Мнимият български цар Чака
в учебниците по История
Красимир Кръстев
Повече от столетие в учебниците по История е наложено необоснованото заключение, че в края на XIII в. на царския престол в българската столицата Търново се е възкачил Чака, един от синовете на татарския хан Ногай (средата на ХIII в. – 1299). През последния четвърт век бяха публикувани достатъчно изследвания, които напълно опровергават тази остаряла и погрешна постановка. Въпреки това обаче тя все още намира място в съвременните учебници по История и цивилизация. В тази връзка основна цел на настоящата работа е не само да се проследи зараждането и развитието й във времето, но и като цяло да се потърсят пътищата за бъдещото преодоляване на митовете в историята. Използвайки сведенията на византийския историк Георги Пахимер (1242 – ок. 1310), още първият български професионален историк – Спиридон Палаузов (1818 – 1872), достига до заключението, че татаринът Чака е взел властта в Българското царство [1]. По-късно до същия извод достига и чешкият учен Константин Иречек (1854 – 1918) [2]. Тезата, че татаринът Чака е станал български цар, е утвърдена от Петър Ников (1884 – 1938), автор на единствените цялостни проучвания на татаро-българските отношения през Средновековието [3]. Големият авторитет на изследователя е причината това схващане да бъде окончателно възприето както в българската и чуждестранната историография [4], така и в учебниците по история. За целите на изследването бяха проучени учебници по отечествознание и българска история, издадени в периода 1881 – 2012 г. Това, което прави впечатление, е, че политическите събития от края на XIII в. не са игнорирани и присъстват в почти всички учебници, касаещи историята на средновековна България. Също така няма сериозна разлика в обема от информация между по-старите и съвременните учебни пособия. От друга страна, липсват извори, изображения, въпроси и задачи, които да внесат допълнителна яснота при изучаването на материала и да активизират учениците. Вниманието на авторите е концентрирано към управлението на цар Теодор Светослав (1300 – 1322) и отхвърлянето на татарската хегемония. В почти всички разгледани учебници татаринът Чака е представен като български владетел, макар че в по-старите издания авторите не се ангажират с посочване на конкретна титла [5]. Митологемата е преодоляна единствено в учебниците на Васил Гюзелев и колектив от 1998 г. насетне [6].
100
Като основен източник на информация за своето изложение повечето от съставителите на учебници, издадени преди 1944 г., пряко или косвено са използвали „История на българите” на Константин Иречек. Посредством неговата монография те възприемат погрешна хронология, а именно, че след гибелта на хан Ногай през 1293 г. синът му Чака и неговият шурей Теодор Светослав нахлули в България и свалили цар Смилец (1292 – 1298). Татаринът предявил наследствените си права за трона (?), тъй като бил зет на българския цар Георги I Тертер (1280 – 1292). На свой ред през 1294 г. Ногаевият син бил отстранен от Теодор Светослав, който се възцарил на следващата година [7]. Правилният ход на тези политически събития е реконструиран от Петър Ников, който за пръв път използва пълноценно посланието на византийския дипломат Теодор Метохит (1270 – 1332), от което излиза, че цар Смилец е починал още в края на 1298 г., т.е. много преди проникването на Чака и Теодор Светослав в Търново през 1299 или 1300 г. [8] Интересното в случая е, че точната хронология е въведена в обращение [9] доста след публикуването на студията на Петър Ников за татаро-българските отношения, което е показателно за липсата на информираност и за преповтаряне на едни и същи грешки години наред. Вместо името Чака в голяма част от учебниците е използвана формата „Чоки” [10], която Константин Иречек е възприел под влияние на германския ориенталист Йозеф фон Хамер-Пургштал (1774 – 1856) [11]. Не са рядкост и фактическите грешки [12]. В цитирания учебник на Стефан Бобчев (1853 – 1940) татаринът е наречен „Чока”, а тази неточност е заимствана и в по-късни учебници [13]. Отново чешкият историк налага простонародната форма на името Теодор – Тодор, която е намерила място и в учебниците [14], въпреки че тя не се среща в нито един домашен източник, отнасящ се до управлението на българския цар [15]. Прави впечатление, че в някои от авторските текстове разглежданият период е представен според изследването на финландско-руския учен Филип Брун (1804 – 1880). Това личи най-вече от използваните форми на личните имена – „Токта” и „Чага” вместо предпочетените от Иречек „Токтай” и „Чоки” [16]. Твърдението, че татаринът Чака е бил български цар, е подложено на съмнение още през 1987 г. от румънския нумизмат Ернест ОберлендерТърновяну [17]. Проблемът е обстойно разгледан и в поредица от статии на българския историк Пламен Павлов [18]. Той е проучен и в обобщаващото изследване „Българското царство при династията на Тертеревци (1280 – 1323)” [19]. Понастоящем историческата наука разполага с шест писмени извора, даващи информация за съдбата на Чака в българската столица Търново: един гръцки, един ирански и четири арабски. Допълнителен източник на информация представлява и нумизматичният материал. След 1285 г. синът на цар Георги I Тертер – Теодор Светослав, бил изпратен като заложник при татарите, а неговата неизвестна по име сестра
101
влязла в харема на Ногаевия син Чака. През 1297 в Златната орда започнала борба за власт между хановете Ногай и Токту (1290 – 1312), която продължила до 1299 г. В решителното сражение при Куганлик (Куканлик, дн. лиман Куялник при Одеса, Украйна) хан Ногай намерил смъртта си, а след известна съпротива най-големият му син – Чака, и шуреят му Теодор Светослав, потърсили убежище в Българското царство [20]. Макар че византийският историк Георги Пахимер е повърхностно запознат с управлението на цар Смилец, той представя сравнително пълна информация за събитията, разиграли се след пристигането на татарите в престолния град: „А малцина останаха с Чака, сина на Ногай, [роден му] от Алака [Яйлак]. Доверявайки се на тях, той нападна земята на българите.” По-нататък в текста авторът допълва: „И тъй след смъртта на Ногай синът му Чака, доверявайки се на тези около себе си, нападна българите не без основание, защото за жена имаше дъщерята на Тертер. Той взе със себе си и нейния брат Светослав и заедно с него пожела да си подчини българите.” Третият откъс, който има отношение към разглеждания проблем, е следният: „Той [Теодор Светослав]” спечели с дарове симпатиите на българите и като имаше за господар Чака, заедно с него завзе Търново. След това Светослав за малко остана спокоен и когато реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото по майка беше българин (баща му бе от куманите), нахвърли се върху зетя и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които с доверие използваше за такива цели.” [21] Както се вижда, никъде в текста не се споменава директно, че татаринът Чака е станал български цар, а цитираните по-горе сведения в никакъв случай не могат да се интерпретират в този смисъл. Целите на Ногаевия син били различни и същевременно много по-високи – да си възвърне изгубените позиции, а вероятно и да вземе пълната власт в Златната орда. Трябва да се има предвид още, че Теодор Светослав е живял като заложник при татарите около петнадесет години и следователно е напълно естествено Чака да е придобил позицията на негов повелител. Найвероятно ханът го е възприемал като свое протеже. В дадения случай беглецът е можел да използва България като изходна територия за своите бъдещи походи срещу хан Токту. Привържениците на теорията, че Чака е бил български монарх пропускат и една друга подробност. Става въпрос за това, че Чака не е бил християнин и практически не е възможно той да е бил коронован за цар. Така например в монетите си, отсечени в Исакча (Северна Добруджа, дн. Румъния) в края на XIII в., татаринът се е титулувал „хан” и „султан” [22]. Освен това съществуват преки доказателства, че именно Теодор Светослав е бил издигнат за цар малко след пристигането си в Търново. Според египетските автори Рукнаддин Байбарс (1245 – 1325) и анНувайри (1279–1332) Джека (Чака) избягал „в страната на власите [бълга
102
рите]”, където намерил убежище, тъй като нейният „цар и владетел” бил женен за негова родственица. Скривайки се в една от крепостите му, Джека се надявал, че ще бъде в безопасност. Приближените на българския цар обаче му напомнили, че Джека бил враг на Токту, който всячески се опитвал да го залови. Те изразили опасението си, че научавайки, че врагът му се укрива при тях, ханът щял да ги нападне с войските си, а те нямало да бъдат в състояние да му се противопоставят. За края на Чака е написано: „Тогава той [царят] го затворил в своята крепост, наречена Терново [Търново], и известил за това на Токту. Този заповядал да го убият и той [царят] го умъртвил в тази, т.е. в 700 г. от хиджра [= 16 септември 1300 – 5 септември 1301 г.]” [23]. В един от ръкописите на историческата енциклопедия на ан-Нувайри е допълнено, че в страната на власите (българите), управлявал Сайруджа, т.е. Светослав, а замъкът му се наричал Тутуа (Търново) [24]. Тунизийският историк и философ Ибн Халдун (1332–1406) пише, че след като Джека бил разбит, той потърсил убежище в „страната на власите [българите]”, като искал да се защити в една от крепостите ѝ, в която се намирал зет му (т.е. шуреят му). Според него владетелят на влашката крепост заловил Джека и съобщил това на Токту. Ханът заповядал да го убие в 701 г. от хиджра (= 1301 – 1302 г.) [25]. За споменатите по-горе събития намеква и иранският автор Рашидад-дин (ок. 1247–1318). По думите му Джуке (Чака) „се укрил в една крепост [Търново]”, пътят към която бил тесен като Сърат и като сърцето на скъперника. След това авторът си задава риторичния въпрос за това какъв щял бъде краят на беглеца. Според ислямската религия Сърат е мостът, който води към рая, но е надвесен над ада [26]. В допълнение към написаното по-горе могат да се прибавят и помалко известните данни на сирийския автор Абу ал-Фида (1273 – 1331), който представя и известна допълнителна информация за действията на цар Теодор Светослав след смъртта на Чака: „Джака събрал воините си и избягал при власите [българите], а те обитавали тази страна [България], с [царя] на която той [Джака] бил в родство. Но царят на власите [българите] предал Джака, заловил го и го заточил в крепостта Търново, а след това го убил и изпратил главата му в Крим. Така царството на Ногай преминало у Токту.” [27] От написаното дотук може да се заключи, че както в някогашните, така и в съвременните учебници по история са допуснати фактически грешки, част от които биват преповтаряни, като по този начин се превръщат в митологеми. Такъв е и случаят с мнимия български цар Чака. В тази връзка могат да бъдат отправени следните препоръки към авторите на учебници: 1. Текстовете трябва да се основават на историческите извори и на най-новите постижения в историографията;
103
2. Да се прекрати порочната практика за безкритичното заимстване на информация от по-стари учебници; 3. Съставителите прилежно да сравняват всяка информация, а в определени случаи – и да я коригират; 4. Спорните въпроси в историографията да бъдат отразявани като такива, а не да бъдат налагани като безспорни и неопровержими факти; 5. Да не се създават излишни заблуди у учениците, които водят до липсата на доверие не само към самите авторите, но и към уронването на престижа на историческата наука. БЕЛЕЖКИ: [1] Палаузов, Сп. Юго-Восток Европы в XIV столетии. – Журнал Министерства народного просвещения, XCVI (1857), с. 38–39. [2] Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под редакцията на проф. П. Хр. Петров. София 1978, с. 331–332. [3] Ников, П. Татаро-български отношения през Средните векове с оглед към царуването на Смилеца. – Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, ХV–ХVІ (1919–1920), с. 49–50; Същият. Българи и татари в Средните векове. – Българска историческа библиотека, ІІ, 3 (1929), с. 135. [4] Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. ІІ. Второ българско царство. София 1943, с. 198; Цветкова, Б. Българо-византийските отношения през царуването на Теодор Светослава. – Известия на семинарите при Историко-филологическия факултет на университета „Климент Охридски” – София, ІІІ (1948), с. 1; Laiou, A. Constantinople and the Latins. The Foreign Policy of Andronicus II 1282–1328. Cambridge, Massachusetts, 1972, p. 100; История на България. Т. ІІІ. Втора българска държава. София 1982, с. 299; Fine, J. The Late Medieval Balkans. A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, Michigan, 1987, p. 227; Z. Pljakov. Die Außenpolitik des bulgarischen Staates um das Еnde des 13. Jh. (1292–1300). – Études historiques, XII (1984), S. 29 и др. [5] Бобчев, С. История на българский народ (по д-р К. Иречека). Съставена за средните училища според програмите в България. Издава книжарницата на Хр. Г. Данов. Пловдив – София – Русчук 1881, с. 116; Ганчев, Д. Учебник по българска история за долните класове на гимназиите и за трикласните общински училища. Издание на Хр. Г. Данов. Пловдив 1888, с. 59; Попгеоргиев, Й. Учебник по българска история за III клас. Книжарница на Е. П. Христов. Търново ⁴1914 [1899], с. 102; Попов, Ив. Учебник по българска история за III прогимназиален клас. Книгоиздателство Хр. Г. Данов. Пловдив ²1917 [1914], с. 78; Станев, Н. История на българския народ. Учебник за III прогимназиален клас (с 18 карти и 42 образа). Издава книжарницата Д. Голов. София ²1918 [1917], с. 116; Пастухов, Ив.–Стоянов, Ив. Българска история. Учебник за III клас на
104
прогимназиите. Второ поправено издание. Книгоиздателство Д. Провадалиев. София 1918, с. 90; Недев Я.–Салиев, С. Отечествознание. Българска история за III отделение на мюсюлманските училища. Şumnu – “Terakki” basimevi 1936, с. 50; Орманджиев, Ив.–Велкова, М. Обща и българска история за втори клас на народните прогимназии. Книгоиздателство „Казанлъшка долина”. София 1937, с. 99; Божиков, Б., Бурмов, Ал. Кюркчиев, П. Ламбрев. К. История за седми клас на гимназиите. Държавно издателство при Министерството на Народното просвещение. София 1946, с. 126; Г. Диковски, Л. Близнев, Г. Велев. Отечествена история за четвърто отделение. София 1946, с. 55; Гюзелев, В., Косев, К., Георгиев, Г. История за 10. клас. Изд. „Просвета”. София 1991, с. 93; Бакалов, Г., Ангелов, П., Георгиева, Цв., Цанев, Д., Бобев, Б., Грънчаров Ст. История на България. За гимназиалната степен на общообразователните и професионалните училища. Изд. „Булвест 2000”. София 1993, с. 127; Делев, П., Бакалов, Г., Ангелов, П., Георгиева, Цв., Митев, Пл., Илчев, Ил., Калинова, Е., Баева, И. История на България: от древността до наши дни. Учебник за 11. клас. Изд. „Планета – 3”. София 2001, с. 111; Мутафчиева, В., Косев, К., Грънчаров, Ст., Матанов, Хр., Илиев, И., Василев, А. История и цивилизация за задължителна подготовка. Изд. „Анубис”. София 2001, с. 78; Андреев, Й., Стателова, Е., Мутафова, Кр., Петков, П., Мишев, Т. История и цивилизация. 11. клас. Задължителна и профилирана подготовка. ИК „Кръгозор”. София ²2012 [2002], с. 70. [6] Гюзелев, В., Косев, К., Лалков, М., Огнянов, Л., Радева, М. История 11. клас СОУ. Изд. „Просвета”. София 1998, с. 102; Гюзелев, В., Гаврилова, Р., Стоянов, Ив., Лалков, М., Огнянов, Л., Радева, М. История и цивилизация за 11. клас. Задължителна подготовка. „Просвета–София” АД. София ²2012 [2001], с. 54. [7] Бобчев, С. Цит. съч., с. 116; Ганчев, Д. Цит. съч., с. 59; Станев, Н. Цит. съч., с. 116; Пастухов, Ив.–Стоянов, Ив. Цит. съч., с. 90; Недев Я.–Салиев, С. Цит. съч., с. 50; Орманджиев, Ив.–Велкова, М. Цит. съч., с. 99. Срв. с Иречек, К. Цит. съч., с. 315, 331–333. За остарелите датировки на събитията срв. с von Engel, J. Ch. Geschichte des Ungrischen Reichs und seiner Nebenländer. Halle 1797, S. 435–436 (1294–1296); Petri Possini e S. I. Observationum Pachymerianarum ad Historiam Andronici liber III. – In: Georgius Pachymeres. De Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecim. Vol. II. Rec. I. Bekkerus. Bonnae 1835, p. 842–843 (1292–1294 г.); Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес. Виена 1869, с. 97 (1294); De Muralt, E. Essai de chronographie byzantine 1057–1453. Vol. II. St. Petersbourg 1871, p. 462 (1293 г.). [8] Ников, П. Татаро-български отношения…, с. 25–26, 37, 39–51. Срв. с корекциите у Брун, Ф. Догадки касательно участия русских в делах Болгарии в ХІІІ и ХІV столетиях. – В: Ченоморье. Сборник изследований по
105
исторической географии Южной России. Часть ІІ. Одесса 1880, с. 354, 356; Jireček, K. Geschichte der Serben. Erster Band (bis 1371.). Gotha 1911, S. 335– 336. [9] Вж. например Божиков, Б., Бурмов, Ал. Кюркчиев, П. Ламбрев. К. Цит. съч., с. 126. [10] Ганчев, Д. Цит. съч., с. 59; Станев, Н. Цит. съч., с. 116; Недев Я.– Салиев, С. Цит. съч., с. 50; Орманджиев, Ив.–Велкова, М. Цит. съч., с. 99. [11] Иречек, К. Цит. съч., с. 315, 329 и бел. 52, 331–332, 336 и бел. 66. Срв. с Hammer-Purgstall, J. von. Geschichte der Goldenen Horde in Kiptschak, das ist: Der Mongolen in Russland. Pesth 1840, S. 270, 272–274 (Tschoke, Tschuke). [12] Вж. Станев, Н. Цит. съч., с. 116, който погрешно приема, че „Чоки” се е възцарил през 1295 г. [13] Бобчев, С. Цит. съч., с. 116; Пастухов, Ив.–Стоянов, Ив. Цит. съч., с. 90; Недев Я.–Салиев, С. Цит. съч., с. 50. Вероятно тази форма е попаднала в тях под влияние (?) на руската историография. Вж. например Добров, Л. Южное славянство, Турция и соперничество европейских правительства на Балканском полуострове. Историко-политические очерки. СанктПетербург 1879, с. 337. [14] Станев, Н. Цит. съч., с. 116; Пастухов, Ив.–Стоянов, Ив. Цит. съч., с. 90; Г. Диковски, Л. Близнев, Г. Велев. Цит. съч., с. 55; Гюзелев, В., Косев, К., Георгиев, Г. Цит. съч., с. 93; Гюзелев, В., Гаврилова, Р., Стоянов, Ив., Лалков, М., Огнянов, Л., Радева, М. Цит. съч., с. 54. [15] Иречек, К. Цит. съч., с. 332–333 и бел. 62. Срв. с Кръстев, Кр. Българското царство при династията на Тертеревци (1280–1323). Пловдив 2011, с. 224–225 и цитираните там извори. [16] Попгеоргиев, Й. Цит. съч., с. 102. Срв. с Брун, Ф. Цит. съч., с. 352, 354, 356–357. [17] Oberlănder-Târnoveanu, E. Numismatical Contribution to the History of South-Estern Europe at the End of the 13th Century. – Revue roumaine d’histoire, XXIV, 3 (1987), p. 245–258. [18] Павлов, П. България, „Златната орда” и куманите (1242 – ок. 1274). – Векове, ХVІІІ, 2 (1989), с. 25, бел. 10; Същият. Патриарх Йоаким ІІІ, хан Чака и цар Теодор Светослав. – Духовна култура, 6 (1992), с. 27–33; Същият. Бележки към събитията в България и в средновековната столица Търново в края на ХІІІ–началото на ХІV в. – В: Търновска книжовна школа. Т. 5. Паметници. Поетика. Историография. Пети международен симпозиум Велико Търново, 6–8 септември 1989 г. Велико Търново 1994, с. 527–534; Същият. Татарите на Ногай, България и Византия (около 1270– 1302). – В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали.Т. ІV. Велико Търново 1995, с. 121–130. Същият. Бил ли е татаринът Чака български цар? – Историческо бъдеще, 1–2 (1999), с. 71– 75.
106
[19] Кръстев, Кр. Българското царство при династията на Тертеревци (1280–1323). Пловдив 2011, с. 106–112. [20] Hammer-Purgstall, J. von. Op. cit., S. 270–274; Брун, Ф. Цит. съч., с. 352, 354, 356–357; Веселовский, Н. Хан из темников Золотой Орды Ногай и его время. Петроград 1922 (Записки Российской Академии наук, ХІІІ, № 6), с. 44–50, 55–57; Spuler, B. Die Goldene Horde. Die Mongolen in Russland (1223–1502). Wiesbaden 1965, S. 76; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 96–100, 106– 108. [21] Georgius Pachymeres. Relationes Historicas. Edidit, gallice vertit notisque instruxit Albertus Failler (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, XXIV/3). Paris 1999, p. 290–293 (= Гръцки извори за българската история. Т. Х. София 1980, с. 189–190). Вж. и Ников, П. Татаро-български отношения…, с. 15, 45, 49; Същият. Българи и татари…, с. 134–135; История на България. Цит. съч., ІІІ, с. 299; Павлов, Пл. Бележки към събитията в България…, с. 529– 530, 533, бел. 25; Същият. Татаринът Чака…, с. 71; Божилов, Ив.–Гюзелев, В. История на средновековна България VII – XIV век. София 1999, с. 543; Същите. История на Добруджа. Т. ІІ. Средновековие. Велико Търново 2004, с. 206; Vásáry, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in the PreOttoman Balkans, 1185–1365. Cambridge University Press 2005, p. 95–96; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 108, 110. [22] Вж. Oberländer-Tärnoveanu, E. Op. cit., p. 245–255, 257–258; Павлов, Пл. България, „Златната орда” и куманите…, с. 25, бел. 10; Същият. Патриарх Йоаким III…, с. 30–31; Същият. Бележки към събитията в България…, с. 529–530; Същият. Татарите на Ногай…, с. 126; Същият. Татаринът Чака…, с. 71–75; Пенчев, В. Бил ли е Чака цар на България? – Минало, IX, 4 (2002), с. 40–43; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 108–109, 380 и посочената там литература. [23] Тизенгаузен, В. Сборник материалов, относя щихся к истории Золотой орды.Т. І. Извлечения из сочинений арабских. Санкт-Петербург 1884, с. 117 (Байбарс), 161 (Нувайри). Вж. и Брун, Ф. Цит. съч., с. 357; Ников, П. Татаро-български отношения…, с. 49 и бел. 3; Същият. Българи и татари…, с. 135, 138; Весeловский, Н. Цит. съч., с. 56–57; OberländerTärnoveanu, E. Op. cit., p. 256–258; Павлов, Пл. Бележки към събитията в България…, с. 530; Същият. Татаринът Чака…, с. 73; Коновалова, И. Арабские источники ХІІ–ХІV вв. по истории Карпато-Днестровских земель. – В: Древнейшие государства на територии СССР. Материалы и исследования 1990 год. Москва 1991, с. 74–75, 99; Vásáry, I. Op. cit., p. 94– 96; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 109–111. [24] D’Ohsson, C. Histoire des Mongols, depuis Tchin guiz-khan jusqu’a Timour bey ou Tamerlan. T. IV. Amsterdam 1835, p. 756. Вж. и Брун, Ф. Цит. съч., с. 356–357; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 109, бел. 306, 225. [25] Тизенгаузен, В. Сборник материалов…, І, с. 384. Вж. и Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 110–111.
107
[26]Тизенгаузен, В. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды.Т. ІІ. Извлечения из персидских сочинений. Москва – Ленинград 1941, с. 72. Вж. и Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 110. [27] Abulfedae Annales muslemici, arabice et latine. T. V. Opera et studiis J. J. Reiskii. Nunc primum edidit J. G. C. Adler. Hafniae 1794, p. 176–177. Вж. и Коновалова, И. Цит. съч., с. 72, 98; Кръстев, Кр. Цит. съч., с. 111–112.
