Великденската акция е кулминационният момент в борбата на българите за църковна независимост. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска служба в храма „Св. Стефан“ в квартал Фенер, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски извършва този смел акт на неподчинение към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални интереси над тези на църквата. Цитатът от произведението „Българският Великден или страстите български“ на Тончо Жечев от 1975 година ясно личи общата воля на българите да скъсат хомота на гръцкото господство в църквата:

  „В трепет и опиянение богомолците очаквали настъпването на определения момент. В този час, дори ако видели Христос да се понася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално въскресение. Моментът настъпил: свещенодяконът изпял великденското „Елици во Христа кретистися“ и подел традиционното молебствие за патриарха: „Святешаму Кирилу…“ Но от черквата се чули гласове (…) „Не щем гръцкия патриарх“ – в хор подели от черквата. Към хората постепенно се присъединяват всички черкуващи се. В продължение на 3-4 минути църквата се оглася от все по-мощен вик: „Не щем гръцкия патриарх! Не щем го!“ „Не кемо гръчки патрик! Не саками го!“

Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх, който представя претенциите за автокефална църква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват тази възможност в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава. По този начин канонът е формално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или да бъдат отлъчени. Така Макариополски символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите.

Великденската акция е предварително замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските искания, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Одобрението на обикновените българи е ясно изразено, още на 11 май с. г. с въодушевление се приема в 30 града за духовен глава Иларион Макариополски. Той поема риск като ръководител на народната борба против фанариотите, вследствие на което е подложен на много изпитания.  Извикан пред партиарха да отговаря за 3 април, той заявява: “Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му”.

Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу него като бунтовник и иска наказанието му от Високата порта. Най-трудната задача на Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам – на народа. Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има тази на католиците, която довежда до сключване на уния между папата и групата около Драган Цанков.

На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от османското правителство заточение на тримата владици. Нанесен е психологически удар в момента на заточението на Макариополски, тъй като народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата, като заявяват: „Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен сблъсък с 3 000 души редовна войска султанската заповед е изпълнена. Когато Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: „Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание чрез издадения на 19 април 1861 година „Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство. Иларион прекарва в заточение 3 години в Света гора, след което се завръща в Цариград.

На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград.