Какво е станало, щe узнаете от следния разказ:
„На 30 март те били събрани в казармите и облечени в нови дрехи.На 14.04 били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармения двор, дадена била заповед да оставят пушките и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, отвсякъде се чуват гласове: „Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!“ Всред настъпилото недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително „Ура!“…Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато Ура“ и „да живее България!“ Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперещ от яд и злоба глас пита всекиго: „Ти приемаш ли?“, на което всеки отговаря: „Не!“
Едни тикват в затвора,други в казармата.Десетдневен нечовешки арест. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно място и им предложили: „Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред“. Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: „Аз съм българин и искам да ида в България“. След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: „Ще се кълнеш ли?“ И ежедневно е бил даван все краткият отговор: „Не!“ Това е продължило 18 дена. Една вечер всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: „Ще се кълнете ли?“ Изправените пред гроба новобранците и тоя път произнесли непоколебимо: „Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!“….
Поклон, народе мили,
работник и герой,
с крила, с железни сили,
поклон, народе мой!
Иван Вазов
