КАК ПОСРЕЩАТ БЪЛГАРСКИЯ ОКУПАТОР В ЕГЕЯ И ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ С НАМИ БОГ ЗА БЪЛГАРИЯ ТЕ ЩЕ БЪДАТ ПАК БЪЛГАРСКИ

Надежда за българска свобода

“Ние много се израдвахме на идването на германците. Си рекохме, край на нашите Христови мъки. Ама то не било така. Отсетне започнаха по-големите страдания и се расипахме от корен. Ние мислехме, що България ке се разшири, защото е съюзник со Германия, а Германия со Русия. Ама мухи му влезоха во главата на Хитлер да я удри Русия, за да си я изеде главата, да се убият со милиони люде, да загинат и милиони германци и покрай них и ние да се расипиме. Никой от нашите не разбираше от политика. Ние не знаехме що ке се рече фашизъм или комунизъм. Ние знаехме само “Да живее цар Борис, да живее България!“, чекахме България да дойде, да си говориме и пееме слободно български, слободно да кажеме на магарето “Чучкиш, стой!“. Во Загоричени на пъто за Даоло направиха врати со венци – арки, кладоха постоянна стража да наблюдава приближаването на българските войски, да предупредят селяните и свички да се втурнат да ги посрещат со сол и хлеб, со цветя, целувки и прегръдки…
През летото на четирийсет и първа година България се разшири до Битоля и Охрид. Денем и нощем, насон и наяве чекахме български войски да дойдат и при нас. Селяните излегваха на Ридо да гледат къмо Загоричени и Даоло дали идва българска войска. Ако идваше, загорицките камбани сакаха така силно да бият, че да се чуе по цело Костурско, що идва спасението ни. Чекай денес, чекай утре, ама све не идват. Тета ти Тана Зекова не успокояваше, що българите са хитри, нема да дойдат по Даоло да ги видят гърците, а ке дойдат внезапно през Преспа и така по бели гащи ке ги фатат шпионите во Костур. Гърците и гъркоманите во Костур беха много оплашени. Лазо Самарджията наяден ми рече:
– Стефо, тука България ке дойде.
Яз му отвърнах:
– Що е писано, то ке стане.
Жена му беше чиста българка от Маврово. И Лазо говореше по наши. Презимето му беше Тошкос. Къде Тошко при гърците! Беше много добър и кротък човек. Като самарджия живееше от нас селяните, сакаш нейти требаше да сборва български.
Во цело Леринско по пътищата, що влегват во селата, имаха направено арки, врати со венци. Арнаутино Стило от Белкамен ни казваше:
– Когато ходехме во Лерин на пазар и се връщахме по Долно Котори, селяните не ни оставяха качени на добици да поминиме под портата со венци. Требаше да слезиме от добиците и со извадени шапки и наведени глави да поминиме през портите. Ни велеха: “Оттука българска войска ке помине“. Нашите си го отвориха сърцето. Фатиха да пеят български песни, хора наши да играят.
На Великден на тресни зора отидохме во църквата. Попо Наки фати да пее по гръцки. Свички во един глас викнахме:
– Още ке се плашиме от гърците, още на гръцки ке пееш?
Попо отвърна:
– Абре маскаровци, нема български книги, нали гърците ги изториха.
На крайо на службата попо викна со цела сила:
– Христос воскресе, за много години!
Сички ние викнахме со силен глас:
– Воистина воскресе, да живее цар Борис!
Се целувахме, се прегръщахме, плачехме от радост. Сетне пред църквата започна да се вие дълго хоро и песни български да пееме. Най-много се пееше “Млади капитане, откъде идеш ти“ и “Телеграми бият, майко, от града Битоля“. Най-весели беха тета ти Тана и тетко ти Йорги. Тета ти Тана уши българско знаме, тетко ти Йорги ве учеше да пеете “Шуми Марица“. Со знамето, со цветя, со “Шуми Марица“ требаше да го пречекаме българскио аскер.“
Благой Шклифов. На кол вода пиехме. Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ ве. София, 2011, с. 228-229.