред местни учени и политици своята си историческа “истина”. В своите речи, с език, неприсъщ на гене
50
рал, нито на академик, Апостолски хули по най-примитивен начин България и българите като народ. Управляващият елит в Скопие се чувстваше изключително комфортно в рамките на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ). Той бе осигурен и политически, и икономически. Получаваше значителна част от федералните фондове за подпомагане на слабо развитите републики (както и Сърбия, Босна и Херцеговина (БиХ), Косово и Метохия), като щедро използваше полученото за поддържане на висок жизнен стандарт и голяма за размерите на Социалистическа република Македония администрация. Отблагодаряваше се с пълна лоялност и послушност към Тито, а след неговата смърт към сръбския елит. Не е случайно, че след смъртта на вожда (1980), първият Председателстващ Председателството на СФРЮ Лазар Колишевски демонстративно повтаряше – „силна Сърбия, силна Югославия”, в противовес на декларациите на лидерите на Словения и Хърватия – „слаба Сърбия, силна Югославия”. Не е случайно също, че единствено Киро Глигоров и Алия Изетбегович имаха готовност за договор с Милошевич за формиране на някаква нова федерация при очевидното разпадане на СФРЮ. Със сигурност може да се твърди, че ако Изетбегович не бе поел курс за независимост на БиХ, Глигоров нямаше да посмее да организира референдума за независимост на РМ през 1991 г. Самото допитване до населението, което Глигоров формулира в два варианта, достатъчно ясно подсказва какво той желае. Първи вариант: „Дали сте за независима Македония с право да остане в Югославия?“ и Втори вариант: „Дали сте за независима Македония с право да влезе в съюз с независими югославски държави?” Македонизмът и конфликтната идентичност на РМ Логично е в случая да бъдат зададени поне два въпроса. Първо: „Защо и как се стигна до тази конфликтна идентичност, или по-точно – защо и как етническите българи от Вардарска Македония, преименувани след 1945 г. на „ македонци”, еволюираха в македоноиди?” Тук отговорът е лесен. Повече от половин век Скопие не можа да открие автентичен исторически документ, артефакт или каквото и да е доказателство за съществувал през средните векове, новата и най-новата история „автохтонен македонски етнос”, което естествено, оставя под съмнение тезата, че край Вардара е формирана някаква македонска етно-национална идентичност. Не можаха, например, да докажат, че цар Самуил е „македонски” цар, че Охридската архиепископия е „македонска”, че Илинденското въстание не е българско. Не им стигнаха и време, и потенциал да опровергаят това, което историята е потвърдила и цивилизованият свят е верифицирал, а именно – че славянското население в географската област Македония се е самоопределило като българско и че се е борило на живот и смърт в течение на столетия за отстояване на своята етно-национална идентичност.
51
И вторият въпрос е: „Кои са изобретателите на тази теза?” Известни са имената на някои псевдоучени – последователи на Михайло Апостолски, които лансираха античната теза. Сред тях се открояват Паско Кузман – археолог, Александър Донски – историк, Ристо Поповски – историк. Очевидно тези лица, изпълнявайки политическата задача да открият исторически корени на македонизма, добре са проучили теоретичното наследство на Й. В. Сталин и по-конкретно неговите ранни публикации по националния въпрос (виж статията му „Марксизмът и националният въпрос“, 1913 г., Виена), в които към необходимите критерии за формиране на нация, Йосиф Висарионович освен наличието на исторически формирана устойчива общност, език, територия, икономика, прибавя и критерия за необходимостта съответното население да има връзка със съществувал в предишен исторически период държавен субект. Тъй като тези корени не бяха открити от скопската историография в географската област Македония по времето на Римската и Византийската империи, средновековната българска държава, сръбското Душаново царство и Османската империя, оставаше една възможност – да се търси спасение във връзка с античността. Изграждайки конструкцията за античен произход на деклариращите се днес македонци и за етногенезиса на македонците от Филип Македонски до Киро Глигоров и Бранко Цървенковски, въпросните алхимици трудно ще обяснят историческия факт, че на територията на географската област Македония цивилизованият свят не е забелязал две хилядолетия македонски народ (?!) със съответната етно-национална идентичност. Те не се притесняват изобщо от това. Нещо повече, с одобрението на управляващите те действат – разполагат навсякъде в републиката скулптури и артефакти, преименуват обекти, улици и площади на името на личности от древно-гръцката и римската епоха. Естествено бе да се очаква, че с възприемането на тезата за античния произход на днешните македонци, Скопие ще влезе в конфликт с гърци и албанци, така както влезе в конфликт със София, търсейки корените на македонизма в славянството. Македонизмът и неговото отрицание от съседите Всеки познавач на историята на Балканите след една обиколка на столиците на съседните на Република Македония държави в началото на 90 – те години на миналия век и неофициални разговори на различни равнища относно как се възприема новата държава неминуемо би стигнал до извода, че има съмнения по въпроса за оцеляването й и че не се признава македонска етнонационална идентичност. В Белград би могъл да чуе становище, че най-добре е Република Македония да бъде разделена между Сърбия и България или между Сърбия и Гърция, в Тирана – между Албания и България. В Атина ще бъде заявено, че няма македонска национална идентичност, и че държавата не може да носи такова име, а в София, че
52
няма македонска нация и македонски език и че македонците са етнически българи. Същите становища би могло да се чуят и в РМ, ако последователно се разговаря с представителите на различните етнически общности – българи, сърби, албанци, гърци. Деклариращите се като етнически македонци, най често заявяват, че не се признава тяхната идентичност поради териториалните претенции на съседните държави към Вардарска Македония. Подобно виждане не е случайно. Управляващите в Скопие дълго време защитаваха тезата относно необходимостта РМ да следва линия на еднаквата отдалеченост от съседните държави, а македонистката пропаганда внушаваше, че съседите са като четири вълка, които дебнат тяхната страна. По същество обаче, зад това пропагандно клише се прикриваше истинското намерение да се следва дистанция само по отношение на България – политическа, икономическа, културна. Именно, дистанцирането показва дълбоко вкорененият, органически страх на македонистите от отварянето към България, което би било реална заплаха за фалшивата идентичност. Страхът бе най-важният фактор, който моделираше политиката на Скопие към България по времето на бившата СФРЮ. Тази политика имаше силната подкрепа на федерално равнище и преди всичко на Сърбия. Не случайно Белград наложи като най-голям проблем в българо-югославските отношения измисленото македонско малцинство. След като се разбра, че България не може да бъде принудена да признае наличието на македонска нация, (за което не съществуват нито исторически, нито етнически, нито международноправни аргументи), усилията бяха насочени към признаване на македонско малцинство в Пиринския край с разбирането, че същото би означавало Ipso fakto признание на такава нация. Скопие полагаше и полага и днес огромни усилия за постигане на тази цел, като при това си служи с всички възможни средства. Македонизмът и днешните контакти София – Скопие Блокадата на Република Македония от север и юг след обявяването на независимостта й бе сериозно предизвикателство за върхушката в Скопие и македонизма. Панически страх ги принуди да потърсят помощ от България за коридор. Оказаната бърза и безусловна подкрепа не бе оценена реално. Нещо повече, недружелюбието и претенциите към България останаха с видима тенденция към ескалиране, която продължава повече от две десетилетия. През това време от българска страна бяха правени няколко опита за нормализиране на двустранните отношения, но да позитивно развитие така и не можа да се стигне. Не липсваха стъпки към затопляне на отношенията и от страна на изпадналата в тежка международна изолация Македония. По инициатива на македонската страна, на 28 юли 2013 г. в Кюстендил, се срещнаха премиерите на България Пламен Орешарски и на Македония – Никола Груевски. В срещата взеха участие и министърът на външните работи на Маке
53
дония Никола Поповски, на транспорта – Миле Янакиевски, на земеделието – Любчо Димовски, както и българският вицепремиер Зинаида Златанова, министърът на транспорта Данаил Папазов, на земеделието – Димитър Греков и на външните работи – Кристиян Вигенин. Независимо от проведения, по думите на българския премиер, „откровен разговор на четири очи с премиера Груевски”, заявлението на първия ни министър, че „Държим на договор за добросъседство и сътрудничество и се надяваме работата по него да продължи в по-ускорени темпове” сякаш увисна във въздуха. Опитвайки се да оправдае ситуацията, външният ни министър Кристиян Вигенин заяви в предаването „12 плюс 3”, че: „Подписването на този договор ще отпуши, от наша страна, пътя на Македония към европейските структури. Това не е нова позиция – добави той, – тя не е ултиматум. Този договор ще фиксира едни политически реалности”. Българският дипломат № 1 обаче бе принуден да признае, че: „Имаме различия по някои от точките в този договор, това е факт. Но оценката, че Македония не иска да подпише договора, не е вярна. Македонската страна преговаря с Република България, четири кръга на преговорите са минали”, поясни Вигенин. Въпреки категоричната българска позиция обаче, в репортажите на скопските медии от Кюстендил се говори за проекти, за жп връзката между двете страни, за икономическото сътрудничество, акцентира се върху големия медиен интерес към срещата в Кюстендил, както и върху това какво са написали българските медии за срещата, но за договора за добросъседство не се споменава. Може би защото македонският министър на външните работи още преди месеци заяви, че… бил излишен (?!) Изглежда, този неприятен факт накара г-н Вигенин да обясни пред БНР, че общата ни история с Македония е чувствителен въпрос, и не бива да отричаме някои исторически реалности. „Двете страни, ако искат да градят заедно европейско бъдеще, ще трябва да направят някои компромиси по отношение на разбирането за историята. Но ако ще вървим напред, ако ще изграждаме европейски отношения, явно, че тези неща трябва постепенно да бъдат регулирани”, каза още Вигенин. А премиера Орешарски предложи път за изглаждане на съществуващите различия чрез организиране на съвместни чествания на отделни исторически събития и личности, които се интерпретират по различен начин от двете страни. Македонизмът и културните ни взаимоотношения На 11 май 2014 г. се стигна до немислимото доскоро посещение в София на делегация на МАНУ, водена от нейния председател акад. Владо Камбовски, по покана на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров. Явно става някакъв видим поврат в македонската културна и научна политика, защото това е чудо невиждано – МАНУ за втори път в България.
54
Първата подобна среща бе през есента на 2013 г. в китния български град Сандански. Визитата предизвика много и разнопосочни коментари както във форумите, така и в медиите. Истинско цунами на възхита, предизвикано навярно от неординарността на станалото, заля дискусионнните стаи. Ето така се прави. Съсредоточаваш се върху това, което те обединява, дори само за мига, и постепенно, стъпка по стъпка, достигаш до това, което те обединява, завинаги, написа запален форумец. Друг негов колега направо възкликна: Това е чудо – най-после доживяхме! Дерзайте все напред и с други общи празници! 70 години изкуствено бяхме разделени с много насилие и фалшификации, главно сръбски, но постепенно нещата ще си дойдат на място, заключи „мъдро” трети техен колега. Много се радвам, изрази чувствата си четвърти, че започваме да търсим начини да бъдем заедно. Не знам докога ще трябва да страдаме от идиотиите на някакви вождове, дето, ако могат, ще ни разделят не на области, ами и на квартали, заключава разпалено той. Ако обаче оставим настрана емоциите и погледнем обективно на отминалата среща, то ще открием и други нейни, недотам лицеприятни измерения. За пръв път, заяви в своята приветствена реч председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров, празникът на Светите братя Кирил и Методий в България и Македония съвпадат. Да, ама датата е една и е 24-ти май, а не 11-и! Пък това че Българската православна църква (БПЦ) си е определила друга дата, е друг въпрос. Както се казва, празничният християнски календар е друго нещо… Но празникът на Кирил и Методий е найвече български и то именно духовен празник. Сведения за отбелязване на празника на светите братя на 11 май има още през 12 век. На 11 май Българската православна църква почита Светите братя Кирил и Методий и отбелязва възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. Честват се заедно на 11 май. Успението на Св. Кирил и Св. Методий се възпоменават съответно на 4 февруари и 6 април. В съвременната историография се смята, че за първи път в епохата на Възраждането на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Кирил и Методий – създатели на глаголицата. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии. Във възрожденските източници първите известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май, се срещат в „Христоматия славянского язъка” от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1857 г. празникът е почетен в българската църква „Св. Стефан” в Цариград. Празникът започва редовно да се отбелязва в Шумен и Лом, от 1860 г. в Скопие, а от 1862 г. във Варна. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий.
55
Македонизмът и познаването на общата ни история Прелюбопитен е друг един факт. Чешките хусисти, които са наследници на българските богомили, приемат делото на братята като свещена мисия и отбелязват 9 март (ден на Св. св. Кирил и Методий по тогавашния католически календар) за ден на Св. св. Църхо и Страхота. През 1495 г. в Бохемия са излезли легенди за братята под заглавие „Животът на Св. св. Църхо и Страхота”. А във Ватиканската библиотека е открита хроника за Моравската мисия на братята, в която Методий се нарича Страхота. Което повдига въпроса: знаем ли историята си?.. Не 11-и май, 24-ти май е празникът на Кирил и Методий. Разделят празника ни на две, за да бъде използван от историчарите на Югославия и наследниците на Александър Македонски от Бившата югославска република Македония, които не спират да ни наричат татари, за да могат покъсно в синхрон със силите, действащи за унищожаването на България, да си присвоят, ако България се отвърне, датата 24-ти май. В синхрон с онези сили, които разделиха България в Берлин през 1878 г. и в Ньой през 1919 г. По такъв начин към окрадената от наследниците на Александър Македонски българска история ще се появи и нова страница за живота и приноса на новоизмислената македонска нация. Такава уметност само българи могат да сътворят. Нека запазим българското в нас и да не се поддаваме на лицемерни призиви като този: „Да се обърнем към общите си корени на общославянската цивилизация…” Лакърдии като за пред конярите на Буцефал! Жалко само за стотиците хиляди хора с българско самосъзнание в Република Македония. Ето защо българските учени трябва винаги да подчертават българския характер на кирилицата, така, както го правеха на честването в своя полза всички представители на МАНУ. Впрочем, нека се попитаме: с колко преводачи бе дошла в България делегацията на МАНУ? Интересно е също така как е възможно да се празнува заедно празника на езика, културата и писмеността с хора, чиято доктрина е стъпила на постулата, че: „Бугарскиот и Македонскиот jазици са два посебни jaзика кои немат ништо заедничко”. И за да не остане и най-малко съмнение с каква позиция са дошли в София „учените” от Скопие, не някой друг, а Олга Пърличева, правнучката на славния български книжовник Григор Пърличев от Охрид, прочете онзи текст, който би трябвало да бръкне в душата на всеки българин: „майка Македония, която породи Кирил и Методий”. А председателят на МАНУ Влади Кимбовски си пожела общия празник на двете академии да е нова страница в отношенията между нашите два народа. И никой не го попита за татарите и за породниците на Александър Македонски ли говори и къде е тук славянската цивилизация? Господа учени, това е един народ, и той е българският народ. И къде ви е човешката и научна съвест да прекроявате неговата история? Възможно е един народ да има две държави и две академии дори, но той
56
винаги има една-единствена история и тя е обща и за двете държави, и за учените на двете академии. Тогава и празниците стават общи, както са едни и същи и корените на този народ. Предизвикателства и поражения на македонизма Първите удари на македонизма бяха нанесени от Гърция – с принудата за промяна на държавното знаме и конституцията на РМ (приетите на 06.01 1992 г. анекси), с наложената резолюция на СС на ООН (1993), която задължава РМ да води преговори с Гърция за името и главно с двустранната Временна спогодба (1995). В посочената Спогодба под натиска на гърците бе включен чл. 7, който гласи: „Да не се допуска обществени и частни органи и институции да провеждат неприятелска пропаганда срещу Гърция“. Резолюцията и Спогодбата са двата документа, които сега Атина използва за натиск срещу Скопие за промяна на името. Показателно е, че тези аргументи срещат подкрепа в Европа и САЩ. Това пролича при посещенията на гръцките външни министри в Брюксел, Берлин, Лондон, Париж, Рим и Вашингтон. Гръцката позиция сега е изчистена и ясна. Тя изисква да се изпълнява Временната спогодба, да се водят двустранни преговори за намиране на взаимно приемливо име, да няма „иредентични ходове и провокации“ от страна на Република Македония. Според Атина „Македония е географски голяма област и нейни части принадлежат на четири държави. В Гърция живеят два и половина милиона гръцки македонци… Трябва да се разграничи коя част на коя държава принадлежи и да се разбере, че никой не смее да претендира за цяла Македония.” (Интервю на Дора Бакояни в „Утрински вестник“, 01.12.2007 г.) Очевидно отстояваната от Скопие теза, че името на държавата е производно на етнонационалната идентичност на населението и че промяната му би означавала посегателство на тази идентичност изгубва подкрепа в международен план. Вторият голям удар на македонизма бе нанесен с Охридския рамков договор (подписан в Скопие на 13. 08. 2001 г.). Под натиска на албанската общност и нейните политически сили бяха извършени съществени промени на конституцията на Република Македония (приета на 17.11.1991 г.) и съответно на политическата система. Сменен бе преамбюлът на конституцията, в който се посочваше, че Република Македония се конституира като „национална държава на македонския народ“. Новият се базира на концепцията за индивидуалните права и гражданското общество и Република Македония се определя като гражданска и демократична държава. Дава се правото на представителите на различните етнически общности свободно да изразяват, да пазят и развиват своята идентичност и да употребяват символите на своите общности; да основават културни, художествени, научни и образователни институции, както и научни и други сдружения за изразяване, защита и развитие на своята идентичност; да препо
57
дават на своя език в основното и средното образование (чл. 48, т.1,3,4). Промените в конституцията предвиждат и значителна автономност на местната власт. Цялостният анализ на постигнатото от албанската общност с Охридския рамков договор показва, че в Република Македония се отива към етническо обособяване и затваряне, което предвещава сериозни проблеми в бъдещото функциониране на унитарната държава. Осъществен бе и трети удар срещу македонизма. 101 американски конгресмени (79 демократи и 22 републиканци) са подписали проект на резолюция на Конгреса, с която се иска РМ да прекрати „неприятелската и иредентиска пропаганда“ по отношение на Гърция; да работи с ООН и с Гърция за намиране на съвместно решение за името; да извърши ревизия на учебници и карти; да преименува скопския аеродром. Приемането на такава резолюция на конгреса на САЩ би предизвикало сериозни сътресения в общественото мнение в РМ и подкопаване устоите на македонизма. Македонизмът и бъдещето на Република Македония Логиката на развитието на отношенията между Република Македония и Сърбия след разпадането на федерацията подсказва, че са неизбежни бъдещи противоречия между двете държави по въпроси свързани с историята, църквата, сръбското културно наследство на територията на Вардарска Македония. И Белград, и Скопие обаче ще се стремят да ги тушират главно поради стратегическата важност на коридора Север – Юг (Белград- Ниш – Скопие – Солун), чието безпрепятствено функциониране засяга жизнените интереси на двете страни в области като транспорт, търговия, енергетика, телекомуникации. Това предполага и въздържане от действия, които биха довели до ескалация на напрежение между тях. Линията на балансиране и предпазливо изчакване, която следва Скопие по отношение на Косово (относно демаркацията на общата граница и статута), както и толерирането на т. нар. Православна охридска архиепископия в Република Македония, формирана с благословията на Сръбската православна църква (връчен от нея томос на архиепископ Зоран Вранишкович през 2002 г.), потвърждава тези виждания. Може със сигурност да се прогнозират бъдещи осцилации в отношенията на Скопие с Тирана и Прищина във връзка с безусловното изпълнение на Охридския рамков договор и желанието на албанците да се преборят за равноправен с македонците конституционен статус. Според някои албански политици има логична предпоставка за равнопоставеност на македонци и албанци в държавата след като първите се определят за наследници на древните македонци, а вторите – на илирите, също живеели на тази територия. Проблемите, които пречат на Република Македония за пълна нормализация на отношенията й със съседните държави и за напредъка й към членство в НАТО и ЕС имат общ знаменател – националната идентичност.
58
Обективното разглеждане на тези проблеми и откритото представяне на истината в публичното пространство би спомогнало да се формира обществена нагласа вътре и вън от Република Македония, която може да принуди управляващите в Скопие да ревизират македонистката идеология, сътворена в една безвъзвратно отминала епоха и да продължат изграждането на новата държава в съответствие с предопределените й исторически, географски и етнически реалности. Подценяването и премълчаването на тези проблеми от международната общност в бъдеще, независимо от това дали Република Македония ще бъде приета в НАТО и ЕС, обрича тази държава на перманентна конфликтност със своите съседи и най-вече с България.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: [1] Костадин Палешутски. Македонският въпрос в буржоазнаЮгославия (1918-1941), Издателство на Българската академия на науките, София, 1983. [2] Костадин Палешутски. Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1945), Издателство на Българската академия на науките, София, 1985. [3] Стоян Германов. Македонският въпрос (1944-1989), Македонски научен институт, София, 2012. [4] Димитар Димитров, Мегу тоталитаризам и демократиja, Македонска книга, Скопje, 1994. [5] Jyгословенската философиja денес?, Млад борец, 17.10.1990. [6] На преодот од политички монизам кон плурализам: пресвртнички искушениja, Нова Македониja, 10.02.1990. [7] Полаганье основи на политичкиот плурализам во Македониja, Нова Македониja, 12.05.1990. [8] Ангел Димитров. Република Македония и България: Двустранни отношения – състояние и перспективи, публ. В: 100 години от Рилския конгрес на ВМОРО – история и съвременност (Сборник доклади от международна научна конференция – Благоевград, 29-30 септември 2005 г.) [9] Спиридон Стефас, Албанският фактор в Бившата югославска република Македония и проблемите на съжителството на славомакедонци и албанци след споразумението от Охрид, публ. В: 100 години от Рилския конгрес на ВМОРО – история и съвременност (Сборник доклади от международна научна конференция – Благоевград, 29-30 септември 2005 г.) [10] Славчо Цонев. Албанският фактор в македонския конфликт. публ. В: 100 години от Рилския конгрес на ВМОРО – история и съвременност (Сборник доклади от международна научна конференция – Благоевград, 29-30 септември 2005 г.)