Смъртоносен грип
Смъртоносен грип
Във връзка с разразилата се пандемия свързана с kovid – 19, се заговори за испанския грип от 1919-1920 г. Срещнах публикации, в които като средство за лечение се посочваше червения лук. По този повод ще си позволя да цитирам откъс от книгата на Благой Шклифов „На кол вода пиехме“, издадена през 2011 г. от издателство „Изток – Запад“. Целта на настоящото споделяне на част от нея е да се даде някаква представа на обществеността, какво е представлявал испанския грип, като симптоми, начин на лечения, последствия. Като място на действия са посочени две села от областта Пополе, която е неразривна част от Костурско – селата Тиолишча и Черешница, но главното действие се развива в последното. Спомените за епидемията са разказани от Баща му Стефан Николов Шклифов и от майка му Доста Томова Шамова. Според гръцките статистически данни през 1920 г. селото е наброявало 363 жители. Прочитайки целият текст, ще можете да добиете информация за смъртността от испанския грип само в това село, но предполагам, че картината не е пълна, защото майката на Благой Шклифов си спомня само за починалите моми и две деца. Сигурно е имало и починали мъже. Тъй като текста е на Костурски диалект в скоби с различен шрифт е дадено пояснение, какво означава думата. Не съм посочил патати, най-малко за това, че в българската кухня има ястието пататник.
„Помина едно лошо – войната, господ ни изпрати друго лошо – църн грип. Най-напред се разчу, що во Костур люде умират от грип. Старите на сред село се разправеха. Едни велеха: „На високо сме, на чист въздух, може и да не дойде при нас.“ Други велеха: „ Не треба да се ходи во Костур, защото може да се молепса – зарази некой и да ни я донесе во селото“. Дедо Кузо Мафин и Кузо Лялькин беха седнати на столове пред Поповия дюкян. Си ги кършеха пърстите и си зборваха за грипо. Дедо Кузо Мафин со мъка во душата изрече: – Народо стана лош и така господ не наказва. Се тепаха, се колеха, светиците от църквите ги изгореха, не верват ни во Ристос, ни во Богородица. Заради греховете на другите, ние ке търгаме (теглиме) сега. Болята не отберва, повече добрите ги зева. Не бяха малко тия мъки, що ги изтеглихме со войните, сега друго лошо ни идва на главите ни. Кой знае колко къщи ке поцърнат и ке се затворят. Лоши новини идват от Тиолишча. И тамо кладе ръка църнио грип, бере, косе све млади. Вчера дойде хабер, що го закопаха Томето Накитаму. На осемнайсет години беше. Овчаро Гиро Головодов от Тиолишча им казал на наши овчари. Тиолицките гробища се запълнаха со пресни гробове. Кой знай и нас що ни чека… – Подир мало време лошото дойде, кладе ръка и во Черешница – намесва се и майка ми. – За ден-два свички легнаха на постелица. От нашите само аз не се разболех. Най-напред на баба ти Софа я фати, сетне свички не яхна. Дедо ти Томето фати да вика: „Изгорех от огън, бърго патати да ми кладете на главата и гърдите“. Яс посекох резенчиня патати за главата, ги стълчих и на гърдите му кладох. Му олесна огъна и ми рече: „Клавай им на сите.“ Най – голямата ми сестра Митра викна: „И на мене да ми кладиш“. Им кладох на нашите и отидох при стрико Стасето Шамов, брат на татко ми, да ги видя що правят. Що да видя, свички на постеля, со голем огън и страшна кашлица. На свички им изкладох папати. Со зор им давах чай. Една неделя нищо не кладоха во уста. Не се усещаха дека се намерват. Свички беха зайдени като за той век и ревеха (бълнуваха) като со ангели да говорят. Лекарска помощ никаква. Людето сами се бореха против смъртта. По два пъти на дено им клавах сечени и тълчени патати на двете семейства Шамови. Им ги перех кърпите от ъркатините (храчките) и от пататите. Вода им носех. Стрина Дина и брачеда ми Дита, що сега е тука во София, весден викаха: „Доте, мила Доте, от чешмата студена вода да ни донесеш“. Чешмата беше до нас и те искаха при свеко пиене направо от чешмата да им давам вода. Не можеха да излезат надвор (отвън) водата да си я сторят и по голема нужда да ходят. Им кладох каски от френдзите и легени на тремовете и ги чистех. Майка и татко со благодарност се обръщаха към господ: „Сполай ти господи, що ни го остави ово чупе ( момиче ) здраво, за да ни прави измет, да не обслужва болни на постеля. Като господ ме имаха и стрико Стасето, стрина Дина, брачедите Дита, Циля, Дана и Начо. Още ги пуля (виждам ) изтърнати на постелите над душеците со вързани глави и гърди. Кревати тогава още немахме. Главите одвай ги мърдаха, стенеха и енчеха (енча –пак е стена, но тук е в смисъл оплакваха ). Единио вика „вода сакам“, другио викай „пататите да ми ги смениш, ке изгоря от огън“, третио „ми се моча ( пикае )“. Денем и нощем на нога бех. Остави, що гледах болните, и за добитоко требеше да се грижа. Да им давам храна, вода да ги напивам- Свепак господ голем бил, ме остави мене здрава. Инак и воловете сакаха да пукнат за водичка, от глад пачите да ги изтъргнат. Тро по тро (малко по-малко/ лека полека ) огъно спадна, си дойдоха на себе си. Ама цел месец беше нужен, за да им дойдат силите.
– По селото се разнесе злокобната новина, дека Цена Кирова умре. Свички се учудихме, такава силна девойка да умре. По нея и Дина Ингельова. Беше на двайсет години. До дванайста година учеше в во българската гимназия во Битоля. Ако не беше Балканската война и нечуваната сръбска омраза и жестокост спремо българите, ке беше станата учителка и може би ке беше жива. Беше хубава, висока и руса. По Дина я закопаха Льопа Зекова. Една чупа на четири братя. Беше първа мома на селото – напредлива на работа, песнолика, оролика, со руса коса и зелени очи, со лице като месечина. Живо и умрено я изплака. Изгоре земята, дека легна. Немаше и кой да копае гробове. Слава богу остана здрав Глигори Арнаутино и той копаше, и закопаваше. Един ден се разчу из селото, що и двете Лялькини деца умреха – Стефо и Люба. Стефо беше на четири, а Люба на три. Беха като ангелчиня, приказливи и много милостливи. Пееха и песнички. Татко им беше во Стамбол на гурбет. Кузо Лялькин им беше и дедо и татко. Много им се радваше. Сакаше да си идва от пазар от Маврово, те на Ридо да го чекат. Той слези от магарето, да ги качи них, шекерчиня да им даде. Те литаха от радост и му викаха „деде, деде“. И дърво и камен ги изплачи. И на нас още ни сълзят очите, като си спомниме за них. Дедо Кузо и баба Велика Лялькини дур во гробо ги плачеха децата. Снаха им Дана отиде при мъжо си Гиле во Стамбол и господ им даде две деца. Старите останаха сами во селото и от мъка им се рапръснаха сърцата.“
