Някога, толкова някога, че и дъбовете вече са забравили кога, имаше манастир. Малак манастир, кацнал на върха на една бърчина. Ограден с яки стени, като крепост. Между стените в мирно време растяха плодни дръвчета, прехрана на монасите, растяха жита, блееха стада. Задоволени бяха монасите, всичко си имаха, бог беше добър към това свято място. Монасите, яки млади мъже, носеха тежък обет. Бяха обречени да жертват безсмъртната си душа, бяха монаси защитници, войни. В мирно време, долу в ниското, други монаси се трудеха над книгите. Друг манастир, долу в ниското, пръскаше светлината на словото, скриптория, тихи разговори, стари авторитети, книги, красота на свещи по вечерня. А горе на бърчината в мирно време, младите силни мъже, от недрата на Рила вадеха желязна руда, пещи горяха, правеше се оръжие, за смутно време се правеше, да има с що книгите, долу в ниското да защитават. Млади мъже, обрекли се на чист живот, зарязали младост, зарязали свят, правеха стрели и мечове. Та когато настане време, когато книгите са в опасност, да отметнат расата и да възседнат врани коне, да се жертват, за книгите, долу в ниското, да жертват безсмъртната си душа, да убиват, в ада да отидат, но светлината да не угасне. Яки мишци се вплитаха в огъня, а птици се виеха над пещите. В мирно време се ковяха мечовете, стрелите и копията, щитове не ковяха, не са нужни щитове на обречените да защитят словото. Един ден, толкова отдавна, че даже дъбовете не помнят кога, на вратите, там на байра, някой потропа. Момък, як, прав, здрав, стой и си подсвирква, на рамото му сокол, в торбата му свята книга, в пазвата малко кръстче. Стой иска послушник да стане, няма си род, няма си никой, само святата книга в торбата, чул, че тука бранят словото и решил да се замонаши. Мина времето, мина и си замина, младия момък стана чуден майстор на мечове, предстой му изпит, да стане един от братята, да се сбъдне мечтата му. Тежките години, през които вадеше рудата от мрачни галерии, не спеше по цели нощи до пещите, постеше и се молеше докато ковеше стоманата, бяха назад, предстоеше му изпит. Да направи меч, да разцепи с него един лист хартия носен от вятъра, да целуне ръка на игумена и да облече расото. Сокола, неговия брат единокръвен остаря през годините, перата вече не блестяха на слънцето и все по-рядко старата птица се издигаше високо до облаците. Започна изпита, сокола политна високо и взе да кръжи над пещта, искрите от нажеженото желязо обвиха момъка.А той правеше, ковеше, сплиташе с яки ръце светещото в бяло желязо, пак ковеше, пак сплиташе. Цял ден кръжа неговия брат единокръвен над пещта, умори се, осети смъртта си, сви криле, привечер, по заник слънце. Като камък падна сокола право в пещта, където неговия брат единокръвен полагаше майсторски изпит. За секунда момъка видя, разбра и само една сълза се стече по потното лице. Спря за момент, после по-силно хвана чука и заблъска по бялата плът на метала. На сутринта излезе при игумена, целуна ръка, целуна кръста, изнесе от оръжейната работилница нещо покрито с кърпа, не меч, не копие, нещо покрито с кърпа. Слънцето го погали с първите си лъчи, младежа се усмихна и дръпна кърпата. Всички онемяха, от почуда думите заседнаха в гърлата готови да викнат „О санна”. Насред слънчевите лъчи стоеше с черни пера един железен сокол. Свирна момъка и сокола се раздвижи, кацна на рамото и с едното око погледна слънцето. Изгониха на часа момъка от манастира, мечове трябват, не дивотии, да ходи да си фърка след сокола. Отиде си, изчезна във високата гора, бързо забравиха за него и за майсторлъка му, живота си потече както е редно. Мина време, доста време. В манастира изгасиха пещите, изчезнаха младите монаси, замениха ги лениви хрантутници, манастира даваше добър живот, охолен, весел, никой не помнеше отдавна железния сокол и неговия стопанин. А смутните времена дойдоха, когато най-малко ги очакваха дойдоха, изви се чужда конница, заприижда черна река от войници. Разбягаха се хрантутниците, всеки граби и бяга. В скритория, млади послушници, чисти души, с бели ръце свикнали перо да държат, сега хванаха мечове. Малцина останаха, служат вечерня, запасват мечове и се прощават, хавата е ясна, няма помощ от никъде. А вечерта, чудната вечер на Август е наситена с мирис на борове, с тихия шум на реката, със светулки и самодиви, утре ще мрат, но утре, а сега нека нощта бъде пълна с мирис на бор, на река и ръж. Сутрин, чудо, дали е на хубаво, питат се младите послушници. Над портата на манастира кацнал черен сокол, железен сокол с блестящи на слънцето пера. С едното око гледа към слънцето, с другото гледа гората, дето се затри младия момък. От високата гора желязна конница слиза, яки млади мъже, облечени в лъскави брони, с кръст и святата книга на щитовете, с железни соколи на рамената. Строяват се, пред портата, старата порта дето пази скриптория. Най отпред момък, с торба и малко кръстче в пазвата, с блага усмивка и пръсти събрани за благословия, чете от старата си книга молитва, благославя. Пометоха железните конници, до залез
цялата черна сган пометоха. И изчезнаха, в нощта, чудната нощ на Август, във високата гора се прибраха. Когато дойдат пак смутните времена, когато някой дигне ръка над книгите, те, с железни соколи на рамото и със святата книга на щитовете пак ще слязат, от гората дето се затри оня незнаен момък, дето направи във време отдавна забравено, железен сокол.
