Атанас Филипов
Баба Мария от Мустафа паша(Свиленград), заела мъченическо място в пантеона на българските майки-светици. Неин син е революционерът от ВМОРО (участник в заговора за взривяване на Отоман банк в Цариград 1900 г.) и журналист, Александър Кипров. Във фаталната 1913 г. турците са преминали в настъпление, опожаряват редица населени места и прогонват българското население. На увещанията да бяга, баба Мария отвръща: – Аз съм стара жена. На мене кой ще ми каже нещо. Бягайте вие младите.” И остава в града. Месеци преди това, ликуваща тълпа посреща цар Фердинанд в Свиленград. Царят за първи път стъпва в новоосвободена територия и отива на молебен в църквата „Света Троица”. Чула камбаните, без да подозира нищо, 84-годишната старица е излязла пред портата. Когато стигат до къщата й, комендантът на града Генко Морфов съглежда баба Мария и прошепва на царя: – Тази бабичка е майката на народния представител Александър Кипров (бел. през 1907 г. е съден за „обида на особота“). Царят се приближава до нея: – Добър ден, бабо! Дал ти Бог добро, капитане – отговаря старицата. „Бабо, това не е капитан, това е царят на българите! – извиква високо комендантът. Изненадана и развълнувана, баба Мария широко разтваря ръце, прегръща снажния цар и през сълзи занарежда: – Боже! Вземи ми вече душата! Видях българския цар! Трогнат, Фердинанд вади кърпичка да избърши потеклите по скулите му сълзи. Въодушевен, народът приветства баба Мария и царя с „Ура!..” Подли гърци съобщават на влязлата в Свиленград турска част, че баба Мария е майка на „баш комитата” и че тя е посрещнала българския цар. По заповед, отряд войници нахълтват в къщата на старата жена, насичат със сабите си баба Мария на парчета и хвърлят останките й в кладенеца пред портата. Кладенецът се превръща в неин гроб…Поклон!
