За българо-сръбската етническа и езикова граница в най-ново време
Румен Иванов
Една от най-невралгичните точки в историята на южнославянската диалектология е била и все още е свързана с проблема за характеристиката (и най-вече за народностната принадлежност) на диалектите, които се говорят в пограничната зона на преход между българския и сръбския език. По своя генезис и структурни особености те се отнасят към българския диалектен континуум. Това се обуславя от историческата съдба на тази зона през вековете, включвана ту в пределите на българската, ту в пределите на сръбската държава. Всъщност решаването на този проблем означава да бъде точно определена западната граница на българската етническа и езикова територия.
В научната литература тези говори са известни най-вече с наименованията дадени им от сръбските езиковеди – тимошко – призренски или торлашки. В България са по-пулярни повече с не съвсем точното определение преходни диалекти. Обаче например, един от най-титулуваните ни езиковеди – Беню Цонев ги отнася към български, а за междинен смята само диалекта в областта Морава – Ресава. Обсега на разпространение на тимошко-призренския диалект обхваща най-вече територията на Югоизточна Сърбия по течението на р. Българска (Южна) Морава от мястото, където тя извира до нейното устие, също така Тимошко, като той е представен във вид на островни ареали в едни или други райони на Южно и Югоизточно Косово, в няколко села от р. Македония, намиращи се на границата й със р. Сърбия, Белоградчишко и района на Чупрене в р. България, както и говора на малките общности на карашовените и свиничаните в Румъния и гораните в Косово и Албания. По принцип този диалект се възприема за сръбски от повечето лингвисти, което ще видим по-нататък, че въобще не е така. Политическата власт в Сърбия признаваше доскоро само българската народност на населението в Царибродско и Босилеградско. Тези две околии заедно с десетки селца биват подарени на Сърбия съгласно Ньойския мирен договор (1919 г.). Далибор Брозович го изключва от ареала на щокатавицата. Тимошко-призренският говор е част от Балканския езиков съюз. В сръбската диалектология този диалект се разделя на четири типа – призренско-южноморавски, свърлижко-заплански, тимошко-лужнишки и свиничанско-карашовенски. Напоследък от групата се отделя горанския говор, който принадлежи всъщност към западномакедонските наречия. По-прецизно районите, смятани за сръбска езикова област, в които той се говори са следните: в Метохия, около Призрен, Гниляне и особено Щръбце, в Южна Сърбия около Буяновац, Враня, Лесковац, Ниш, Алексинац, в част от долината на р. Топлица около Прокупле (б. а. – на български Прокопие), в Източна Сърбия около Пирот, Свърлиг, Соко/л/ Баня, Болевац, Княжевац, завършвайки с една зона около Зайчар, където косовско-ресавския диалект става доминиращ. Регистрирани са и няколко анклава с носители на тимошко-призренски диалект навътре в косовско-ресавската диалектна зона. От тях един от най-изявените и запазени е този в с. Дубле близо до Свилайнац, където мнозинството от жителите са по потекло от с. Велики Извор до Зайчар. Преди няколко века, преди големите миграционни движения на население от Косово и Метохия и власи от Трансилвания, Банат и Олтения към Източна Сърбия (Бор и Неготин), торлашката реч е била силно представена и там.
Съществуват обаче някои неясноти относно точните граници на този диалект. Така например през 1912 г. сръбският езиковед Александър Белич пише нещо твърде интересно: „Източно от косовския диалектен пояс, от склоновете на Шар планина, та чак до Кюстендил, се намира говор, който по своите главни особености се простира в Сърбия по течението на Южна Морава, като продължава по нейната долина до сливането на Западна Морава с Южна и землището на запад от нея чак до Куршум-лия, Прокупле и Ястребац, а на изток до Сува планина. Този говор е еднакво говорен в Призрен, Куманово, Гниляне и с някои отклонения – в Скопие, Кратово и Крива Паланка; по на север, той се говори във Враня, Лесковац, Ниш и Алексинац. Неговото влияние преминава и отвъд тук споменатите места, чак до Парачин и Ягодина. Това е този диалект, на който говорят героите в разказите на Стефан Сремац и Борислав Станкович. Това е в основата си същински сръбски диалект с източен изговор, с най-старите гласни и форми, който е бил подложен в известна посока на влиянието на македонските говори. Наред със старите сръбски особености (запазване на полугласната, на старата акцентна система и други), този диалект е свел всички падежи само до две или три форми, а за обозначаване на различните падежни завършеци се употребяват предлози (къщата на сестра ми и подобни); след това той е изгубил разликата между различните акценти и не познава дължината на сричките и подобно.“
Говорът характерен за Паракинското Поморавие наскоро бе изследван от сръбската диалектоложка София Милорадович. В тази област тя намира голямо влияние от страна на преселници от вардарско-южноморавската миграционна вълна на заселване. Определя този говор като преходен между тимошко-призренски и косовско-ресавски. Същата тази Милорадович сама изтъква, че в този говор е налице силно изразена тенденция към аналитизъм и че той притежава редица от характеристиките на говорите спадащи към балканския езиков съюз, към които истинските сръбски диалекти не принадлежат, като: последователно приравняване на формите за акузатив в множествено число с тези за номинатив също в множествено число при съществителни от мъжки род, използване на ограничен брой форми за аналитични сравнения, образуване на бъдеще време без инфинитив – с обща глаголна енклитика (с изключение на 1 л. ед. число) и използване на да конструкция, несъществуване на инфинитив и на причастия за минало време. Сръбските езиковеди са установили, че и в района на р. Расина, недалеч от гр. Крушевац в наречието на редица селища се срещат редица южноморавски особености, като например: употребата на местоименните предлози „ги“, „га“, „гу“; дефектна деклинация и др. Тези селища са именно Текия, Добромир, Дедина, Дворане, Петина, Поляци, Ловци, Бован, Мали Шилеговац, Макрешане, Читлук, Гаглово. Виждаме типични за българският езикови черти. Следователно и в Крушевачко се говори на едно българско наречие, макар и сега силно повлияно от сръбския език. Говорът в областта Темнич, на север от Крушевац, според сръбският езиковед Александър Белич представлява смесване на южноморавския диалект с левачки (б. а. – за него виж по-долу), при което това смесване в долината на р. Морава и на нейния десен бряг е по-осезателно, отколкото на левия, като той определя планината Юхор като най-крайния предел, в който може да се открият следи от това смесване.
Унгарският професор Йозеф Сабо, който е пътувал през Сърбия в периода 1872 – 1874 г., казва, че населението на бившето сръбско княжество се състои от различни народности, какъвто е случая с почти всички европейски държави. Сърбия се населява от три главни народности: сърби, българи и власи. Освен тези народности има още цигани и евреи. Само незначителен брой се пада на жители от други националности, които са също така и чужди поданици. За сърбите Сабо казва: чисто сръбския жител се намира в Далмация, Херцеговина, Черна Гора, в една част от т. нар. Стара Сърбия, в Босна и накрая в Сърбия, но тук е чист само в западните окръзи приблизително до река Морава, като от тази граница на изток все повече се смесва с българско и румънско население. Да уточня, че тук се говори за Сърбия без Ниш, Пирот, Враня, Лесковац и Прокопие. Чисто сръбското племе, продължава професорът, се характеризира с висок и строен ръст, с правилни черти на лицето, гостолюбивост; сърбинът като цяло не обича да работи, затова и не просперира. За българите професор Сабо пише следното: българският народ само частично е от славянски произход и от съседните сърби се различава значително. Тази разлика се явява още в езиците на двата народа, защото те не са диалекти на един език, това са два различни, макар и в някаква степен близки езика. Българина е с по-нисък ръст, и в лице се различава много от сърбина (Сабо обяснява това, като следствие на смесването на прабългарите със славяните, като първите смята, че имат финско-татарско потекло, една явна неистина, но модна като постановка за тогавашното време). Според него българите са много работливи и прилежни, живеят скромно и увеличават богатството си. Те здраво пазят своята народност и не са склонни да се женят и омъжват за сърби. По неговата оценка, в Сърбия живеят около 100 000 българи. Тъй като тяхната народност не се признава от властта, те нямат свои училища и не смеят да си служат със своя език на публични места.
На 17.03.1878 г. Стефан Веркович изпраща от Загреб в Петербург писмо до руския славист Вл. Лимански, с копие до руския консул в Солун, с което разобличава сръбските лъжи и претенции относно Поморавието и Македония. В него той посочва, че в Крушевацкия, Неготинския и Алексинацкия окръзи до град Кюприя на река Морава живеят около 200 000 българи, които „тук говорят така, както в Солун и Одрин“. Също „Гилянската каза, която граничи с Прищинската каза, е цялата населена с българи с изключение само на 12 села с арнаутско-скиптарско население и език, но също и във всички села, които се намират на Шар планина, не само се говори български, но и акцентът, и самият тип е български“.
Относно неотдавнашното българско минало и българския характер на Поморавие-то и Тимошко потвърждение може да бъде получено и в областта на топонимията. В контекста на горепосочените сведения са естествени следните названия: 1. Село Бугар Корито източно от гр. Княжевац, в Тимошко, почти на самата граница с Османската империя.; 2. Село Бугариновча и Бугариновска река източно от гр. Прокупле (близо до града).; 3. Село Шилова булгарска, на р. Ябланица, западно от гр. Лесковац. Забеле-жителното е, че названия 2 и 3 са западно от р. Българска Морава. В района на град Прешево, в най-южните части от Поморавието до началото на XX в. са се срещали селищните названия Бугариня (днес Славуевац) и Бугаровце (днес Маджаре). В допълнение, би могло да се посочи, че областта между Паракин и Ниш през XVI – XVII в. е известна като Бугарски лес.
Въпреки целенасочената политика на сърбизация от страна сръбската държава в Поморавието и Тимошко населението не само не е загубило своите български етно-културни характеристики, но и пази някакъв смътен спомен за това, че има различен произход от истинските сърби. Подобно нещо може да се констатира или най-малкото да се установи и сред потомци на българи, по произход от по-западни райони. Преди няколко години имаше едно интервю с Мирослав Стефанович – майстор Миро, най-известният специалист по сръбска скара в България, предполагам читателят се досеща кое лице визирам, още повече, че по едно време рекламираше по телевизията разни неща. Та в това интервю, имаше няколко интересни момента. Например, че до Лесковац имало три български села (как ли ги е отделил от останалите, може би са непосредствени преселници от днешните предели на България?). Майстор Миро е родом именно от Лесковац. Другото нещо беше, че на погребението на майка му една негова леля го прегърнала и му казала „малкото ми шопче“. Дотогава не се бил замислял и пр. В друго интервю Саша Антунович (бивш футболист от близкото минало) казва, че като напускал отбора си (б. а. – предполагам става дума за Локомотив София), неговите колеги „плакаше за мене“. Със сигурност подобна конструкция не е типична за сръбския език. „Плакаше“ биха казали между Трън и Ниш. Има и нещо друго. Самият Антунович не веднъж е признавал, че майка му е българка. И да добавя, преди 20-25 години първия управител на световно известната верига за хранене „Макдоналдс“ у нас беше сърбин. И в интервюто си (без да го питат) рече: „ Аз съм от Ниш, а там както знаете половината население е българско, половината сръбско“. Спомняте ли си отец Йован от Призренския манастир „Св. Архангели“, който в предаването „Другата България“ излъчено през месец юни 2008 г. по БТВ каза на доста правилен български нещо подобно, че около Ниш живеели сърбо-българи и населението не било нито сръбско, нито българско. За съжаление тези краища с българско по произход население в Сърбия целенасочено се държат в бедност без разлика дали това е Босилеградско или Царибродско, където повечето хора се самоопределят като българи или районите на Враня, Лесковац, Сурдулица, Пирот, Княжевац и други, където населението е сърбизирано, но все пак демографски са по-добре от редица региони в България, въпреки изселванията. Дори тимошко-призренския диалект се нарича „селски“ и е максимално дискриминиран. Друг малко известен факт, е че и днес дори самите сърби казват, че тези на юг от Паракин са българи. Така че, българският етнически елемент в границите на днешна Сърбия не е асимилиран безвъзвратно…
Използвана литература:
- Александар Белић. Стара Србиjа са историjско – jезичке тачке гледиште. В: сп.
Српски књижевни гласник, књига 29, 1912 г., с. 668 – 669.
- Видан Николић. База bugar(in) у ономастици српского jезика. В: Състояние и про-
блеми на българската ономастика, том 11, 2010 г.
-
Гаврил Занетов. Западни български земи и Сърбия. София. 1917 г.
-
Гаврил Занетов. Западните предели на българската народност. София. 1916 г.
-
Глас Маџарског професора о Србиjи. В: Отаџбина, год. I, књига друга, свеска 5, 6, 7
и 8, 1875 г., с. 145 – 146.
-
Петър Коледаров. Брой на българите – 1878, 1912, 1918, 1968 г. В: сп. Население, бр.
4, 1990 г., с. 86.
