ДАЛЕЧ ЛИ Е КОСТУРСКО ЗА НАС БЪЛГАРИТЕ? – СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО

КОСТУРСКО В БОРБИТЕ СРЕЩУ ТУРЦИ И ГЪРЦИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА НАРОДА НИ ПРЕЗ ДЕСЕТИЛЕТИЕТО ОТ 1903 ДО 1913 Г.

Ако трябва да търсим мястото на Костурско в културно-просветните, черковните и революционните борби в българската история то много лесно ще го открием – то е на едно от водещите места. Революционните борби в Костурско послужиха и като най-сериозен аргумент при вземането на решението за Илинденско-Преображенското въстание по време на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 г., защото там въстанието на практика беше започнало още от лятото на 1902 г. Там започна своите провокативни действия и полковник Анастас Янков, за да предизвика въстанието.

Доказателства за това имаме много, тъй като борбите в Костурския край са може би най-добре документирани – огромна е както мемоарната литература, така и документацията – публикувана или запазена в нашите архиви. Заслужават внимание и историческите изследвания, но сред тях най-се открояват книгите на тясно свързания с Костурско историк, поет, публицист и войвода Христо Силянов. Година и половина след първата национална катастрофа, когато Костурско е откъснато от земите ни Силянов пише кратката си биография на приятеля и бойния другар Васил Чекаларов и спомените си за участието си в Балканските войни в Костурско, които озаглавява „От Витоша до Грамос“. С Костурския и Леринския край е свързана и книгата му „Писма и изповеди на един четник“. На революционните борби в Костурско той посвещава десетки страници в ненадминатия и до днес свой двутомен труд „Освободителните борби на Македония“, а в издадените турски документи за Костурско от Панчо Дорев, той пише голям предговор, който също има стойността на сериозно историческо изследване.

Настаналата покруса от първата национална катастрофа най-сериозно засяга костурските българи. Когато Силянов и Иван Попов се изтеглят към България начело на своите чети, а Чекаларов остава да се сражава този път срещу гръцките варвари, докато загуби този път и главата си, големият историк със сълзи на очи ще завърши книгата си „От Витоша до Грамос“ с думите:

„Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска.

Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната.

И чака още българската войска.“

Костур

Едва ли може да се добави нещо повече към думите на Силянов. Костурчани, които искаха да запазят националността си се пръснаха по четирите посоки на света. Но най-голяма е костурската емиграция във Варненско, Провадийско и в Съединените щати, Канада и Австралия.

Сега искаме да отбележим героичното десетилетие на костурчани чрез три мемоара, в които е отразена борбата през Илинденско-Преображенското въстание (1903) и в Балканските войни (1912-1913). Първият и третият документ се съхраняват в Централния държавен архив в София, а вторият в Централния военен архив във Велико Търново. По отношение на изложението на Хр. Силянов и Ив. Попов искам само да допълня, че под него няма подписа на третият войвода – Васил Чекаларов, тъй като той остава, за да продължи борбата, този път срещу новите окупатори на родния му край – гърците. Тези мемоари са едно от най-добрите свидетелства за героичната борба на костурските българи срещу турци и гърци за освобождение и за обединение на народа ни. Тук в този най-южен български край се сблъскват нашите революционери с турските и гръцките поробители, а най-силно пострадват мирните българи от жестокостите на гърци и турци. Символи на тяхната обща борба срещу народа ни са костурския гръцки владика Германос Каравангелис и андартския бандитски предводител Павлос Мелас.

Никой досега не е успял да пресъздаде героизма и трагедията на българите в Загоричане, Зелениче, Мокрени, Смърдеш, Шестеово, Желево, Локвата и Виняри, Невеска и Клисура, както приложените по-долу документи. Тези първокласни свидетелства за революционните борби и страданията на костурските българи допълват и конкретизират, както Мемоара на ВМОРО от 1904 г., така и историята на Хр. Силянов. Техните автори са най-изтъкнатите революционни водачи през това героично десетилетие – Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов, Михаил Николов, Иван Попов и Христо Силянов, както и на представителите на костурската, леринската и кайлярската емиграция в София – д-р Динов, архитект Никола Юруков, Иван Наумов, Лазар Киселинчев, Хр. Н. Димитров, Гр. Бакрачев, проф. Никола Милев, Н. Христов, Хр. Георгиев, Н. Нацев, К. Чеков, Благой Димитров, д-р Филип Манолов и Никола Благоев.

С публикуването на тези документи ние отдаваме почитта си към героизма на нашите предци, които през горещите лета на 1903 и 1913 г. пожертваха живота си в борбата за освобождение и обединение на народа ни, а и да потвърдим думите на Силянов, че благодарение на българската външна политика „Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната.“

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1
СВЕДЕНИЕ НА РЪКОВОДИТЕЛИТЕ НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ В КОСТУРСКИЯ КРАЙ, ИЗПРАТЕНО ДО ВСИЧКИ ЧУЖДЕСТРАННИ КОНСУЛСТВА В БИТОЛЯ, СЪДЪРЖАЩО ДАННИ ЗА ВЪСТАНИЧЕСКИТЕ ДЕЙСТВИЯ, ЗА ИЗГОРЕНИ 23 БЪЛГАРСКИ СЕЛА, ЗА УБИТИ И ПЛЕНЕНИ СТАРЦИ, ЖЕНИ И ДЕЦА ОТ ТУРСКАТА ВОЙСКА И БАШУБОЗУК.

Костур, 30 август1903 г. (ст. стил)

До 20-и юли се намираше постоянно заседнал аскер от 100-150 души в селата: Загоричани, Вишени, Кономлади, Поздивища, Габреш, Руля, Дъмбени, Косинец, Нестрам и Кондораби, за да преследват дотогавашните малки четички, които поддържаха Революционния комитет. Вишенския аскер нападнат биде от ръководителите В. Чекаларов, Кляшев заедно със селските началници. Около казаните началници и войводи имаше 350 души въстаници. Нападението стана от всички страни и след тричасово сражение аскера напусна селото и удари на бяг, благодарение на нощта се спаси от съвершено уничтожение. В ръцете на въстаниците паднаха една пушка, патрони и храни. Убити 5 души аскери, а въстаници нито един. При нападението на вишенския аскер бяха заловени 40 аги от турското село Жервени, между които се намираше една анъмка с няколко деца. Най-лошите от тях 20 души бяха убити, а подобрите с жената и децата се освободиха. Избягналия аскер от Вишени внуши трепет в гр. Костур с разправянето му за червените байраци, за гръмогласните „ура“, за буйните песни в боя и за множеството на въстаниците, които увеличаваха стократно. Турците, дотогава навикнали да преследват единици и четички от 5-10 души, а не дружини от стотини, стреснаха се, изплашиха се. Нападението на вишенския аскер стана на 21 юли около 9 1/2 часът вечер и на другия ден още всичкия аскер от гореказаните села избяга в градовете; ето защо, когато въстаниците заобиколиха селото Прекопана, за да разбият и тамо квартирующия аскер, не намериха нито един турчин. И въстаниците от Корещата (западната част на Костурско) не успяха да нападнат здраво някой аскер, понеже той избяга и от тези пунктове, преди те да се съберат под знамената. Само няколко далечни залпове смутиха и подгониха аскера от с. Кономлади.

На 23 юли въстаниците нападнаха и превзеха градеца Влахо- Клисура по следния начин: центровия войвода Иван Попов в 5 часът с 80 въстаници нападна аскера от 150 души, който идеше по шосето от с. Суровичово за Клисура. Нападнатия аскер се разби и пръсна, като остави след себе си в ръцете на въстаниците 4 кола пълни с продоволствен и мундирен материал. При превзиманието на обоза се намериха от аскера оставени три коня, натоварени с палатки, които въстаниците ги предадоха на огън. Началниците: Чекаларов, Кляшев, Розов с 300 души въстаници, след като разпръснаха аскера от 50 души, който беше на отбранителна позиция при Клисура, завзеха я и нападнаха откъм гърба аскера, който се сражаваше с Попов. Нападнат аскера от всички страни и изплашен от гръмогласните „ура“ и песни, обърна се в безпорядъчен бяг, придружен от мюдюрина. И тъй градеца Клисура и мюдюрлъка, който се пазеше от около 350 души аскери, се превзеха от въстаниците. Всички правителствени книжа в мюдюрлъка бидоха изгорени и собствения кон на мюдюра взет. На 23 юли Клисурската пресека (Даула) беше запряна за минаването на турците и пощенските съобщения; до завзиманието наново от турците на 15 август, което ще се опише по-подир. С превземанието на Клисура въстаниците не дадоха нито една жертва, а предидущия ден (22 юли) центровия войвода Никола Андреев, когато нападна аскера пак при Клисура, изгуби в сражението 5 въстаници. Там са избити повече от 10 души турци и в ръцете на въстаниците попадна една маузерова пушка с патрони.

На 24 юли Лазо Поптрайков (ръководител) с 400 души въстаници от Дъмбенский и Смърдешкий центрове нападна помашкото турско село Жервени, което пречеше със съществуванието си в центъра на многото български села, като доносници на турската власт за въстаническите посоки и действия и като съучастници в башибозушкия грабеж при Шестеовската (12.II.1902 г.) и Вишенската (3.VIII.1902 г.) афери. След малко съпротивление селото се подпали и изгоря. Предварително на жервенци по добър начин се потърси всичкото оръжие частно и което хукюмата им е дал, да го предадат на въстаниците и да напуснат селото. Турците не предаваха оръжието, а обърнаха пушките си срещу въстаниците, та за туй са отвори огън и изгоря селото. Тук падна само един четник. Подир изгонването на Жервени Лазо събра всички въстаници от всички центрове от Корещата повече от 800 души и обиколи селата и планините, без да срещне някъде турчин.

На 26 юли аскер от 700 души излезна от Костур, подпали селото Шестеово и на Шестеовския връх се срещна с една малка селска четичка от 30 души, водена от Никола Кузинчев. Завърза се сражение, което трая един час и четичката отстъпи незабелязано без никакви загуби. Загубата от турска страна не се знае. Същия аскер на следующия ден, минавайки през село Черновищи, подпали две-три къщи. На 28 юли Лазо, Васил и Пандо с четири центрови войводи (Ив. Попов, Митре Панджаров, Стерьо Стерьовски и Васил Николов) и много селски войводи – всичко въстаници повече от 800 души – нападнаха чисто турския градец Билища (мюдюрлък), център на арнаутите в Дяволта. Югозападната част на Костурско граничи с чисто арнаутски села от мухамеданска вяра, наречени Дяволци поради реката Дявол. При изгарянието на с. Смърдеш, 9.V. тая година, те се отличиха с най-голям грабеж и насилия, та трябваше непременно да удари на Билища, за да почувствуват и те силата на въстаническите, та да не тичат сляпо за плячка. При централизирането на въстаническите сили към с. Смърдеш арнаутите се сетиха да укрепят Билища с аскер и башибозук и да чакат нападението от здрави позиции. Нападнаха се едновременно и Билища, и Капещица (родно село на прочутия злодей-кръвопиец Касим ага, убит от Комитета). Нападението се започна в 9 часът и след 4-часово сражение въстаниците отстъпиха назад, без да превземат Билища. Турците оставиха 10 души мъртви (аскер и башибозук), а от въстаниците 1 при Капещица и 1 ранен при Билища, който скоро умря. Това нападение на Билища всея ужас и трепет у арнаутите, които не смееха да дохаждат за плячка. Същия ден (29.VII.) аскер от 800 души незабелязано запали селото Дъмбени, но като му се отвори огън от една селска чета от 40 души, аскера потегли към планината нагоре на върховете при „Локвата“. Аскера беше посрещнат от 500 души въстаници и завърза се силно срежение. След 6-часово сражение аскера отстъпи и почна да бяга в безпорядък към с. Дъмбени, а въстаниците го гонеха цели 2 часа, докато най-сетне с настъпванието на нощта им се погуби отпред очите. От турците има сума убити и един сигналист заедно с пистона му заловен жив от въстаниците. Убит един въстаник. Този сигналист беше първия роб аскер в ръцете на въстаниците. От това сражение се даде на турците да разберат, че с по-малко от хилядо души аскер не могат да ни нападнат в планините.

На 4-ти август 300 души въстаници заедно с леринската чета на Георгий Попхристов решиха да нападнат кулата при с. Псодери, в която стояха 50 души аскер и аскера, който квартируваше в Псодери (100 души). Но при съмвание, когато въстаниците завзимаха височините над Псодери, срещнаха се с турски предни патрули. Отвори се внезапен огън и въстаниците видяха, че ще имат работа с много аскер, новодошъл при кулата от Лерин. Завърза се кърваво сражение от заранта до вечерта почти. Аскера броеше повече от 1500 души, а псодерския и пристигналия на помощ возлизаше до 2000 души. Турците с големи усилия превзеха от въстаниците само една позиция, като дадоха повече от 100 души мъртви и 50-на ранени. Турците нападаха и с горска и полска артилерия, а въстаниците преди напускането на гореказаната позиция употребиха бомби. Позицията се държеше от центровия войвода Митре Панджуров с недостатъчно и повече неопитни въстаници и след раняването му позицията се отпусна, като оставиха на мястото 6 души убити и 3 ранени. Всички останали позиции се додържаха юнашки при град куршуми и чести гранати. Турците направиха последни големи усилия да завземат другите върхове, като харчеха безброй патрони, но не можеха да настъпят ни крачка по-горе. Поражението на турците беше голямо и загубите им грамадни и затуй при връщанието на аскерите към Лерин изляха си ядът над нещастното село Арменско. Голямата турска сила отстъпи още на 8 часът, а огъня продължаваха турците до вечерта от кулата и гъсталаците, за да не настъпат въстаниците и да гонят аскера към Лерин, както над Дъмбени. Като не можаха да направят нищо турските топове и маузерови пушки на въстаниците при Псодери, обърнаха ги към невинното село Арменско.

Същия ден (4.VIII.) турците запалиха селата: Косинец, Лобаница, Жупаница и Орман, от които села избиха много старци и жени, плениха моми, жени и деца. До това време, когато в западната половина ставаха тези събития, в източната половина въстаниците изгориха няколко турски чифлици около Врабчинското езеро и нападнаха черкезкото село Свети Тодори, където убиха 3-ма турци, а от въстаниците един ранен. Дълго време аскерът не смееше да нападне въстаниците, които свободно циркулираха навсякъде и владееха цяло Костурско с изключение на градовете Костур и Хрупища. Въстаниците от Костурско заедно с леринските предприеха нападение в леринското градче Невеска, дето от много години стоеше постоянен аскер в големи и здрави казарми. – На 12.VIII. ръководителите: В. Чекаларов, П. Кляшев, М. Розов и М. Николов с центровите войводи И. Попов, В. Котев, Марко, Кочовский, С. Стерьовский, Н. Андреев и П. Какалев и няколко селски войводи – всичко 400 души въстаници нападнаха аскера в Невеска, който възлизаше на 205 души. Въстаниците заобиколиха незабелязано Невеска през гъсталака и ненадейно нападнаха от три страни аскера, който беше разположен едни в палатки по укрепленията около града и други в казармата. При първото отваряние на огъня турците сбъркаха конците и оставиха складираните пушки на рогачи безоръжни избягаха. Всички пушки, складирани на рогачи, паднаха в ръцете на въстаниците. Без да играе много сражението вън от градеца, въстаниците навлязоха вътре и заобиколиха казармата. След хвърлянието на няколко бомби в казармата и сполучливите вистрели в прозорците на казармата турците я напуснаха и благодарение на нощта мнозина се спасиха. И тъй казармата, позорно напусната от аскера, подпадна всецяло в ръцете на въстаниците. Мюдюрина сполучи да избяга и правителствения дом тъй също подпадна в ръцете на въстаниците, дето заловиха 7 души живи аскери и трима убити. От убити, живи заловени и избягали аскери взеха всичко 31 маузерови пушки, 5 гръцки, 1 Мартинова пушка и 6000 патрони. На 14.VIII. голямо множество аскер повече от 6000 души от Костур ноще и призори се срещна с няколко селски чети от 150 души и завързаха сражение на „Кайнак“, при с. Черешница. Четите отстъпваха порядъчно през множеството и когато стигнаха на помощ И. Попов и В. Котев, се завърза кърваво сражение над село Прекопана в прегръдките на Вич планина. Благодарение на тази помощ отстъпающите чети се спасиха от съвершено разбивание. Сражението трая дори до вечерта. Същия аскер отиваше да нападне върхът „Върбица“ на Север от Клисура, където се намира[ха] още 400 души въстаници. Стана общо отстъпление, без да се завърже сражение. И тъй турците превзеха Върбица и на другия ден Клисура. При сражението на Кайнак турците изгориха Черешница и останалите къщи от Прекопана. В това сражение има 27 души въстаници убити, а от аскерът не по-малко от 250 убити и сума ранени. На другия ден (15.VIII.) турците изгориха: голямото и богато село Загоричани, Бобища, Котори, Бомбоки и Кондораби и няколко къщи от с. Олища. Подир няколко дена турците изгориха и село Мокрени, след като въстаниците около къщата на Н. Андреев направиха няколко сражения. Загуби има доста в селото, но още няма положителни сведения. Турците, като видяха, че не могат да противостоят със 7-8000 души войска срещу въстаниците, повикаха за Костурския район още толкова. Тъй че турците с големи сили, повече от 15 000 души, блокираха Костурско и подчиниха жените под властта си, а старците изклаха, като не намериха хилядите въстаници. Аскерите не оставиха планина и долчинка не претърсени и след като изгориха почти всички останали села (Блаца, Вишени, Горно и Долно Дреновени, Черновища, Поздивища и Въмбел), оттеглиха се по градищата и укреплените височини. През това нахлувание на множеството аскери в Костурския район, което трая 10 дена, турците направиха най-големи опустошения на селата и имота. Избиха много невинен народ, и то старци и баби, които не можеха да се спасят с бягство. Заграбен е абсолютно всичкия едър и дребен добитък, изровено е всичко скрито и извършено е най-големи насилия и безчестия от аскера и башибозука над нещастните жени и моми. Красавиците моми и невести са пленени и пълнят турските ареми. Всичко, извършено от турците, подбужда въстаниците да станат отчаяни борци, вечно непримирими врагове на турската власт. У въстаника в Костурско не остана нищо да жали: селата съвершено разорени, имота заграбен, сеидбите изгорени, фамилиите ограбени и разпилени, гладни и голи. Честта на майките и сестрите му потъпкана и поругана от турците, иска въстановяването й с продължавание на неравната борба и с отмъщавание над зверовете – турци. Пушките на въстаниците, които забъркаха турския рахатлак и потърсиха (свобода) за роба, писъците и нещастията на беззащитните жени и деца достатъчни са да възбудят човешките сърца в свободните държави да се притекат на помощ и застъпничество. Турското правителство и командир пашите мислят вече, че след голямото обискиране на планините и изгарянието на селата се пръснаха на далеч и ще сложат оръжие. Във време на обискът 26.VIII. аскерите се сбъснаха с една чета от 60 души в Дъмбенската планина, без да падне някой и с друга във Въмбелската планина. При обискът на Въмбелската планина останаха скрити в пещерите 18 души въстаници от селската въмбелска чета, понеже нямаха възможност да се измъкнат през гъстите кордони на аскери и да се съединят към въстаническите тела, бидоха уничтожени до един. Въстаниците, след изкусно отстъпление пред голямата сган, не дадоха много жертви, и когато турците знаят, че са изчистили Костурско от въстаници, те се озоваха в прежните си пунктове, по-опитни, по-жадни за отмъщение и по-готови да мрат за свободата на Отечеството си.

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а. е. 1872, л. 198-208; Оригинал. Ръкопис.

№ 2
ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ КОСТУРСКАТА СЪЕДИНЕНА ЧЕТА, ПОД ВОЙВОДСТВОТО НА ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ, ИВАН ПОПОВ И ХРИСТО СИЛЯНОВ.

5 април 1913 г.

Костурската съединена 54 членна чета, състояща в по-голямата си част от костурчани, потегли от София на 24 септември 1912 г., а на 30 същи месец мина границата по мястото наречено „Мостето“.

Още от първото посетено село, Гърлино, Кочанско, четата започна своята работа между българското население и то в духа на „Правилника за доброволческите отряди“ и на устните инструкции, които ни се дадоха в Кюстендил от представителите на Освободителния комитет: да се не дава на турските власти никаква реквизиция; селският добитък да се отвлича по непристъпни места или даже да се унищожава, за да не бъде използуван от неприятеля; да се следи и долага за всяко движение на аскера; да не постъпва никой в редовете на турската войска; да се прекъсват постоянно телеграфните съобщения и пр.

Общото ни впечатление от посетените места до Вардара – селата: Гърлино – Лъки – Воюславци – Дедино – Конче – Градец – бе, че населението дава твърде малко вяра на нашите предупреждения за предстоящата освободителна война и поради това не проявява почти никакъв ентусиазъм.

След като минахме благополучно, на 7 октомври, реката Вардар, бавихме се два–три дена около селата Меравци, Петрово и Давидово, като се мъчехме да склоним местните организационни водители чрез гевгелийския войвода Попето и ръководителя на Ениджевардарския район Дзеков, както и съединените битолски и лерински чети да предприемем общо атентат против Вардарския мост при села Меравци. Но нашите настоявания бидоха отблъснати под предлог, че не е желателно да се предизвикват афери, от които биха пострадали селата и би се разстроила Организацията.

Оттатък Вардара продължихме пътя си през планината Кожух и до Леринско, където стигнахме на 16 октомври (с. Попадия), имахме само един инцидент: на 12 октомври съединените чети предназначени за Леринско, Воденско, Битолско, Демирхисарско, са били ненадейно нападнати в колибите при Бодле (Тиквешко); привлечени от гърмежите, ние потеглихме към колибите, на помощ на другарите, но пристигнахме едвам в края на сражението.

Не знаещи нищо повече от това, че войната е вече обявена, в село Попадия – Леринско, научихме, че гръцка войска е минала Кожани и Кайляри и напредва към Сорович. Трябва да забележим, че от София не ни бяха дадени абсолютно никакви инструкции за нашите отношения с гръцката войска, ако и да беше повече от сигурно, че в нашия район ще оперират гърците. При все това, ний счетохме эа необходимо и уместно да влезем веднага в контакт с настъпващата гръцка войска и да съгласим нашите действия с тия на съюзниците ни.

На 17 октомври съобщихме с писмо  на гръцката войска,  че неприятелят след сражението  при с. Биралци (Налбант Кьой) се концентрира при село Церово, на известния естествено укрепен проход Килид Дервент. В същото писмо изявихме нашата готовност да сътрудничим със съюзната гръцка войска. На другия ден ни отговори гръцкият войвода Качамакос, който  беше вече пристигнал с неколцина андарти в Сурович. Той ни съобщаваше, че е изпратил писмото ни на Щаба на армията и ни благодареше за направените братски предложения.

Предвид отстъплението на неприятеля, ний се отказахме от решението да разрушим железният мост при село Екши Су, което решение бяхме взели заедно с леринските и битолските чети. Решихме да предприемем нощно нападение на аскера, концентриран при село Церово. Обаче, същия ден ни се донесе, че аскерът се е оттеглил и от Церово, от което заключихме, че неприятелят няма намерение да се укрепи и защити дори и на Килид Дервент. Отидохме в Церово и от телеграфиста при станцията узнахме, че последните дни е отстъпила към Лерин и Битоля 7-8000 турска войска, изнурена и убита духом. Предвид това, ний се отказахме окончателно от мисълта да разрушаваме било Екшисуиския мост, било тунела при село Церово, считайки, че с разрушаването им бихме напакостили повече на съюзниците, отколкото на неприятелите ни. Тоя ден, 17 октомври, гърците бяха спрели между Сорович и Екши Су, без да преследват по-нататък бягащия неприятел. Другия ден, 18 октомври от височините над село Баница забелязахме по шосето Лерин – Баница – Килид Дервент, неприятел, броящ стотина кавалеристи и 4-5000 пехота. Неприятелят напредна и привечер, къде Екшисулийския мост се завърза престрелка между двата неприятелски авангварда. (Тоя ден на четнишкия бивак се натъкнаха петнадесетина турски войници, дезертьори, по всяка вероятност, които веднага бидоха нападнати и в по-голямата си част избити.) През нощта от съседното село Горничево изпратихме едно отделение лерински четници в Сорович с мисия да доложи всичко видяно от нас за силата и движението на неприятеля и да предложи отделянето на един малък отряд гръцка войска, която да обиколи заедно с нас през Горничево и да ударим общо левия фланг на неприятеля над самия проход Килид Дервент.

Другият ден 19 октомври при зори се започна престрелка при следното разположение: турците заеха прохода Килид Дервент до моста към село Екши Су, а гърците бяха разположени по двете страни на шосето в полето при същото село. Престрелката ставаше между авнгардите на двете страни. Към 9 ч. сутринта развихме четата в една тънка верига, спуснахме се бегом от височините към левия фланг на неприятеля. Последният бе силно атакуван и едно отделение от  центъра на нашата чета завзе с пристъп една от най-важните височини, която държаха турците. Десният ни фланг настъпи и заплаши тилът на неприятелят, а левият фланг имаше за цел да отбие отстъпващите предни турски колони, за да не попаднем между два огъня. Настанени вече на удобни места, след едно непрекъснато двучасово сражение неприятелят се видя принуден да очисти в безпорядно бягство теснината, където остави доста убити, двама пленника и голямо количество боеви материали и дрехи. Чекаларов и Попов с четата продължиха преследванието и се спряха при село Баница, а Хр. Силянов с двама четника замина към Екшисулийския железен мост, влезе в сношение с гръцките войски, обади им, че проходът е очистен и могат свободно да минат за село Баница. Той дочака на шосето гръцкия авангард. Предвождана от четата ни, войската потегли за село Баница, дето устроихме на съюзната войска едно посрещане, колкото искрено толкова и бляскаво: цялото село, пияно от радост беше излязло да посрещне съюзниците с вода, ракия, вино и хляб. Доволни от съдействието, което им оказахме и възхитени от посрещанието което им устроихме, офицерите от Щаба на отряда акламираха Н. Величество Царя на българите и българската армия. (В това сражение наред с нас взе участие и малката чета на преспанския войвода Христо Цветков, и донейде и части от битолските чети, които пътуваха заедно с нас.) Гръцкият отряд състоеше от Петата дивизия, командувана от полковник Матеопулос и брояща 11-12 000 пехота, петдесетина кавалерийски и 24 полски скорострелни топа. Направи ни впечатление, че дивизията разполагаше с много малко кавалерия и не притежаваше никаква горска артилерия. Щабът на дивизията се настани на квартира в Баница, а войската в и около селата Баница и Забърдени. Поисканата й и предвождана от леринци гръцка дружина, пристигна късно в Баница, без да вземе участие в сражението. Въпреки исканията ни да продължим и завземем Лерин, началникът на дивизията реши да не преследва по-нататък неприятеля под предлог, че войската е уморена и че трябва да чака заповедите на висшата команда, престолонаследника, който с главните гръцки сили настъпвал към Солун.

При все това, ние заедно с господин началника на дивизията и с другите офицери от неговия щаб, полковник Клавдианос, капитан Дросопулос, адютант на дивизията и пр.,  обсъдихме заедно плана за нападението на града Лерин и се установихме върху следното: Нашата чета да се прехвърли в срещната планина Вич, да се съедини с находящата се в село Негован гръцка дружина и да заеме височините при село Неволени, на югозапад от града, а леринци да поведат друга гръцка дружина от към северозапад и да образуват десния фланг. Тая вечер Петата дивизия за пръв път след отделянието си от главните гръцки сили бе влязла в сношение с главната гръцка квартира, понеже телеграфното съобщение между Бер и Сорович бе установено.

На 20 октомври, решени да заминем за нашия район, ако и тоя ден се бездействува, бяхме помолени от дивизионния началник да чакаме още един ден. И нашите куриери, както и рекогнесцировките на самите гърци изчисляваха броя на неприятелските сили, разположени между селата Забърдени и Арменско, до града Лерин на 3-4000, в никой случай не повече от 5000.

На 21 сутринта ни се съобщи, че има задовед за настъпление. Оставаше да се приложи разисквания вече план.  Снабдени с едно писмо от щаба до капитан Худалис, командир на дружината в Негован, ний напуснахме Баница твърдо уверени, че до вечерта Лерин ще бъде в наши ръце. В това бяха еднакво уверени и офицерите от щаба. Бяхме се отдалечили от Баница не повече от час, когато съгледахме и бяхме тоже съгледани от турски кавалерийски разезди. Малко след това се започна и престрелка. Не закъсня да загърми и разположената над село Забърдени гръцка батарея.

Когато стигнахме на една височина, от където се виждаше като на длан цялото поле, направи ни впечатление обстоятелството, че тя не беше заета от гърците, понеже от там една батарея би обстрелвала на далечно разстояние неприятеля в полето. Веднага писахме на дивизионния командир да разпореди да завземат въпросната височина, която им осигуряваше десния фланг, и със специален куриер изпратихме писмото. Поехме планината, преследвани вече от неприятелска кавалерия. Забелязахме с бинокъла, че гърците настъпват развити в боен ред и че по численост са много повече от 4-5000 души. Сражението се разяри. Между това кавалерията, ни следеше. Ний бяхме заставени да се поотбием от пътя си – село Негован, – към югоизток.  Ненадейно едно кавалерийско отделение се изпречи пред нас не по-далече от 1000 крачки,  над една скала. С няколко залпа заставихме го да се отдръпне, но и след това продължаваше да ни следи макар и по-предпазливо. От към Негован се чуха силни гърмежи от картечници. Упътихме се към селото и когато стигнахме до височините над него сражението беше почти престанало. Заварихме, пръснати из планината, повече от стотина гръцки войници начело с един подпоручик, изплашени от ненадейното нападение и не знаещи на къде да тръгнат. Оказа се, че капитанът Худалис с около 700 души, беше, съгласно получената заповед, потеглил по планината към село Неволени без да бъде забелязан от турците. Левият неприятелски фланг, напредвайки подир кавалерийския разезд се натъкнал на оставените в Негован стотина души гръцки войници, които е успял да разпръсне без съпротивление. Закъснели и отбити от своя път, и виждайки, че планът против Лерин е осуетен, ний прибрахме пръснатите гръцки войници и отидохме вечерта в планинското село Невеска. Там заварихме две гръцки чети начело с Караватис и Макрис. Посъветвахме се с тях и първата ни грижа бе да съобщим на калитан Худалис да се оттегли към село Невеска. Ний бяхме вече сигурни, че Петата дивизия е отстъпила: още по пътя видяхме от планината, че с. Забърдени, дето сутринта бе разположена гръцката батарея, гори, а след пристиганието ни в Невеска съобщиха ни, че гори и село Баница.

На 22 и 23 октомври сраженията в Леринското поле продължиха. Както по-после узнахме, турският настъпателен отряд бил главно рекрутиран от войски прибрани в Битоля след боевете при Куманово и Кочани и предвождан от Джавид паша.  На 22 през нощта левият турски фланг обходил гръцката дивизия откъм Екши Су и я заставил да отстъпи. В ръцете на неприятеля тогава паднаха 12 оръдия от 24-тях, с които разполагаше дивизията. Числото на убитите и ранени гърци надминавало 1500. Разнебитена съвсем, дивизията се оттеглила чак до Кожани, а Джавид Паша е продължил настъплението си до село Владово (Воденско). Само опасността откъм сърбите около Битоля го е заставила, да се върне обратно, като се откаже от своя план – да удари главните сили при Солун. В настъплението си турците опожариха българските села Забърдени, Баница, Сорович, Церово, Екши Су и Мокрени.

От Невеска разпратихме до селата в Костурско едно окръжно, в което им давахме следните наставления: да следят и долагат за всяко движение на аскера; всички младежи да се въоръжат с каквото могат и да образуват чета под войводството на най-способния и четата да бъде готова винаги да тръгне където й се посочи от нас; да приготвят колкото се може повече храни за посрещание нуждите на християнските войскови отделения, които ще дойдат в селата; в случай на нападение на някое село от войска или башибозук, съседните села да се притичат на помощ; да се уреди най-добре куриерската служба и прочее.

В Костурско заварихме следното положение: в гр. Костур имаше един табур войска. Няколко андартски чети се движеха безпрепятствено по селата на юг от Костур и обезоръжаваха турското население. Като андартски център служеше селото Костурач на юг от Костур, където се намираше и „Върховният шеф на всички Македонски чети“, капитанът от гръцката армия Катехакис, известен от миналото андартски шеф под псевдонима Рувас. До поражението на Петата гръцка дивизия в Леринско, турското население бе съвършенно обезкуражено, изплашено и предаваше оръжието си, за да избегне по-големи изтезания. В самия град Костур гръцкият владика преговаряше с каймакамина, който бил наклонен да предаде града. Видни турски семейства масово са бягали в Корча, а на 20 октомври всички административни чиновници, заедно с каймакамина и с няколкото стотини запасни войници заминали тоже в Корча и оставили града в ръцете на местните гърци. Последните ограбили оръжейния склад и счели „освобождението“ си за окончателно. На българите от околните села те отказали да дадат част от оръжието и някои даже почнали да подканят българското население да се учи гръцки, понеже всички тия краища щели да подпаднат под Гърция. Но тържеството им не трая дълго. Успехите на аскера в Леринско окуражи турското население към съпротива. На 22 октомври пристигнаха в Костур около 1000 войници от Корча. Едни от въоръжените гърци капитулираха, други избягаха, но никой не се опита да защити „свободата си“.

На 24 октомври се срещнахме с повечето от андартските водители в село Маврово и се споразумяхме с тях върху едно нападение на града Костур съвместно с гръцката войска, която се намирала около Лепчища. Тая войска, обаче, се оказала несъстоятелна за съпротива и сама отстъпила пред настъплението на турците.

Възползувани от тоя промеждутък, ний посетихме много наши села и обезоръжихме турските села Сетома (24 октомври) и Жервени (26 октомври, като раздадохме прибраното оръжие (около 170 разни пушки) на наши селяни.

Между това турците наново все повече се окуражаваха, а духът на християнското население все повече отпадаше.  На 31 октомври пристигнаха в Костур други два табура турска войска, идящи от Лерин. На 1 и 2 ноември цялата турска войска от Костурско се раздели и почна да действува в три посоки една през Маврово – за Клисура;  втора през Костур – за Дупяк и Костурач и трета към Хрупища.  На 1 ноември стана решително сражение между аскера и андартите, които бидоха изтикани на юг, а главната им разиденция, селото Костурач, биде предадено на огън. В това турско настъпление особено се отличи турският главатар Бекир ага. След разбиването на андартите и на гръцкия отряд при Лепчища, Бекир ага е продължил своя хунски подод унищожавайки и предавайки на плен и пожар срещаните гръцки села до Гребена и по-нататък – до самата гръцка граница. Турското население както и новодошлият аскер бяха страшно наежени против гърците, понехе в обезоръжените турски села андартите бяха си позволили големи изстъпления спрямо турското население, и особенно спрямо жените. Турците явно изказваха своите предпочитания към България и българите и заявяваха, че с готовност биха се подчинили на българските войски, но никога не биха се съгласили да станат поданици на Гърция. България те считаха за противник равен (акран) и достоен когато гърците били „гюпци“ (цигани). „По-добре е да те язди лъв или кон – казваха те – отколкото една коза.“

Временното окопитвание на турците усили до неимоверност уплахата на българското население от опожаряване, ако турските селяни и да му предлагаха още от по-рано „договор за взаимно пазене“. Омърлушеността, песимизмът и загрижеността на костурските българи, така героични и самоотвержени до и след време на въстанието от 1903 година, се дължеха до голяма степен и на опасението, че не е изключена възможността, щото техният край, прославен с борбите си колкото против вековния тиранин, толкова и против гръцката фанариотска и андартска пропаганда, да замени турското робство с гръцко. Само едно обстоятелство е било в състояние да разпали стария ентусиазъм и героизъм на костурския българин: появяванието на, макар и малко, български войски. А както населението, така и ний бяхме уверени, че при Битоля, заедно със сърбите, действува и една българска дивизия… Ний даже приготвихме изложение до Щаба на мнимата българска войска около Битоля, в което му давахме всички необходими осветления за положението в нашия край и настоявахме отделянето на един малък отряд, който да действува заедно с нас в тила на турската армия в Битоля. На 2 и 3 ноември, квартирувайки в селата Брезница и Габреш, ний получавахме известия, че около Битоля ставали жестоки боеве. Околните планини тътнеха от далечните топовни гърмежи. Тогава счетохме за наш дълг да изпратим чрез специални куриери до „Щаба на Българските войски“ около Битоля приготвеното изложение, за което споменахме по-горе.

На 6 ноември ни се донесе, че по шосето Лерин – Бигла се движи многоброен аскер. Заехме височините над село Търсье и от там видяхме безконечното шествие на действуещата по-рано турска армия срещу сърбите, размесена с домочадия и добитък: разбрахме, че Битоля е най-после паднала. От наши хора из село Арменско, разположено на шосето, узнахме, че аскерът отстъпва към Корча и че по уверенията на турските войници, Битоля била завладяна от сърби. За българи нищо не се споменавало. Но и това никого не разочарова: селяните отдадоха тия уверения на турската омраза към българите на малобройността на българския отряд при Битоля.

Другия ден, 7 ноември, наблюдавахме от височините над село Търсие отстъплението на неприятеля. Краищата на шествието не се виждаха. Ридищата бяха пълни с домочадия и овце. Минавайки през село Арменско, аскерът вършеше кражби и насилия. Ний знаехме, че същото нещо  става и по другите по-нататъшни села, разположени край шосето. Известихме съседните села да изпратят веднага всичките си въоръжени хора и решихме да нападнем ненадейно на неприятеля и като внесем смут в редовете му да ускорим неговото отстъпление и да спасим нашите села.

На 8 сутринта, при сняг и мъгла, потеглихме, подкрепени само от група въоръжени селяни, към прохода „Бигла“. До самата кула на прохода едвам се забелязваха през мъглата конници. Настъпвайки във верига открихме огън с гръмогласно „ура“. Вътре в няколко минути проходът беше в наши ръце. Тук намерихие около кулата 15-20 оставени коне, една кавалерийска пушка и една войнишка шапка, но вместо турски, те се оказаха гръцки, което много ни изненада. Един скрит селянин като узна кои сме, почна да вика на бягащите към село Арменско гръцки войници да се спрат. От същия селянин узнахме, че това било  гръцка кавалерия. При срещата ни с двама гръцки офицери  (единия от тях се казваше Николаидис – поручик), изказахме съжаленията си за станалото недоразумение. За щастие, от нашите куршуми бе убит само един гръцки кон; намерените неща повърнахме. От тия офицери узнахме, че при Битоля няма българска войска, че Солун е паднал и че българската армия е стигнала на Чаталджа. (По-късно разбрахме, че вчерашния ден, 7 вечерта, една депутация от духовните началници в Лерин се е явила при гръцките войски, идящи от Солун и стигнали между Горничево и Острово, да им извести, че града Лерин се предава. Това е станало по инициативата на гръцкия владика, за да не падне града в ръцете на сърбите. Същата вечер стигнало в града едно гръцко кавалерийско отделение. Опашката на отстъпващата турска армия продължаваше да минава още през града. Около 800 турски войници са се предали на гръцката кавалерия и на местните граждани.) Под предлог, че нямат заповед, гръцките офицери не пожелаха да преследваме общо неприятеля по-нататък. Тогава четата ни сама продължи пътя към село Писодери, след като изпрати Христо Силянов в Лерин, за да изучи положението и главно за да върне обратно изпратения в Битоля куриер та да не попаднат нашите изложения в ръцете на сърбите.

Четата застигна отстъпващия неприятел при село Жельово. Възползувани от гъстата мъгла, доближихме се на сто крачки, а някъде и на 50 и открихме огън. Завърза се грозно сражение; хиляди пушечни гърмежи се обърнаха срещу шепата нападатели. Едно малко наше отделение незабелязано от неприятеля, напредна и застраши пътя на отстъплението им.  Внесе се грозна суматоха между неприятеля, който, сигурно не знаеше с кого има работа и предполагаше, че е застигнат от сръбската войска. Възползувани от смущението му нахвърлихме се върху турците със стрелба и на нож, избихме с десетки други, а други накарахме да се предадат. Пленниците на брой не по-малко от 500 души, ангажираха всичките ни сили и преследванието бе преустановено. Видяхме се принудени да се отбием в село Желево, където настанихме пленниците, прибрахме оръжието им и тук преспахме. Избягалите войници се опитали да запалят селото, но нашето пристигание спаси къщите, а изгоряха само няколко плевни. За горното писахме през нощта Силянову в Лерин, за да доложи на гърците.

На 9 още от зори разпределихме четата на части и по предварително определен план настъпихме към село Ощима, където застигнахме отделни малки части войска, която, щом ни забеляза посрещна ни със стрелба. Скоро обаче, войниците бяха заставени да напуснат селото, което бяха подпалили. Напред се виждаха селата Търново, Руля, Брезница и Смърдеш, обхванати от пушек. За да не дадем на неприятеля възможност да изгори селата, употребихме бомбите, които носехме. Ефектът от гърмежите беше бляскав. Бомбените гърмежи се взеха за топовни. Неприятелят напускаше селата; ужасен бягаше в безпорядък, като оставяше из пътя муниции и всичко плячкосано из селата, коне, натоварени с патрони, празни и др. военни предмети. Пътят от Жельово до Капещица бе буквално покрит от захвърлени неща и добитък. При всяко село оставаха с десетки избити и до 15-20 души пленници. Без почивка преследвахме ги през целия ден до с. Капещица. Изплашения до ужас народ навсякъде ни посрещаше с плач и сълзи на очи, разправяше ни теглилата, изпитани от Джавид-пашовата сган, като ни отправяше хиляди благодарности и молитви за гдето сме стигнали на време и спасили селата им от окончателно разорение. По-голяма част от населението бе пръснато из балканите по снега. Вечерта се прибрахме в село Смърдеш, проверихме четата и за голямо наше чудо, оказа се, че не сме дали ни една жертва.

На 10 разпоредихме да се приберат от всички села оставените пленници на брой около 700-800 души и се препратят в Лерин.

Нашият другар Христо Силянов се яви още на 9 ноември, сутринта пред дивизионния адютант, артилерийския капитан Цонтос (бивш андартски шеф, който е върлувал в Костурско и Леринско под псевдонима Вардас) и му изяви от името на четата следното: пленниците да се изпратят в София, понеже ний сме пратеници на българското Военно министерство, или,  ако това е невъзможно, да ни се даде поне надлежната разписка; да се изпрати веднага едно силно кавалерийско отделение, което заедно с четата да преследва неприятеля докрай, докато бъдат изловени или унищожени всички турски войници, а незабавно подир кавалерията да се изпрати и пехота. Вардас едва ли не се изсмя над нашата претенция за изпращането на пленниците ни в София и каза: „Това са приказки“… Разписка тоже не пожела да издаде, понеже подвигът не бил толкова важен и нямало време да се провери числото на пленниците. Колкото за третото ни предложение Вардас отговори:

– Войската не е комитска чета. Тя има нужда от почивка. Една дивизия е изпратена от Кайлярско, за да настъпи през Мокрени и Клисура. По Писодерския път кавалерия има (само че тя  не  бе натоварена да преследва неприятеля – бележка наша).  Ще се изпрати и пехота когато се даде за това разпореждане.

По тоя начин унищожението и пленяването на разнебитената турска армия, брояща не по-малко от 30-40 000, не стана, ако и да беше напълно възможно.

Същия ден, 9 ноември в Лерин пристигна аташираният към гръцката Главна квартира български генерал Хесапчиев. Христо Силянов, заедно с пристигналия в Лерин преспански войвода Христо Цветков, поискаха писмено от господин генерала да бъдат приети, за да му опишат положението в тия краища и да получат от него нужните осветления и наставления. Отговор не последва. Застигнат по-после на улицата от нашите другари господин генералът им каза, че е много уморен, но когато си отпочине щял сам да ги извика. Подир малко г-н генералът посети Българската митрополия, където бяха се стекли и други местни българи. Нашите другари намериха за нужно да отидат и те в митрололията. Г-н генералът обаче, с едва скривана досада им повтори, че е уморен и ще ги извика после сам, а сега да го освободят.  Оскърбени тежко от това отнасяние на българския генерал (тогава когато в митрополията бяха събрани и други български граждани и, следователно, посещението беше по-скоро акт на учтивост и имаше за цел да се съобщи на г-н генерала квартирата на двамата ни другари) и поразени от твърде малкия интерес, който пратеникът на Българската Главна кварира проявява към Костурско нашите другари напуснаха митрололията. Още два дена, до 12 ноември Хр.  Силянов и Хр. Цветков стояха в Лерин, но господин Хесапчиев не намери за нужно да ги извика и разпита. И те се върнаха в Костурско.

На 11 ноември едно малко кавалерийско отделение пристигна до града Костур, за да съобщи на местния гарнизон: ще се предаде ли града доброволно или не. Каймакаминът поиска време, за да си помисли, и подир един час целият гарнизон,  заедно с всички чиновници, напуснаха града и се отправиха спокойно към Корча. Вечерта пристигна в града цялата Четвърта дивизия, командувана от генерал Дамианос. И тук, както и в Лерин, войската даде сигнала за разбиване на турските дукяни и къщи. Погромите, в които участвуваха и местни граждани и селяни от околните села, продължиха две нощи.

На 13 ноември преди обед посетихме града Костур, посрещнати бляскаво от всички български граждани и ученици, начело с Н. Високопреподобие управляющия Костурската епархия архимандрит Панарет: в нашето лице бедните ни сънародници поздравляваха представителите на българската военна сила. При влизанвето ни в града пристигна един офицер и ни съобщи, че господин генералът желае предварително да се срещне с войводите. Оставихме четата край града и се явихие пред генерал Дамианос в Гръцката митрополия. На срещата ни присъстствуваше и местния гръцки митрополит Йоаким.  Разбрахме, че нашето посещение е било предмет на предварителни разисквания и че се планирало недопущанието ни в града. Мотивите: през нощта са станали в града безредици и погроми, които току-що били преустановени сутринта, а нашето присъствие може да стане причина за нови безредици от страна на някои елементи. Обясненията, които ний от своя страна дадохме на генерала, се свеждат към следното:

– Дойдохме само да се представим на господин генерала и митрополита, да посетим нашата митрополия и се видим с нашите българи. Още довечера имаме намерение да отидем в съседния градец Хрупища, дето изпратихме и известие. Можем да уверим господин генерала, че сме в положение да отговаряме напълно за поведението на нашите хора в града. По-нататък смятаме да обезоръжим някои турски села, в които още не е стъпвала войската. И за напред да бъдем в услугите на гръцката армия, тъй както сме сътрудничили с Петата дивизия в Леринско.

Генералът остана напълно доволен от нашите обяснения.  Владиката, обаче, са намеси грубо и почна да напада нашите селяни задето вършели в града кражби и грабежи. „Сбъркали сте адреса Ваше Високопреосвещенство, отговорихме му ний за публичния ред са отговорни военните власти.“ Последва едно доста остро пререкание между самия владика и генерала. Първият обвиняваше генерала задето не е взел всички нужни мерки, за да предотврати безредиците. Госдодин генералът пожела да се види пак с нас. Подир обед отидохме при него да се сбогуваме, но се започна същата разправия: владиката обвинява генерала задето, имайки на разлоложение 12 000 войници, не е взел мерки, не е обесил хора даже, за да запази реда. Генералът му заявява, че не може да обесва току-тъй хората и че в погромите са взели участие и негови, на владиката, хора, т.е. граждани и селяни. През това време пристигна известие, че в Хрупища станали безредици от андарти, против които била изпратена и войска. Тогава генералът и офицерите от щаба му ни помолиха да отложим нашето отивание в Хрупища. След дълги разправии ний отстъпихме. Напуснахме града, изпроводени по същия сърдечен начин от местните българи.

Последователно обезоръжихме турското население по селата Желин, Цакони, Желегоже, Калища, Забърдени и други. На обезоръжаванието се произведе без сериозни инциденти без никакви насилия. Чрез достъпни речи и чрез добри обноски, ний се стараехме да вдъхнем успокоение в мирното и сложило оръжието си турско население, да го привържем към себе си и предразположим към България. И навсякъде това ни се удаваше лесно, било поради обноските ни, било поради въздържанието, което налагахме на нашите момчета и преследванията и наказанията, които налагахме за всички кражби и насилия над обезоръженото турско население. Нашият успех в това отношение до голяма степен се дължеше и на вилненията на андартите, които се отнасяха особено безцеремонно към семейната чест на турчина. Не малко ни помогна и това обстоятелство, че приказвахме им на понятен за тях български език.

Четвъртата дивизия на генерал Дамианос се пръсна на малки части по селата около града, хранейки се на гърба на местното население (гръцката войска почти не издава редовни реквизиционни разписки срещу, това което получава). (В заявлението, скрепено с общинските печати на повечето български села и подадено през месец декември на царя на българите, са изложени доста подробно патилата на костурските българи от това безогледно обирание на населението и въобще от насилията на гръцките войски.) От Лерин пък по шосето за Корча стигна до градеца Билища, където се настани на квартира първия гръцки кавалерийски полк, командуван от подполковник Захаракопулос, и една дружина пехота.

В южната част на Деволското поле, което се простира между планините Грамос и югоизточните разклонения на Костурските планинини, арнаутските и помашките села бяха обезоръжени от нас, от гръцки андарти и от наши селяни.  Северната част оставаше още не обезоръжена. Имайки предвид мъжествения характер на жителите от тия села, тяхната опитност в стрелба, тяхното силно въоръжение и тяхното непосредствено съседство с Корча, дето беше се поокопитила и концентрирала голяма част от армията на Джавит паша, ний считахме обезоръжението на тия села, за наложително.  Сведенията ни от друга страна гласяха, че турските отряди,  окуражени от бездействието на гърците и редовно информирани от въпросните арнаути върху положението, настъпват постепенно към Билища. А ний бяхме сигурни, че щом се появи турска войска, въоръженото турско население ще се присъедини към нея и тогава нашите села ще бъдат пак изложени на опасност. Ето защо на 18 ноември ний посетихме голямото арнаутско село Божиград и поискахме да ни предаде оръжието си. След дълги преговори и колебания жителите ни показаха едно писмо от кавалерийския подполковник в Билища  Захаракопулос, в което се казваше, че божиградчани трябва да пазят оръжието си, за да го предат на редовната гръцка войска.  Върнахме се. Божиград и околните села, които притежаваха подобни писма останаха необезоръжени.

На 22 ноември изпратихме нашия другар Хр. Силянов в Билища, за да се обясни лично  с подполковник Захаракопулос по  въпроса за обежоръжаването на Божиград. Пред него нашият другар изложи и аргументира опасността от тия въоръжени села. В отговор подполковникът и другите офицери около него резонираха така:

– Турската войска в Корча е убита духом. От нея не може да се очаква никакво  нападение. Какво искате от една войска, която заменя пушките си с хляб. Турските войници се движат по селата за хляб. Колкото за арнаутските селяни, те са готови да предадат на войската пушките си. Те даже ни услужват с разни донесения. По-добре нека стоят още някое време с оръжие, за да се защищават от насилията на разни селяни. Във всеки случай, – добави сякаш разкаян подполковникът – аз взимам акт от думите Ви и ще искам позволение, за да изпратя тия дни една рота, която да прибере оръжието от тия села.

На 24 ноември пристъпихме към частично разформируване на четата, понеже считахме задачата си за превършена, а от друга страна и самите момчета желаеха да се приберат по селата си. Близо половината от четниците бидоха разпуснати срещу задължението, че ще пазят оръжието си, което принадлежи на българската държава и че при първо  повиквание всеки ще се яви където му се посочи. Нашият другар В. Чекаларов замина за Битоля, а от там за Солун и София, за да се срещне с някои меродавни лица, които да осветли върху положението в нашия край. Ив. Попов замина с няколко момчета към Въмбел и Смърдеш, а Хр. Силянов за с. Дъмбени.

Обещаното от подполковник Захаракопулос обезоръжаване на Божиград и съседните села не стана, въпреки това, че, подир нашите предупреждения, мюсюлманите от селата Очища,  Височища, Полоско, Кочи и пр. не само не са допуснали вече,  но и са стреляли  против  гръцките кавалерийски разезди. Това бе предвестник на едно по-голямо нападение.  На 29 ноември 3-4табура аскер настъпи против Билища в три посоки. Тоя ден в Билища квартируваше една рота пехота и два ескадрона кавалерия; друга рота пехота се намираше в близкото село Капещица. Гръцката войска не използува както трябва стратегическите височини над Билища и след непродължително сражение отстъпиха в безпорядък: кавалерията с подполковник Захаракопулос начело по шосето Смърдеш и Брезница, а пехотата към Капещица дето  същевременно почти бе нападната и другата гръцка рота. В бягството си гърците са оставили в ръцете на неприятеля  единствената си картечница, каси с патрони и пр. Бягащата гръцка пехота стигна в село Лобаница изплашена – отделни гръцки войници бяха хвърлили дори пушките и обущата си – и предаде своя страх на местните български семейства.  Местните българи молеха офицерите в селото им и да използуват превъзходните чукари над селото, в случай, че неприятелят на другия ден продължи настъплението  си. Офицерите ни отговаряха, че границата на отстъплението им била по-нататъшното българско село Косинец, макар, че от последното село бяха вече пристигнали в Лобаница две други роти на помощ.  Гръцката войска се прибра в Косинец, но и там не се  спря. В Косинец се повтори същото: въоръжените наши селяни молят гърците да спрат там, сочат им хубавите позиции около селото, уверяват ги, че не е мислимо турците веднага да продължат настъплението си. Но господа офицерите забравят, че при пристигането си сами са ободрявали селяните и са заявявали, че ще останат там, и решават да пренесат границата на отстъплението още по-нататък – в село Дъмбени, около 15 клм. далеко. Тогава въоръжените косинчени, начело със свещеника си и  самите жени се нахвърлят върху офицерите с псувни и ругания, а господа офицерите понасят мълчаливо и със стоическо хладнокръвие всички тия оскърбления без тяхното „честолюбие на военни“ да реагира. В Дъмбени войската се прибра в най-жалко състояние: изнурена, размесена с бягащи домочадия и носяща запалени свещи. Руганията и оскърбленията тук продължиха. Домочадията от Косинец пристигнаха в Дъмбени, а въоръжените хора, начело с нашия десетник Ване Канчев останаха да вардят селото си. Подполковник Захаракопулос застигнат в бягството си от Ив. Попов към с. Брезница, изслуша със същото смирение много остри думи и укори за грешката, която той направи, като не допусна да се обезоръжат Божиград и другите арнаутски села: всички въоръжени арнаути от тия села участвуваха сега заедно с войската в нападението против гърците. И така тая злополука на гърците, която до немай къде понижи пристижа на гръцката войска пред населението и уби у последното всяка охота да услужва драговолно с каквото и да било на „освободителите“ се дължи: първо на това, че въпреки настояванията ни, войската на Джавид паша остана недоунищожена и второ, че, пак въпреки нашите настоявания и благодарение недалновидността, леността и лекостта на гръцките офицери, останаха въоръжени околните арнаутски села и се изостави всяка по-ефикасна разузнавателна служба по пътя към Корча.

Известието за пораженито на гърците при Билища и Капещица завари Христо Силянов в с. Дъмбени, дето същата нощ пристигна и отстъпилата гръцка пехота, а Ив. Попов около село Брезница, дето той срещна бягащата кавалерия на подполковник Захаракопулос. Селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш, Въмбел и Връбник бяха непосредствено заплашени от евентуално нападение от страна на турците. Независимо от поведението на гърците, нам се налагаше да заемем отстъпените височини около Билища и Капещица и да задържим положението за известно време, та да спасим нашите села! Иван Попов свика милицията и разпуснатите наши четници от селата Габреш, Брезница, Смърдеш. Свикана беше също и милицията от Въмбел и Връбник. Там по това време се намираше и наскоро пристигналата от Америка доброволческа чета на Пандо Сидов, който взе участие и в първото сражение на гърците при Билища. Начело на смърдешани застана нашият десетник Сотир Савов. Всички тия  въоръжени  хора  200-300  на  брой, зеха позиции около Връбник и по височините от двете страни на шосето Билища-Смърдеш. Христо Силянов пък, сгрупира въоръжените ни сили от селата Лобаница, Косинец и Дъмбени. Малки подкрепления, начело с разпуснати наши четници, пристигнаха и от селата Апоскеп, Жупанища и Четирок.

Гръцката войска от Леринско и Костурско почва да се концентрира и да се готви за общо настепление. Задачата на нашите 400-500 въоръжени хора бе да пазят височините между Лобаница, Капещица, Връбник и шосето Билища-Смърдеш, докато се почне настъплението на войската. Концентрацията на последната трая пет дена. Тия пет дена непрекъснато почти ставаха престрелки и сражения по казаните височини.  Ангажираше се, по-малко или по-сериозно, ту левият, ту десният наш фланг.  Върховете над Капещица се заемаха ту от турски, ту от наши караули. По върха Плещевец, над шосето, както и над Връбник пристигна със същата задача,  подкрепление: една дружина евзони и една дружина пехота с няколко горски оръдия. Съвместно с нашите четници и милиционери, гръцката войска подържаше огъня със същата демонстративна цел: да се ангажира и задържи тук неприятелят докато се привърши концентрацията на главните сили.

На 2 декември маневриранието на левия ни фланг над Капещица се обърна във формено продължително сражение, което се свърши със заемането на Капещица от нас. Обаче, между двата ни фланга липсваше почти всякаква връзка, а от друга страна, гръцката войска на Плещевец избягваше всякакво преждевременно настъпление. Турците, подкрепени от към Билища и благодарение главно на горската си артилерия, сполучиха да заемат обратно Капещица.

На 4 декември, в навечерието на генералното настъпление турците имаха още един успех и на десния ни фланг: заеха селото Връбник, след като изтикаха евзоните и нашите четници и милиционери. Тъй или инък, нашите маниврирания и престрелки дадоха очаквания резултат: задържаха положението, спряха шествието на неприятеля и дадоха възможност на гръцката войска да свърши концентрацията си. Без тия мерки и ако турците бяха действували по дързостно и използували забъркаността на гърците своевременно, чрез едно стремително нашествие по двата пътя, биха сигурно заставили не на едно място разпръснатите в Костурско и Леринско безгрижни гръцки войскови части да търсят спасение в безредни отстъпления от рода на това в Билища и Капещица.

На 5 декември, концентрираната гръцка войска брояща близо четири дивизии, не по-малко от 40 000 души, с горска артилерия и картечници мина под командата на генерал Дамианос, в общо настъпление по две посоки: от към шосето Лерин – Билища и от към Костур по Деволското поле. Редовната турска войска нито се опита да даде правилно  сражение. Тя отстъпи с време и можа да отстъпи с порядък до Корча, без да даде почти никакви жертви. Адският рев на гръцката артилерия и пушечната стрелба, които не престанаха почти целия ден, постигнаха само морален ефект върху аскера. Заедно с последния избяга към Корча и част от мюсюлманското население. Някои от селата бяха подпалени от андарти и наши селяни. Башибозук, залостен по къщите, оказваше тук-там съпротивление. Най-сериозно упорствува той в Капещица. Тук около здравата каменна къща на някой си Курт Алис се завърза цяло сражение, в което вземаха участие и отделни наши четници. От вистрелите на обсадените  загина един гръцки поручик. Тогава се тури в действие против казаната къща и артилерия, а командуващият гръцки офицер се обърна към хората си с покана: „Кой от Вас ще се доближи да тури огън в къщата?“ Притекли се веднага двама български четници и един гръцки евзон, които и бидоха убити.  Убитите четници са Мито Касов, 19 годишен от с. Елеово, член на нашата чета, единствената наша жертва през цялата война и Доро …, член на пристигналата от Америка доброволческа чета, родом от с. Дреновени. Освен тях имаше и двама български четници ранени. Двамата убити четници заедно с гръцкия евзон бидоха на другия ден, един до друг погребани от четата до черквицата над с. Капещица.

Настъплението на гърците се свърши с превзиманието на града Корча. Жертвите им в никой случай не надминават 10-20 души, убити и ранени.

От турците пострадаха главно башибозуците и турските домочадия, върху които се изсипа всичкия гняв на христианското население, андартите и войската. Грабежите и пламъците над арнаутските села продължаваха няколко дена. Сигналът за опожаряванието бе даден от самите турци: два-три дена преди настъплението на гърците бяха опожарени от турски разбойиишки башибозушки чети християнските села Яновени, Калевища и пр.

Считаме за излишно да се спираме тук обстойно върху отношенията на гръцките войски и окупационните власти спрямо българското население; тъй като тия отношения съставят специален предмет на заявлението на костурчани до Н. В. Царя. Спрямо нас висшият командуващ гръцки персонал се отнасяше доста коректно. Ний, от своя  страна винаги посочвахме нашето качество на хора, изпратени от българското правителство, на български войници. Трябва да забележим, че отношенията ни с гръцките войници са бивали по-искрени и сърдечни даже, когато се е касаело да се посрещне и надвие някоя обща опасност. Подир отстранението на подобни опасности отношенията на военните власти ставаха по-сурови и спрямо нас и спрямо селяните. Ний, обаче, никога не престанахме да желаем и да работим, според силите ни, за успеха на гръцкото оръжие, защото Гърция бе съюзна държава и защото всеки гръцки военен неуспех излагаше на опасност нашите села.

След превзимането на Корча циркулирането на нашата чета почна да дразни гръцките власти, даже и в очите на някои наши момчета то стана безпредметно. Тук-таме отделни наши момчета бидоха обезоръжени от гръцките власти. Ний разбрахме, че ако продължаваме да функционираме, като чета, ще се натъкнем на много по-големи неприятности, които в края на краищата биха се свършили непременно с насилственото ни обезоръжаване. Не искахме да дочакаме подобен финал, понеже евентуалното ни насилствено обезоръжаване би подействувало крайно обезкуражително върху духа на българското население и косвено би понижило престижа на България, на която се считахме войници. От друга страна, бяхме съвършено откъснати от Българската Главна Квартира, както и от Щаба на Македоно-Одринското опълчение, и не можехме да получим нужните наставления. Ето защо намерихме за много по-удобно да съобщим официално и на гръцката власт за нашето разформирувание, мотивирана с окончателното приключване на военните действия срещу общия враг в Костурския край. По въпроса за оръжието на четниците ни направихме постъпки пред околийския началник в Костур господин Грекос, когото Хр. Силянов извести и за окончателното разформируване на четата. На същия, по негово искане, се изпрати списък на четниците, съхраняващи по една българска държавна пушка система „манлихер“, която всеки е обязан да повърне на българското Военно министерство…

На 20 декември Ив. Попов и Хр. Силянов напуснаха Костурско.

Свършваме настоящето изложение със съзнанието, че Костурската съединена чета с отиването си и със скромната си дейност в Костурско е запълнила, макар и само отчасти, една голяма празнина. Тя подкрепи духа на българското население, работи систематично за пропагандиране каузата на българщината и на България, спомогна за спасението на не малко наши села от опожаряване и разорение.

Нейното присъствие и влияние между българското население бе пред навлезлите от Гърция войски едно красноречиво доказателство за българския характер и за борческите традиции на Костурския край.

Хр. Силянов, Ив. Попов

ЦВА, ф. 422, оп. ІІ, а. е. 24, л. 129–154. Оригинал. Машинопис.

№ 3
МЕМОАР ОТ КОСТУРСКО-ЛЕРИНСКО-КАЙЛЯРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В СОФИЯ ДО ГОСПОДИНА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ НА ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ.

София, 23 април 1913.

Великата освободителна война, която България предприе заедно със своите съюзници против Турция, тури край на петвековното робство и на нашето измъчено отечество – Костурската, Леринската и Кайлярската (Емборска) околии. Храбрата българска армия, която съкруши неприятеля пред неговата столица и го държи притиснат в чаталджанската и булаирската теснини, не е още дошла в нашия край и за това той остава зает от съюзните гръцки войски, които и са въвели там гръцко военно и гражданско управление. Тамошното българско население и емиграцията в София искат да вярват, че, след сключването на мира, съюзниците гърци ще се оттеглят от тези околии. Но, възможно е, те, които в близкото минало заявяваха претенции върху цяла Македония, сега да се възползуват от случая и да искат да присъединят към държавата си Костурската, Леринската и Кайлярската околии. Такъв стремеж ясно се вижда както от разпорежданията на техните граждански и военни власти, тъй и от поведението им спрямо местното българско население.

Всичко това вдъхва голям страх на българите от тези околии за бъдещата съдба на тяхното отечество и за това емиграцията, изразявайки тежненията на своята родина, се осмелява да поднесе на Вашето просветено внимание настоящето си изложение за миналото и настоящето на тези покрайнини, които са населени с българи.

НАСЕЛЕНИЕТО НА ТРИТЕ ОКОЛИИ.

Народност и език.

Костурската, Леринската и Кайлярската околии се намират на югозападния ъгъл на Македония. Тамошното население е българско в грамадното си болшинство и е заселено още в първите славянски настанявания на Балканския полуостров. Това се установява и от имената на селата, селищата, полетата, реките и планините, които дори и там, дето сега живеят турци, албанци и гърци, са български.

Тези околии, заедно с другите български покрайнини окупирани сега от гръцки войски, – Воденско, Енидже-Вардарско, Солунско – образуват един езиков пояс. От всички български земи само те, особено Костурско и Солунско, са запазили изговора на носовките ъм и ън, ем и ен, характеристични за старобългарския език, на който език са написани първите църковно-славянски книги. Населението е не само етнографически, но и географически и икономически тясно свързано с другите части на Македония и България.

Леринската околия има 78 села с около 48 894 жители, от които 27 325 българи, 2648 турци, 3408 християни арнаути, 2094 мохамедани арнаути, 2842 власи, 20 евреи и 909 цигани. В тази околия няма нито един грък: има само българи и арнаути патриаршисти.

Костурската околия има 127 села заедно с града Костур, от които 86 села са заселени само с българи, 16 имат смесено население (българско, турско, арнаутско, влашко, гръцко, циганско), 11 само арнаутско и само 13 села са населени с гъркомани. В града Костур живеят гърци, турци, българи, евреи и цигани. Цялата околия има около 73 721 души жители, от които 1121 евреи, 481 цигани, 7530 турци, 5152 власи, 4927 арнаути мохамедани, 1587 арнаути християни, 12 037 гърци, а 40 896 българи. Към това число трябва да се прибавят още 7500 българи от селата, които спадат към Корчанска и Населичка каази.

Кайлярската пък околия има 64 села, от които 43 са населени с турци, 14 – с турци и българи, 4 само с българи, 2 с гърци и власи и само 1 село е населено с гърци. Цялата околия има около 44 632 жители, от които 36 754 турци, 31 власи, 7585 българи и 262 цигани. В трите околии имаше през 1912 102 български училища с 4690 ученици.

Такова е разпределението на населението по народност в трите каази, които образуваха, както в цяла Европейска Турция, административни единици без оглед към никакви местни условия; едно групиране на селата въз основа на мастните географически, икономически и национални условия ще изтъкне още повече българската физиономия на Костурско, Леринско и Кайлярско. Според една по-стара статистика в Леринско е имало 37 781 българи, в Костурско 51 123 и в Кайлярско 7916. Намалението се дължи на кланетата от турци и гърци и на изселванията след въстанието.

Наистина, градът Костур минава за гръцки град. Но неговото население се състои в по-голямата си част от преселенци из околните български села, погърчени под гнета на духовната власт на гърците и политическата на турците – верни съюзници и помощници на първата. Впрочем, на пук на всички усилия, елинизирането им не е пълно, въпреки обстоятелството, че те са под непосредственото влияние на Гръцката митрополия. Всички граждани знаят български и всички размени в пазарен ден стават на български. И за да предпазят града от побългаряване, гръцките владици и първенци, подкрепени от властта, пречеха през последните десетилетия с всички средства на жители от селата да се настаняват там.

Българският характер на тия земи признат в международни актове.

Българската физиономия на нашия роден край се установява не само от приведената статистика и езика на населението. Нея са отбелязали всички европейски пътешественици през XIX-я век, като почнем от Пуквил, който е пътувал през тия земи в едно време, когато Европа не подозираше съществуването на българската народност, и продължим с Лежан, Киперт, Григорович, Гилфердинг, Макензи и др. Международната дипломация, винаги, когато е била призована да се занимава с участта на християните в Турция и е предприемала някакви мерки, – неизменно е санкционирвала българския характер на тези околии. На 1876 г. Цариградската конференция включи Костурската и Леринската каази в пределите на западната автономна българска област с главен град София. (Кайлярската, вероятно защото там турското население е болшинство, се изключваше). Санстефанският договор от 1878 г., който е едно просто разширение на общо-европейските решения от 1876 г., също постави тия области в границите на България. Най-после реформената акция от 1903–1908 год., предизвикана от политическите движения на българите в турско, обхващаше тоже нашите краища, които бяха предоставени на италианската жандармерийска мисия.

Национални и политически борби на българите в Костурско, Леринско и Кайлярско.

Но онова, чрез което Костурско, Леринско и Кайлярско доказаха най-красноречиво своята българщина и своето желание да я запазят; онова, което им спечели най-големите права да искат за винаги да споделят съдбините на българското отечество, то са дългите и тежките им борби за национално обособление и политическа свобода.

Борба за национални права българите водиха против елинизма, олицетворен в Патриаршията и съюзен с турците; борба за политическа свобода – против турската власт съюзена с елинизма.

Пред невъзможността да оспорят тоя факт – защото той изпълня 50 години от живота на българите в Костурско, Леринско и Кайлярско – гърците, за да го обяснят, прибягват до аргументи, чиято несъстоятелност е очевидна, но които имат свойството да поразяват въображението на непосветените или на дилетантите на елинизма; Те говорят за българска пропаганда. Българите, земледелско население, почти закрепостено, които до 1870 г. не бяха официално признати като народност; българите, които до създаването на Екзархията не притежаваха никакъв национален център и никаква организация, успели да развият такава пропаганда, щото да отнемат почва на един институт като патриаршията, снабден с вековни привилегии и с грамадна морална и материална мощ! Твърдение абсурдно, също тъй както в средата на миналия век агитацията на панславизма, с която гърците плашеха турците и Европа.

Но действителността е съвсем друга.

У българите в Южна Македония почна да се събужда национално съзнание тогава, когато и в другите български земи се поведе борба против господството на Фенер. И ако там тази борба не се завърши тъй рано, както другаде, причината трябва да се дири в политическата система на турците и в съседството на гръцкия елемент. Вече в 1849 г., когато се образува в Цариград първата българска църковна община, първото настоятелство е броило между членовете си един българин от Костурско, Тома Стефану Кесриели. Първото българско училище в Костурско биде отворено в 1867 г. в с. Загоричани, което, както ще споменем по-долу, на 1905 г. скъпо плати честта да бъде в първите редове на борбата против гръцкото духовенство. А тогава, макар черковният въпрос да бе в разгара си, нямаше още никакъв помен от Българска екзархия. В Емборе първото българско училище е още по-старо; то датира от 1862 г. При туй една особеност, която трябва да се изтъкне за Костурско, е тази: Тамошното мъжко население отиваше на печалба главно в Цариград, в Кралство Гърция и в Мала Азия и следователно се е намирало в съприкосновение с гърци. Емиграцията в България е от по-нов произход и се засили едва след въстанието от 1903 г. И ако може да се говори за чуждо влияние и за икономическо давление, то се упражняваше от гърците.

Характерът на черковно-националната борба, смелостта и съзнанието, с което населението я води, жертвите, които то си наложи, най-добре ще се оценят, като се изтъкне положението, заемано от гръцкото духовенство в Турция. От една страна гръцките митрополити се смятаха като представители на държавната власт и всяко непокорство спрямо тях влечеше опасност от наказание; от друга страна, спекулирайки с религиозните чувства на едно непокварено селско население, те го лишаваха от тайнствата на вярата и го заплашваха с божия гняв и с вечните мъки, ако отхвърли тяхното ведомство; най-сетне, разполагащи със средствата на богати и многобройни монастири, правени и поддържани от щедрите дарове на набожното българско население, и с много други източници, гърците бяха поставени при несравнено по-благоприятни условия за борба.

Нравствената мощ на българското племе и правотата на българското дело, обаче, победиха всички мъчнотии, поразиха гръцкото духовенство, гръцките аспирации и влияние, много по-силни в Костурско, Леринско и Кайлярско, отколкото всякъде другаде в Македония, защото тези околии граничат непосредствено с погърчени и гръцки области. Историята на българската църковна и национална борба с гордост ще отбележи, че в Костурската, Леринската и Кайлярската каази, гърците, въпреки грамадните си материални жертви и усилия, не само не успяха да елинизират нито едно българско село, но и там, където елинизацията се беше закрепила и доста напреднала, бе изтикана и на нейно място изникна и се разви буйно българско национално съзнание. Забележителна е епическата борба на жителите от българското село Пътеле, които, в защита на националността си и народните институти, със свои собствени средства ред години се бориха против собственика на селото им Евстратий Сарапата, който искаше силом да ги застави да признават ведомството на Патриаршията. Идеална и безкористна борба против гръцкото духовенство и елинизацията водиха жителите на всички Лерински села, обаче не може да се не спомене оная на българите от селата Екши су (Върбени) и Зелениче. Мнозина от тях беззаветно умряха в турските затвори и икономически се съсипаха: Трябваше да се градят черкви, защото старите, макар издигнати от населението, оставаха на Патриаршията в ония села, дето имаше няколко къщи гъркомани; трябваше със собствени средства да се поддържат училища, защото приходите на селската черква се поглъщаха от патриаршисти; трябваше да се спасяват от ръцете на една угодлива и покварена власт многобройните жертви на гръцките интриги и клевети. След Илинденското въстание от 1903 г. тогавашният лерински владика, както и неговите предшественици, безуспешно се опита да използува настъпилото между българите отчаяние и бедствие и с подкупи, терор и заплашвания да ги подчини под духовната си власт. От какви чувства се е вдъхновявал тоя архипастир, свидетелствуват изявленията му, възпроизведени от кореспондента на „Тан“ през 1903 г., че българското племе е племе от чакали и че трябва дори рожбите да се изтръгват из утробите на майките, за да се изкорени то веднъж за винаги.

Националната борба на българите от Костурската околия против гръцкото духовенство и елинизацията едва ли има друга равна в историята. Тя е била създадена и поддържана не само с много материални средства, но и с многобройни човешки жертви. За българите от Костурско настъпиха особено тежки времена, когато там беше гръцки владика Германос Каравангелис (напоследък временен патриаршески заместник след смъртта на Йоаким III), който, придружен от въоръжени турци и гърци, обикаляше българските села и със сила и заплашване ги заставяше да го признаят за духовен началник. От това позорно сътрудничество между кръста и полумесеца е запазен един рядък спомен – фотографическа снимка на митрополита, обкръжен от войниците на Абдул Хамида, които колеха въстаналите селяни и опожаряваха домовете им. А в архивите на посолствата в Цариград трябва да има не по-малко поучителни документи. В туй време убийства на българи поради привързаността към народността им бяха станали обикновени явления. Но грозната дейност на поменатия владика не само не съкруши духа на тамошното българско население, но той толкова и така високо се повдигна, щото успешно можа да противостои на насилията на гръцките чети. В Кайлярската околия националната борба също беше доста интензивна и се води с големи жертви, също тъй, впрочем, както и във Воденско, Енидже-Вардарско и Солунско.

Политически движения. Въстанието от 1903 г.

Извоювало със собствените си сили свободата да се учи на родния си език и добило по такъв начин възможност да се развива, българското население от Южна Македония, тъкмо в ония покрайнини, които сега заплашва гръцко владичество скоро се събуди за политически живот.

Революционната организация, която възникна през 1894 г. в Западна Македония, намери скоро много благоприятна почва в Костурската, Леринската и Кайлярската околии, дето населението, благодарение на своята предприемчивост, бе достигнало до едно относително благосъстояние. И главно от 1898 г. до голямото въстание от 1903 г., сетне от 1904 до 1908 г., българите от този край дадоха най-скъпите жертви, които един народ може да даде, за да добие правото свободно да живее и да се развива. До въстанието от 1903 г. Революционната организация има в Леринско пет сражения с турската войска, а в Костурско 13. Във време пък на въстанието, броят на сраженията бе 23 в първата кааза и 17 във втората. Въстаниците от Кайлярско, поради полския характер на местността, действуваха в Леринско и Костурско. В тия боеве паднаха въстаници убити и ранени. Като не говорим за по-раншните репресии, потъпкването на въстанието, придружено с жестокости, които развълнуваха цяла Европа, костува много скъпо на българското население: в Леринско бяха изцяло или частично опожарени 9 български села с 902 къщи, избити 289 души и обездомени 5096 души. В Костурско то бе още по-жестоко: тук бяха опожарени 23 големи и цветущи български села, с 2750 къщи, избити 513 души и обездомени 15650 души, всички българи. Хуманните англичани, които се притекоха на помощ на гладното и обездомено население, което и до днес си спомня с благодарност за техните добрини, видяха с очите си всичкия този ужас.

Като говорим за силата на Революционната организация в нашия роден край, не можем да не забележим, че нейното дело, легнало на плещите на българското население, защото то беше по-компактно и по-съзнателно, не бе тясно националистично дело. Българите се бориха за свобода във форма на автономия, но те протягаха охотно ръка на всички елементи, които желаеха да сътрудничат за постигане на тая цел. Естествено, Революционната организация, като всяко конспиративно тяло, не можеше да не преследва всички ония, които се противопоставяха на нейната програма, били те турци, гърци или българи. Тя не ги преследваше, обаче, за туй, че бяха турци или гърци. Способите на борбата, често пъти сурови по необходимост, даваха възможност на непосветените и зложелателите да представят на времето акцията на Вътрешната организация под зловеща светлина, а нейните водители като чудовища. И в тоя стремеж гърците не бяха по-малко заинтересовани от турците, защото, ако последните бяха заплашени в своето политическо господство, първите знаеха, че едно справедливо разрешение на македонския въпрос ще стесни много мечтаните граници на велика Елада. Но достатъчно е да споменем тук имената на основателите и първите водители на организацията, за да изпъкне веднага нейния характер: Гоце Делчев от Кукуш, Дамян Груев от с. Смилево, Битолско – двамата паднали в боя – и Пере Тошев, от Прилеп, пронизан от вероломен младотурски куршум. Достатъчно е да отбележим тук самоотвержеността на населението, което доброволно си наложи всички жертви и стоически понесе всички нещастия, за да се види колко обвиненията за българска пропаганда бяха клеветнически и фантастични. Достатъчно е да отбележим имената на водителите на движението в нашенско, за да блесне истината. Тук, между цялата плеяда беззаветно сложили кости борци, срещаме запасния полковник Янков от с. Загоричани, който още невръстен юноша се би на Шипка и който, достигнал до високо положение в България, презря служба и спокоен живот и тръгна да се бори за свободата на своите братя; срещаме хора излезли от народа и изразители на неговите болки и нужди: Дзоле от с. Баница, Леринско, Алексо от с. Екши су, същата околия, Митре Влашето от с. Кономлади, Костурско и пр.; срещаме млади гимназисти току-що напуснали училището и хвърлили се в борбата с всичкия порив на своята душа, с всичката жажда за светлина, правда и свобода и намерили гроба си по родни планини и села: Кузма Стефов от с. Загоричани, Лазар Москов от с. Дъмбени, Лазар П[оп]трайков от същото село (главата на когото бе поставена на цена от гръцкия костурски митрополит и най- сетне отрязана по негова заповед); Пандо Кляшев от с. Смърдеш, Манол Розов от с. Бобища, Кузо Блацки от с. Блаца, Атанас Кършаков от с. Косинец, Никола Андреев от с. Мокрени, Кольо Добролицки от с. Добролища и пр., – всички просветени хора. И всички мъченици на едно право дело и народни герои.

До каква степен делото на организацията бе дело народно най-добре свидетелствува обстоятелството, че турските жестокости не успяха нито организацията да унищожат, нито пък духът и националното съзнание на българите от тези области да съкрушат.

Терора на гръцките чети и отпора на населението.

Онова, което турците се указаха безсилни да сторят, гърците се натовариха да го свършат под благосклонния патронаж на властта, вдъхновявана от Хилми паша, която по тоя начин, без да се излага направо, постигаше три цели: изтребление на българския елемент, най-активния и най-опасния; всяване непримирима вражда между две християнски народности и компрометиране идеята за автономия на Македония отстоявана от българите и възприета от Европа. Гърците, изневерявайки на традицията от 1821 г. и осквернявайки героичната си национална борба в Крит, станаха съюзници на Абдул Хамида, чиито пълчища само шест години по-рано тъпчеха тесалийските полета и то тогава, когато видяха българското население в Македония изтощено от голямото усилие през лятото на 1903 г., сломено под ударите на една безпощадна репресия и разочаровано от неуспеха на въстанието.

През 1904 г. в Костурската, Леринската и Кайлярската околии нахлуха от Гърция многобройни гръцки чети с единствената цел да използуват отчаянието на разореното и измъчвано население и с терор да заставят българите да се откажат от Екзархията и да признаят ведомството на Патриаршията. Те върлуваха до 1908 г. и на всякъде всяваха ужас и смърт; няма българско село да не е изпитало терора им, нито българско семейство да не оплаква смъртта на някой свой близък или далечен член. Гръцките чети на 13 ноемврий 1904 г., на една свадба в с. Зелениче, убиха 13 души и нараниха 5. Същите на 25 март 1905 г. – годишнината на Гръцкото възраждане – убиха 60 души в с. Загоричани. Малко по-късно в с. Вишени убиха 29 души, от които 22 жени и моми. През същото лято изгориха няколко къщи в селата Палеор и Емборе и убиха няколко българи. За станалото призоваваме безпристрастните свидетелства на италиянските жандармерийски офицери, благородната съвест на които неведнъж е имала случай да бъде потресена от ужасните злодеяния, на които са били очевидци. (Вж. също брошурата „Fin d’annee rouge“. Sofia, 1906.) И всички тия грозни престъпления бидоха възвеличени и в атинския печат и в отделни съчинения като високи национални подвизи. Това е „Илиядата“ на нова Гърция.

Но въпреки това, гърците не само не успяха, но в много села бяха отблъснати и унищожени. На 13 октомврий 1904 г., в българското село Статица бе убит началникът на гръцките чети, офицер от гръцката войска, Павел Мелас. През следната година бе убит в българското село Палеор, Кайлярска околия, друг гръцки офицер началник на чета. Освен тях, много други гръцки войводи и четници са били убити от българите и Революционната организация.

Поведениено на българите от трите околии в настоящата война. Техните страхове, надежди и желания.

Лесно е, подир всичко казано, да се разбере отношението на българското население в Южна Македония, от Солун до Костур, спрямо гърците и Гърция. Живяло десетилетия в борба с тях, понятни са чувствата, които то храни към всичко гръцко. При все туй – лишно доказателство за неговото самосъзнание – то посрещна радушно гръцките войски, дошли като съюзници на България да изгонят турското владичество от Европа, макар да позна в лицето на мнозина от новодошлите – вчерашните убийци на своите близки. То взе оръжието, което бе успяло да скрие от гоненията на турците и оказа пълно и ценно съдействие на настъпващите в Кайлярско, Леринско и Костурско християнски войски. Ония пък българи от тези краища, които войната завари в чужбина, образуват VIII Костурска дружина от Македоно-Одринското опълчение, което покри знамената си със слава при Местанлъ и Шаркьой. А други се притекоха чак от Америка.

Населението на мястото и опълченците в Тракия изпълниха своя дълг, спокойни върху бъдащата съдба на техния роден край: тяхното минало, техните борби, тяхната воля не допускат друго разрешение на въпроса, освен присъединяването на трите околии към България.

Обаче високо заявяваните претенции на гърците, както и държането на гръцките власти в окупираните земи, внесоха скоро голямо смущение в духовете. Не говорим тук за несгодите, присъщи на военното положение, нито за излишества, вършени от отделни единици. Говорим само за системата, възприета от окупационното управление. Органи на властта не се стесняват да казват на населението, че ще отрязват езика на ония, които говорят български; за околийски началници и команданти се назначават лица, добили печална слава през 1904–1908 години; тъй например, команданта на Костур е Дукас, оня андатски главатар, който извърши клането в Загоричани; команданта на Хрупища е „капитана“, който изби българите в селата Долени и Боени; жители се изтезават, за да предадат оръжието, което властта иска, а пък патриаршистите разполагат свободно със своето; свещенници се заплашват, училища се затварят, учители се разгонват; а по-упоритите села се вразумяват с чисто турски похвати: с настаняване по тях на войскови отделения, които живеят на гърба на селяните. Перспективата на гръцкото владичество внушава ужас на населението, което със своя здрав разум отлично разбира, че в такъв случай дългогодишните му борби, безбройните му жертви ще имат за последствие само увеличение на страданията му. Защото, ако гърците са го преследвали с такива жестоки средства, за туй че е българско и то тогава, когато други са били господари на страната, какво може да очаква то в бъдаше? Със своята смешна теория на българогласни, албаногласни, арабогласни и пр. гърци, която великодушно прибира в лоното на елинизма дори и циганите, гърците ще предприемат едно безпощадно гонение на българския език, едно угнетяване на българското национално съзнание, затвърдено от толкова изпитания. Тези гонения ще изострят без друго българското чувство на туй население, ще предизвикат фатално една реакция и ще възпламенят нови ожесточени национални борби, които ше се отразят твърде гибелно върху бъдащите отношения между България и Гърция, днес съюзници, утре съседи. Калени в толкова борби, тези твърди българи няма да се помирят с натрапеното им отечество, няма да преклонят глава пред новото робство, а българския народ, дарувал свобода на толкова инородци, не ще може да гледа хладнокръвно унищожението на своите братя.

Опасността е очевидна. За да се премахне тя, има само едно средство – да се удовлетворят справедливите искания на населението.

Независимо от грамадните жертви и от ролята на България в настоящата война, чийто изход бе решен от българската армия в Люле Бургаз, Булаир и Чаталджа, ако се желае установяването на един траен мир, не въз основа на проблематично равновесие, като онова, за което в Берлин биде разпокъсано българското отечество; ако се иска изкореняването на всяко семе за бъдащи стълкновения на Балканите, не е възможно да не се държи сметка за законните права и аспирации на Македония. Македония не е един труп, който може безнаказано да се ампутира по угода на нови завоеватели. Тя е доказала, че заслужава свободата, за извоюването на която е дала толкова жертви. Тя има право да иска зачитането на нейните чувства, страдания и борби. Чувства, страдания и борби на българи. Защото, докато гърците – когато не са били в съюз с турския деспотизъм – са се упражнявали в словесни борби, за да доказват първенството на елинизма на изток и химеричното му надмощие, българите, отявлени врагове на господствующия абсолютизъм, са се намирали почти непрекъснато в негласна или открита революция. Българи са били клани, българи са били застрелвани, български семейства разорявани, български села унищожавани, цветът на българския народ погубван. Българи са мрели от Шар до Пирин и от Бистрица до Струма, българи са гниели в турските зандани; българи са чезнели в далечно изгнание – във Фезан, Подрум кале, Акиа и Диар Бекир; българи са отивали на бесилка, презирайки смъртта и подобно на великани от религиозните борби като Хус, произнасяйки, че един човек може да умре, но че един народ ще се роди. И делът на Костурско, Леринско и Кайлярско в тая мартирология е един от най-тежките. Нищо не би могло да оправдае пожертвуването на тоя народ, загубата на 100 000 българи в нашия край – съзнателни, предприемчиви, достъпни за всеки напредък и над всичко туй беззаветно предани на българското отечество. Българската реч, запазила там своите старинни белези, не бива да се остави да заглъхне: местата, осветени от героични подвизи не бива да стават арена на нови кръвопролития и нови опустошения; гробовете на безброй мъченици не бива да бъдат поругани. Завета на Царя-Освободителя, за изпълнението на който Негово Величество Царя на Българите призова целия български народ чрез историческия си манифест, не трябва да се потъпка, след като е възтържествувал с цената на толкова нови жертви. Кръвта на тия жертви, дадени пред олтара на народното дело, ще бъде вечно проклятие над ония, които би я презрели.

Ние заявяваме високо: Ако Крит, с цената на своите епически борби си извоюва отдавна правото да съставя неразделна част от гръцкото отечество и Гърция никога и за нищо не би се отрекла от него, то нашият роден край е запечатил своето единство с България чрез страданията и сълзите на едно измъчено население, чрез кръвта на хиляди борци, пролята в името на българската национална идея. И днес, когато българското племе даде нови скъпи жертви за съкрушение на вековния общ враг на балканските народи, България има повелителен дълг да събере всички български земи, да не пожертвува нито един кът от тях, толкоз повече от ония, които през всички изпитания високо са държали знамето на народния идеал.

Ето защо, изразявайки чувствата на всички българи от Костурско, Леринско и Кайлярско и тяхната непоколебима воля да съставят неразделна част от целокупна България и уверени в патриотизма на българското правителство, ние очакваме, че то ще чуе гласа на нашия роден край и опряно на правото и на силата на българския народ, ще защити с всичка енергия най-висшите интереси на българското племе.

Представители на Костурско: д-р Динов, архитект Н. Юруков, Ив. Наумов, Л. Киселинчев, Хр. Н. Димитров, Гр. Бакрачев, Н. Милев

Представители на Леринско: Н. Христов, Хр. Георгиев, Н. Нацев, К. Чеков

Представители на Кайлярско: Бл. Димитров, д-р Филип Манолов, Н. Благоев

ЦДА, 8 с. Печатно.