РАЗКАЗЪТ НА КИЧЕВСКИЯ ВОЙВОДА ДУКО ТАСЕВ ЗА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ БОРБИ В МАКЕДОНИЯ
Дуко Тасев Червенков е роден през 1855 г. в село Юдово, Кичевско. Когато става известно, че Берлинският договор ще върне цяла Македония на Турция избухва Кресненско-Разложкото въстание. Тогава Дуко Тасев се включва в четата на казашкия капитан Адам Калмиков и участва във всички сражения. Втори път, отново под предводителството на Адам Калмиков Дуко Тасев ще се сражава в неговата чета при втория опит за въстание през 1885 г., предхождащо Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
След убийството на войводата предвожданите от Дуко Тасев четници попадат в ръцете на турския аскер, който ги предава на Солунския съд. Осъдени са на дълги години заточение в Диарбекир. Много от другарите му остават костите си в тази най-ужасна турска каторга. Малцина са предварително помилваните след изпълнение на седемгодишната присъда, като сред тях попада и войводата. Наскоро след създаването на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) Дуко Тасев отново заминава да се бори за свободата на българите в Македония. През лятото на 1895 г. той този път е четник в четите на Върховния комитет, които превзимат Доспат. Той е десетар в четата на войводата Стойо Костов, действала по време на Четническата акция на ВМОК.
След създаването на четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) той отново и тук е един от нейните първи войводи. През времето от 1897 до 1900 г. той е първият кичевски войвода на ВМОРО, като в неговата чета четници са бъдещите прославени войводи Йордан Пиперката, Никола Геройски и Янаки Янев.
Отдал своите сили в борбата за освобождение на сънародниците ни в Македония и след постигналите народа ни катастрофи видният революционер напуска родната Македония и се заселва в столицата на свободната част на Отечеството София.
Войводата Дуко Тасев умира в София на 14 март 1942 г.
Малко преди смъртта си той разказва своите спомени пред земляка си, председателя на Съюза на Македоно-одринските опълченски дружества Милан Дамянов, който ги публикува през 1938 г. като издание на Кичевското благотворително братство.
По-долу ще имате възможност да разгърнете тези изключително интересни и малко известни спомени на славния войвода, разказващи за не достатъчно познатия период на революционните борби на народа ни до създаването на ВМОРО и ВМОК. Ще имате възможност да се срещнете не само с героичните подвизи и страдания на кичевския българин Дуко Тасев, но и с едни от най-видните дейци на ВМОРО и ВМОК.
Цочо В. Билярски
* * *
МИЛАН К. ДАМЯНОВ
ДУКО ТАСЕВ
(Кичевски войвода 1880-1900 г.)
СПОМЕНИ
„Роден съм в с. Юдово – Кичевско.
В нашия край никога не са престанали да бродят юнаци из планините и песни да се пеят за тях, но аз ще разкажа за това, което съм видял с очите си и сам преживял.
Освободителната руско-турска война (1877–1878 г.) освободи България, но македонските българи оста наха под робство. Това не ни отчая. Поражението на турците беше голямо и те се чувствуваха като смазани. Ние почнахме да вярваме повече в нашите сили и в скорошното ни освобождение. Освен това в освободителната война бяxa взели участие и много македонци, които не се помириха и продължиха борбата. Един от тия юнаци беше Ангел войвода роден от с. Цер – Битолския Демир Хисар, който се появи в нашенско веднага след войната още в 1879 год.
Виждал съм го няколко пъти. Той беше възсух с черна заострена брадичка, а на гърдитe си носеше много ордени дадени му за отличие като опълченец в Българо-шипченското опълчение (1877–1878 г.). Той изглеждаше на около 40 години. По рано бил няколко години войвода в днешна България и поради това му пееха песента:
„Седум години бугарски планини, Ангеле бре,
Осма година Македония, войводо“ …
Дали ти е жалко за старата майка, Ангеле бре,
Моята майка е Баба планина, дружино бре!!“
(Баба планина – планина в Западна Македония.- бел. М.Д.)
Той ходеше обикновено с 2 четници. Единият от неговите четници в 1895 год. ми разказа следното за юнашката смърт на войводата: В 1881 год. когато Ангел войвода се намирал в местността Лопушник, близо до Лазаро поле, се наранил случайно с револвера си и понеже не можел да се движи, отнесли го в една пещера. Обаче след няколко седмици една потеря узнала от един овчар след тежки изтезания, че в Лопушник се крият комити. Една сутрин четни ците забелязали, че към пещерата идва турска войска и башибозуци. Войводата разбрал, че има предателство и понеже сам не можел да се движи, заповядал на четниците да се спасяват, като им дал и своята пушка, а си запазил само револ вера. След това напуснал пещерата и не много далече се сврял в голямата папрат до една смрека.
Потерята го отминала, но един закъснял потераджия от с. Сълп берейки ягоди се натъкнал на него. Войводата бил веднага обграден и след къса престрелка бил тежко ранен и пленен защото не можал да се самоубие. Качили го на един кон, но близо до с. Душегубица е бил убит от башибозука и там го погребали. Ходил съм на гроба му, който се тачеше много от на рода.
Към 1880 год. се появиха четитe на Михайлета от 10–11 души и на Мицко от Латово – 8 души. С тия две чети ту с едната, ту с другата, се движеше като подвойвода Насте от с. Латово, опълченец от шипченското опълчение, който през 1882-1883 год. замина за България и се заселил в Шуменско.
Баща ми и аз бяхме ятаци на четата на Михайлета и често ходех по няколко дена с него като четник. Взех участие и в известното сра жение, което стана в с. Юдово между четата на Михайлета и прочутите янкеседжии от помашкото с. Другово. И до днес кичевчани с особена гордост пеят песента:
„Кръв се лee во Юдово
Хабер нямат во Другово“
Друговчани узнали, че някои от четниците на Михайлета се навъртат в с. Подвиз и Юдово и поради това около 40 души отлично въоръжени тръгнали да ги търсят. Още с влизането си в с. Юдово потерята тръгна право към нашата къща, където беше цялата чета. Воеводата обаче своевременно зае позиция зад дворските зидове и се завърза силно сражение. Скоро трима турци пад наха убити, а техния главатар Мислим ага бе тежко ранен. Това разстрои потерята и тя се от дръпна, а четата без жертви се изтегли от се лото. Всички четници бяха от нашите села, та това сражение изплаши местните турци, а на бъл гарите духът се повдигна много.
Все по това време във връзка с Охридското съ заклятие мина и през нашите краища четата на известния войвода Илия Делията родом от с. Илино с 20–21 четници.
През 1881–1882 год. поради Охридското съза клятие, в което бяха замесени хора и от Демирхисарско и Кичевско, преследването на четите се засили извънредно много. Познавам търговеца на овни Христо Попов от с. Сливово, един едър мъж, когото хванаха турците, когато пренасяше оръжие за съзаклятниците и казваха, че това било главната причина за разкриването на съзаклятието. Той умря в битолския затвор.
Поради усиленото преследване на четниците и големите изтезания на населението от страна на потерите в края на 1882 год. Михайле раз пусна четата и избяга на гурбет. Мицко от Латово за през зимата се скри с четата в една пещера в Белнчка планина. На Местни поклади 1883 год. войска ги обсади и Мицко се предаде без бой. Толкова му беше юнащината. Отпосле същият към 1895 год. за пари стана сърбоманин.
При това положение вместо да се излагам излишно, счетох за благоразумно да напусна родното си село и пролетта дойдох в София. Работих с нашенци, изкарах някоя пара и есента се върнах пак в Юдово. Ожених се и престоях като мирен човек цялата 1884 год., а в началото на 1885 год. отново дойдох в София
С ЧЕТАТА НА КАПИТАН КАЛМИКОВ
Скоро обаче известният от Кресненското въстание капитан Калмиков – русин, почна да събира многобройна чета, за да замине зад Вардар и, както ни уверяваха, щял да вдигне общо въстание заедно с албанците. На всеки случай после чухме, че наистина през това лято се раз бунтували няколко албански главатари в Дебърско, Ипек и другаде.
От Западна Македония най-много бяхме ние кичевчаните – 12 души:
1) а) От с. Ращани Китан – умря в Алеп на път за Диар Бекир.
б) Никола Цветанов и Андон по презиме струва ми се Милев – заточеници и четвъртият по прякор „топчията“, името не му помня.
2) От с. Юдово – двама: аз, Дуко Тасев, заточеник и Здраве Христов, умря на заточение в Тарабулус – Триполитания.
3) От с. Козица – Фидан Йовев – умря на заточение в Тарабулус – Триполитания.
4) От с. Подвиз – Максим Трифонов и Никодим Велянов, заточеници.
5) От с. Вранещица – Янаки Деспотов, умря на заточение.
6) От с. Бръждани – Дишко Стоянов.
7) От с. Латово – Христо, стар харамия, подвизавал се в Прешовско, Палчнечко, Вранско и пр. с четите на Спиро Чакре, Шийке, Ангеле от Прилеп и др.
II. От Демирхисарско си спомням:
1) От с. Баздерник – Стоян … умря на заточение.
2) От с. Цер – Богоя А. Лазаров, умря на заточение.
3) От с. Брезово – Мицко … умря в Алеп на път за Диар Бекир.
4) От с. Сопотница – Васил Джука.
III. От Лазаро Поле – Ташко, бивш консулски гаваз в Битоля, убиха го в затвора на за точение.
IV. От гр. Прилеп – Георги Конев и Коне (Алексов).
V. От Крушово – Пито Гулев, заточеник, известният в Илинденското въстание войвода – тогава беше 19–20 годишен.
VI. От с. Янковец – Ресенско, един ученик от шуменската гимназия, който беше секретар на четата.
VII. Един от с. Кривогащани.
VIII. Няколко души костурчани и охридчани.
IX. Спомням си също така наречените „кю стендилски войводи“ Мито Юрука, Коле Секулички, Георги Кацарея и Костадин заякот от Гевгели. Повечето от тях бяха стари харамии с голям чалъм.
НА ПЪТ КЪМ ВАРДАР.
Цялата чета на Калмиков беше от около 60 човека вместо 200–300 души, както се говореше отначало, че ще бъдем. През април бяхме ве че в Кюстендил. След 2–3 дневно дебнение и не малко мъчнотии, задигнахме от един държавен склад за старо турско оръжие 250 пуш ки, повечето мартини, сабли и пр. Вън от града отбрахме 35 пушки, а останалото оръжие скрихме. Мнозина от четниците си имаха собствено оръжие.
Веднага минахме границата. След това прега зихме р. Брегалница в дясно от Царево село, ми нахме край в. Голак и след 1–2 прехода се спу-снахме в Струмишкото поле.
През целия поход до тук не бяхме обезпо коявани от никого. Но щом нагазихме в полето, започнаха да сноват около нас многобройни потери и положението ни стана твърде опасно.
Ние бяхме гладни и изморени. С голяма мъка се довлякохме до едно село в дясно от гр. Стру мица и спряхме на един малък хълм. Калми ков не можеше да мръдне от умора и ни каза че тук ще се бием до край. Четникът Спас от Струмишко му възрази и войводата вдигна пу шката да го застреля, но му отбихме ръката. То гава аз и един другар отидохме из нивите и докарахме два пуснати на паша коне. Калмиков и секретаря му качихме на конете и продължихме пътя към планината. По пътя през полето, за да заблудим потераджиите, набихме няколко селяни, за да ни кажат дали са видели комитите ругаей ки ги по турски. Право да си кажа по оръжие (турски мартини) и облекло не се различавахме мно го от потераджиите, а освен това ние нарочно говорехме по турски, та селяните не можеха да разберат в същност какви сме.
Към 4 ч. сл. пл. стигнахме планината. Там на мерихме един селянин. От там се виждаше Вардар и около 50 войнишки палатки при моста. Селянинът ни каза, че мостът се пази само от десетина войници. Едва що си починахме, яви се аскер и башибозук, които почнаха да стрелят по нас. С няколко залпове ги прогонихме. Само на Ташко един куршум откъсна два пръста. След това се упътихме към Вардар.
Явно беше, че цялата местност гъмжи от аскер и потери и че на следния ден ще имаме голямо сражение. Войводата Калмиков свика на съвет „войводите“ и заяви, че рано сутринта денски ще минем моста на р. Вардар като избием войниците. „Войводите“ си дадоха вид, че са съгласни с тоя план и всички се приютихме под шумаците за почивка и сън.
Това бързо съгласие на „войводите“ при наше то тежко положение ми се видя доста съмнително. Аз бях по-стар между кичевчаните, 27–28 годишен, по-опитен и нещо като техен началник. Сън не ме хващаше. По едно време разбрах от шушуканията, че „кюстендилските войводи“ с повечето от хората си, ще ни напуснат още през нощта. Сигурно дръзкия план на Калмиков – да минем моста на сила – допринесе много за това тяхно недругарско решение. Веднага отидох при Калмиков и му казах опасенията си. Стоящият до него Мито Юрука – „войвода“ – рязко каза, че това е невъзможно и отиде лично да провери, но и той не се върна… Един час пре ди разсъмване „войводите“, заедно с по няколко души четници, бяха ни оставили.
СРАЖЕНИЕТО.
Зората ни завари само 27 души. Почти всички бяхме от Битолския край.
Калмиков бе вън от себе си.
Най-ужасното беше, че само тия, които ни оста виха, познаваха местността – един лабиринт от планини и гори между с. Удово и Демир Капия. Нито войводата Калмиков, нито някой друг от нас знаеше някакъв път, нито можеше да се ориентира. В тридневните сражения и схватки ние просто се лутахме: ту нападахме, ту отстъпвахме, без да знаем къде отиваме – нито нощем, ни то денем.
Рано още в неделята аскерът и башибозуците откриха силен пушечен огън от всички страни. Ние обаче отговорихме така енергично, че турците през целия ден стреляха от техните позиции, но не ни атакуваха нито един път.
Дочакахме нощта без никакви жертви. Ние си пробихме път през окръжаващите ни турци, но четата не знаеше къде отива. В понеделник отново се видяхме заобиколени от всякъде и пак се повтори същото. Изобщо турците никак не бяха смели и предприемчиви. Навярно споменът от неотдавнашната Руско-турска война и юначеството на гяурите им вдъхваха голям страх. Тоя ден от нашите падна убит един костурчанин.
Вечерта пак си пробихме път и отново забродихме из планините – без път и посока, натъквайки се на всяка стъпка на потери и засади. В лутанията особено през тая нощ, провирайки се из безкрайните храсталаци, мнозина се изгуби ха и станаха жертва на потерите.
Едва-що се разсъмна във вторник и турците пак откриха огън срещу нас. Почнаха да ни обстрелват и с две планински оръдия. От дву дневните сражения и глад ние бяхме вече много разстроени. В тоя ден след пладне падна убит самия юначен войвода капитан Калмиков – веч на му слава, – заедно с неговия секретар. Оти вайки да заемат един шумак, те попаднаха на скрили се там многобройни потераджии и герой ски завършиха своя живот.
Настъпи четвърта нощ.
Войводата беше убит, а ние цели 4 дена нищо не бяхме турнали в уста, освен по няколко букови листа. Страшно беше изтощението ни. От глад и умора бяхме като мъртви.
През нощта се изместихме малко от това място. Аз и двама другари бяхме в един шумак. Около 8 ч. сутринта към нас се зададоха двама потераджии. След минутно колебание, ре шихме да ги допуснем да дойдат и ги пленим. Скоро те влязоха в шумака. Насочихме пушките срещу тях и те се предадоха. Вързахме ги. Те бяха двама поляци – помаци изпратени да разгледат гъсталаците. Те се обърнаха към нас и ни помолиха да не ги убиваме, защото няма да има ме никаква полза от това, а само ще останат си раци техните деца и добавиха „пиле не може да прехвръкне от аскер и башибузук. По-добре е да се предадете, защото султанът ще има милост към вас, ако сторите така.“
Ясно беше за нас и без това, че само ако сме птици може да се спасим. Нека отбележа, че през целите три дена турците викаха на българ ски да сложим оръжието и че ще бъдем сниз ходително третирани
Настана най-страшната и мъчителна минута в живота ми. Нито сила, нито воля бяха останали у нас. Ние бяхме една мърша, нищо повече.
Посъветвахме се и решихме да се предадем. Отвързахме единия поляк и му поръчахме да ка же, че се предаваме на аскера, но не и на потераджиите. Не след много той се върна и ни съоб щи, че юзбашията е съгласен.
Скоро потераджиитe почнаха да се отдалечават от шумаците, а петдесетина войници се стро иха на едно равнище в две редици. Тогава ние останалите, всичко 18 души, се събрахме на едно място, подкарахме вързани поляците и ги отвър захме само като стигнахме съвсем близо до вой ската. След това влязохме между двете редици войници. Юзбашията ни каза само: „Арно сторифте, бре синко“ и без да ни разоръжи ни подкара към бимбашията, който беше далече на 1–2 ки лометра.
Бимбашията – бошняк, заповяда да ни обезоръжат и ни запита защо се предадохме и защо сме дошли да се бием. Отговорихме, че гладът ни застави, а той се усмихна и каза „Знаех, знаех, че гладът ще ви доведе тука при мене, а за що се биете – войводата ви знае и московците. Аз няма да ви питам повече. Има съд, той ще ви пита и съди“.
Докато траеше това потераджии донесоха от сечени главите на войводата ни Калмиков и се кретаря му. Бимбашията страшно се разгневи, замахна с камшика си и почна да им нанася жес токи удари, като викаше, че трябвало не главите да им отсекат, а живи да ги хванат, защото войводата щял всичко да разправи.
След това се обърна към кмета на близкото село и му заповяда да донесе хляб за нас, а кметът му каза: „Какъв хляб за тия хора, кур шуми, куршуми за тях“. Тогава бимбашията нана сяйки му силни удари с бича извика: „Къде беше вчера, бре керата, да им пращаш куршуми, когато бяха с пушки в ръце, а днес им искаш главите!“
Донесоха ни хляб и с железницата ни отка раха в Солун, където ни държаха цял месец без разпит. Скоро след това ни съдиха.
Пред съда Ташко от Лазаро поле гордо заяви, че ние сме дошли да се бием за освобож дението на Македония. Всички бяхме осъдени по на 10 години затвор, а само Ташко на 15 години, като наказанието излежим в гр. Аргале Мадем Терсаане в Източна Мала Азия – оттатак Диар Бекир.
Съдбата на другите четници не беше по-добра. Някои поотделно спасявайки се, попаднали на потераджии и били избити. Фидан Йовев и Здраве Христов били хванати към Скопско и затова бяха съдени от Прищинския военен съд и осъдени на 12 години затвор и заточение в Тарабулус – Триполитания, където скоро умряха. Гру пата с кюстендилските войводи, която ни напус на нощта срещу неделя, се натъкнала при гр. Радовиш на една силна потеря и там паднали уби ти няколко души.
ПО ПЪТЯ НА СТРАДАНИЯТА.
На Св. Никола 1885 год. 16 души ни качиха на параход и поехме пътя на македонското мъчени чество.
В Чанаккале престояхме 2 дена. В Смирна ни държаха 1 1/2 месец и след четиридневно пъ туване с параход стигнахме в Скендерскелеси.
Храна не ни даваха и ние си купувахме с ос къдните наши средства или просехме, та бяхме крайно изнемощели.
След няколко мъчителни преходи стигнахме в гр. Алеп. Целият път вървяхме пеши по 7 души вързани на един дебел синджир, на който имаше 7 халки, а в тях нашите вратове. И до днес тръпки ме побиват при спомена за тия проклети 7 халки. Държахме се един за други, но от умора и немощ всеки няколко крачки някой от нас се спъваше, падаше и дърпаше врато-вете на всички ни. Постоянно бяхме гладни и уми рахме за вода из тоя безкраен и безводен път. А отгоре на всичко по гърбовете ни плющеха не-прекъснато камшиците на стражата… Тия страшни тегла по-после ме върнаха отново към комитлъка. Ех, братко, не знаят младите що е робство и свобода! … но нека продължа.
Само в Ак теке християни араби ни дадоха хляб. Китан от с. Ращани и Мицко от с. Бре зово още преди да стигнем в Алеп бяха вече болни. Потеглихме от Алепския затвор, но те паднаха на улицата, отвързаха ги от синджира и 18 ги върнаха. Очите на всички ни бяха пълни с сълзи. Явно беше, че смъртта скоро ще ги отърве. Простихме се с тях, чувствувайки, че вече няма никога да се видим… А и нас очакваше същата съдба…: Те умряха в затвора само ня колко дни след раздалата ни.
Първите 6 дена от Алеп за Диар Бекир бяхме малко по-добре. В Алеп Ташко продаде една скъпа горна дреха от капитан Калмиков за 350 гроша, та се снабдихме с малко пари. Чаушинът, който ни караше, каза, че бил пленник у русите и го гледали там много по-добре откол кото султана, та му паднало случай и той да се отплати. И наистина, неговия преход от 3 дена го взехме за 6 дена. По всички арабски села съби раше сам хляб и заповядваше на арабите да ни черпят кафе, – разбира се, само името му беше кафе.
Минахме една голяма река и чаушинът ни пре даде на друг чауш, който беше същински звяр – постоянно ни биеше с камшик. След 4 дена стигнахме в Дияр Бикир, име при което тръпне всяко българско сърце и в чиято крепост и затвор са оставили своите мъченически кости толкова борци за нашта свобода.
След като престояхме тук няколко седмици, упътихме се за мястото на постоянния затвор в Аргале Мадем и там стигнахме за 2 дена – на 28 март 1886 год.
Цялото време 7 години лежахме в затвора – бяхме осъдени „кюрек“ (на затвор), поради което нямахме право на свободно движение в крепостта, защото това право имаха само осъдените на зато чение.
Какво претеглихме от катилитe, един Господ знае. Най-после обичайната четвърт от наказа нието ни простиха и ни пуснаха на свобода. Ташко и още 2–3 бяха убити в затвора от катилитe, а други умряxa от болести. От 16 души оста нахме живи само 6 души. Пито Гулев и още един от Кривогащани останаха в града още няколко седмици, защото ги боляxa краката, та не можеха да вървят, а ние четиримата потеглихме за Трапезунд отнасяйки със себе си скръбта по изгубените си другари и жаждата за безкрайна мъст.
НА ПЪТ ЗА РОДИНАТА.
На обратен път пеши за 22 дена стигнахме в Трапезунд на Велика събота. – По пътя се хра нехме от подаяния, които ни даваха главно арменцитe. Щом стигнахме в града, казаха ни да се обърнем за помощ към гръцкия митрополит. За щастие той бил подчинен на Ерусалимския патриарх и бе много добър човек. Прие ни много любезно, даде ни три бели меджидии да си купим долни дрехи и разпореди да се храним в един монастирски хан, докато дойде някой параход. Едва след 8 дена дойде един параход. Митрополитът даде три лири за билети до Цариград и ни каза: „Много ми се сърдят тукашните гърци, че се грижа за вас, но Бог вижда, че аз върша едно добро дело“.
След 3 дена стигнахме в Цариград. Там нашенци ни събраха 2–3 лири помощ, а и от Екзархията ни дадоха 3 лири. И през времето на заточението ни от Екзархията ни пратиха 3–4 пъти по няколко лири.
След няколко дена с параход стигнахме в Солун. Никола Цветанов си тръгна за село, а ние тримата решихме да вървим направо в Бъл гария, разбира се без паспорти – ние жаду вахме за свободен въздух вън от пределите на царството на султана и това ни караше да нехаем за опасностите, на които се излагаме и то едва-що сме се отървали от затвора и от гибелта.
За 3–4 дена стигнахме в Горна Джумая. Явихме се на цинцарина кръчмар Стоил и го помолихме да ни прехвърли през границата. Той имаше син осъден за убийство и беше заедно с нас в затвора в Аргале Мадем. Още същият ден по негова поръка търговецът Ангелко ни преведе през границата като ни прекриваше с едно стадо овце. В 6 ч. сл. пл. бяхме в свободна българска земя в с. Стоб където кметът на селото със сълзи на очи изслуша разказа на патилата ни.
След 2–3 дена бяхме вече в София. Тука братята ми ме увещаха да си замина при семей ството и след 1 месец си отидох в къщи. Прекарах на село почти една година, но турците ме гледаха с лошо око и затова в края на 1894 г. пак дойдох в София и се хванах на работа.
ПАК В ПЛАНИНИТЕ.
През 1895 год. многобройни чети минаха гра ницата и дадоха паметни сражения. Аз заминах с четата на дядо Стою, под командата на про-славения поручик Тома Давидов, и като десетник взех участие в превзимането на гр. Доспат. Други са описали по-отрано това голямо сражение с турците.
След няколко месеци пак си отидох в с. Юдово.
Пролетта 1897 г. дойдоха войводите Юрдан Пиперката и Никола Геройски – самички без четници. Цялото лято им бях ятак и ги хранех.
Есента дойде в Юдово прочутият изедник спахия Моарем Бег – Ремко от с. Сълп, за да се пазари със селяните за десятъка. С всички се спазари, а с мене остро се скара, като ми каза, че пак в Диар Бекир ще ме прати, на което му отговорих много дръзко, че и той няма много време да деребействува в Горна Копачка (Кичевско). При тоя отговор той едва-що не ме уби.
Още същия ден реших да свърша с него. Взех си пушката и намерих Юрдан Пиперката и Никола Геройски. Отначало те се съпротивиха на моето искане поради голямата афера, която ще се подигне, но най-после се съгласиха.
Следния ден направихме засада близо до с. Малкоец, където требваше да дойде Ремко да пазари спахилъка. На мръкване, почти беше тъмно, той се зададе с коня си и навлезе в засадата. Отпред му стреляха Пиперката и Геройски, а аз отзаде. Той падна от коня ранен и побягна в тъмнината, но аз го проследих и го повалих с още един куршум.
След това веднага си отидох в Юдово, а сутринта заминах уж на пазар за Битоля. На връщане близо до селото ми съобщиха ,че турците ме търсят да ме арестуват и поради това оти дох в планината при Пиперката. Последният скоро замина за България, а ние с Никола Ге ройски останахме до началото на 1899 г., когато аз заминах също за София.
В 1900 год. се върнах пак, като до Скопие пътувах с паспорт. С мене бяха и бъдещите кичевски войводи Наке и Арсо.
Отново се почна комитския живот. Революцион ната организация едва-що беше почнала по-се риозна работа в нашия край. Населението продъл-жаваше да страда особено от спахиите. Един от най-жестоките беше Адреман бег, който поради голямото си влияние и янкеседжилък беше много опасен за българщината. Ето защо един ден, когато Адреман бег тръгна на път от Лазаро поле за Прилеп, устроихме му засада в местността Лопушник, между Лазаро поле и с. Душегубица. Той яздеше на кон, секретаря му на мъска, а 6 сеймени вървяха пешком. Един от сеймените вървеше стотина крачки напред. Ние бяхме 8 души. Двама заехме позиция под пътя, а другите над пътя. Пропуснахме първия сейменин и щом се приближи групата, открихме огън. Адреман бег макар и ранен, скокна от коня и сражението почна, но то трая всичко двадесетина минути. Всички турци бяха убити – избяга само сейменинът, който беше авангард. Ние не дадохме никакви жертви. Това бе моето последно дело като революционер.
Последствията от тая афера бяха твърде теж ки за населението. Адреман бей беше един от най-влиятелните и богати турци в целия Битолски вилает. Писъци и олелия се дигна от български те села. Много селяни бяха пребити от бой, а други хвърлени в затвора.
Това ме разтревожи много и аз заминах за България. Тук сега за пръв път след тол кова бурен живот се поогледах и се замислих за изхранването на многобройното ми семейство и затова след двадесет годишен комитлък реших да се отдам на мирен труд.
Стар съм вече – на 80 години и почти сляп. Жаля за моята буйна младост и ми е тежко, че след толкова мъки, жертви и страдания нашата хубава майка Македония е още под чужда власт. Но Бог вижда и правината македонска ще надвие на всичко.“
Така завърши своя разказ старият войвода.
Сухата му фигура се тресеше от вълнение, полуслепите му очи се напрягаха при всеки за него скъп спомен, а юмруците му се свиваха в заканителен жест …
Публ. в М. К. Дамянов, Дуко Тасев (Кичевски войвода 1880-1900 г.) Спомени. Издание на Кичевското благотворително братство. София, 1938, 24 с.