Куманите – основатели на славните владетелски родове от Второто българскo царство
снимка: @son-of-tengri / pictadesk.com
Славните владетелски династии на Второто българско царство: Асеневци (с представители Асен, Петър, Калоян, Иван Асен II и др.), Шишмановци (Михаил Шишман, Иван Александър, Иван Шишман и др.) и Тертеровци (Георги I Тертер, Теодор Светослав) – произхождат от покръстени кумански родове. Куманският произход на Асеневци се възстановява по филологически път – прозвището или името на цар Асен I (1186 – 1196 г.) e „Белгун“, което според големия български езиковед Стефан Младенов идва от кумански и значи „знаещ, мъдър, умен“.
В Българския етимологичен речник (т. I) е посочено, че името „Асен“, подобно на Борил, е от кумански произход. Докато пък куманският произход на Шишмановци и Тертеровци е засвидетелстван в историческите извори. Византийският хронист Йоан Кантакузин съобщава, че новият български цар Михаил Шишман произхожда „от мизийски (т.е. български) и кумански род“. А Тертеровци принадлежат към владетелския кумански род Тертероба, като техни родственици са куманският хан Котян и унгарският крал Ласло IV Кун (Куманина), племенник на Котян.
Куманите са номадско тюркоезично племе. Появяват се в източноевропейските степи през XI в., в търсене на нови пасища за конете си. Техните набези на Балканите са част от т.нар. „второ велико преселение на народи“. Преди тях в Европа вече са се настанили узите и печенегите, а куманите са третата вълна от тюркоезични номадски племена по тези места. През 1054 г. руските летописи споменават за куманските орди, предвождани от Болуш. От следващата година в продължение на десетилетия куманите ще воюват с руските князе, ще грабят и опустошават руските земи.
Кумани – воини от степта
снимка: @son-of-tengri / pictadesk.com
На Балканите куманите са засвидетелствани по време на византийското владичество в България (1018 – 1185 г.). Нашестват на юг от Дунав, ограбват селищата и се оттеглят. Византия ги привлича като наемници във военните си кампании. Кумани участват на византийска страна в битката при Левунион през 1091 г., когато са сразени печенегите. След монголското нашествие в Югоизточна Европа, през 30-те – 40-те г. на XIII в., куманските набези зачестяват.
Куманите стават верни съюзници на българите в борбата срещу византийци и латинци. На българска страна срещу Исак II Ангел се сражава 7-хилядна куманска конница. В битката при Одрин 1205 г. цар Калоян разбива кръстоносците с ключова помощ на 14 хиляди кумани. Пак кумани придружават цар Борил във военната му кампания в Тракия (пролетта на 1208 г.). Те участват и в разгрома на византийците от Иван Асен II при Клокотница (9-ти март 1230 г.)
Виждаме, че куманите имат много важно място в българската история. Но какви са битът и традициите им, с какво се характеризира властовата им йерархия, какви са вярванията и религиозните им представи, какви паметници са съхранени от обитаването им в нашите земи? След като от тях произхождат някои от най-значимите български царе, не е ли редно за куманите у нас да се говори и знае доста повече? Моето мнение е, че по различни причини те остават твърде встрани от вниманието на любителите на българската история. Затова в настоящия текст ще се споменат повечето важни и любопитни неща от куманската древност.
Куманите са познати в източниците под различни имена – кумани, половци, кипчаци, цин-ча. „Кумани“ биват назовавани във византийските и западните извори, половци – в руските, а цин-ча – в китайските. Източната част от куманите е известна сред арабите и персите като „кипчаци“. Куманите имат много дълга история: в китайските извори са известни още III – II в. пр.н.е., а по днешните български земи се появяват чак през XI в. От малко племе, което само между другото се споменава в китайските източници, в началото на второто хилядолетие „куманите се превръщат в могъщо, дееспособно и многочислено етно образувание“, с голямо политическо влияние и солиден военен потенциал. (Светлана Плетньова)
снимка: @son-of-tengri / pictadesk.com
В продължение на векове те обитават безкрайните пространства на Великата степ, така красиво описана от Н. В. Гогол: „Никога плуг не беше минавал по безкрайните вълни на дивите растения. (…) Нищо в природата не можеше да бъде по-хубаво. Цялата земна повърхност представляваше златнозелен океан, напръскан с милиони различни цветя. Въздухът беше изпълнен с хиляди птичи цвърчения. В небето неподвижно стояха ястреби, разперили крила и устремили неподвижно очи в тревата. (…) Дявол да ви вземе, степи, колко сте хубави!“ („Тарас Булба“, Гогол). Великата степ е домът на куманите. Сред безкрайните вълни на този златнозелен океан неспирно „плуват“ на конете си те.
За куманите е напълно непривичен градския тип начин на живот. Те живеят на конете си, изхранвайки се от животновъдство и грабежи. Освен коне, отглеждат едър и дребен рогат добитък. Нужно е да се спомене една съществена разлика между куманите и голяма част от останалите тюркоезични племена. Антропологичните изследвания сочат, че куманите се числят към европеидната раса. В изворите са описвани със светла кожа и руси коси. Може би оттам имената Куман и Кун се превеждат с „блед“, „жълт“.
По отношение на останалото куманите се придържат към хунската и тюркската традиции. Най-висшата владетелска титла при тях е ханът, равносилен на император у латинците. След него по старшинство е султанът, отговарящ на титлата „крал“ на запад. Куманският „бег“ отговаря на западния „принц“, а „бей“ – на барон. За йерархията в куманското общество и за куманския език се черпи информация от Куманския речник, създаден още през Средновековието.
снимка: @son-of-tengri / pictadesk.com
Куманите са езичници. Владетелите им, (ханове, султани и бегове), заедно с политическата власт, като старейшини на общността, са натоварени и с жречески задължения. Ханът – жрец оглавява жреческото съсловие на племето – шаманите. Шаманите трябва да предсказват бъдещето, да лекуват и да служат за посредници между добрите и злите духове и хората. Само върховният шаман, наричан у куманите „кам“, е в състояние да общува с „висшите сили“, прогонващи болестите от хората.
Погребенията им често са придружавани от човешки жертвоприношения. Византиецът Никита Хониат разказва за куманско погребение, включващо наредени завързани пленници, които след като биват бичувани, са обесени, за да бъдат пренесени в жертва на куманските демони. Францисканският монах Вилхелм де Рубрук (XIII в.) също става свидетел на куманско погребение. От четирите страни на погребания той вижда окачени върху високи стълбове общо 16 конски кожи (по 4 за всяка посока на света). Пред тях опечалените се събират да пият кумис и да ядат от конското месо.
Някои изследователи посочват, че за куманския (и печенежкия) погребален ритуал по българските земи е характерна послесмъртната трепанация (пробиване на черепа на покойника с твърд предмет), докато за прабългарския – изкуствена деформация на черепа. И това е основната разлика между куманските и прабългарските езически некрополи. Датировката на куманските, разбира се, е по-късна, XII – XIII в. Включва гробове от Плиска, Пловдив, София, Дядово и Златна нива.
През Второто българско царство куманите вземат участие не само в най-големите български военни победи, но са основатели и на българските владетелски династии. И все пак, хубаво е да се припомни, че макар и с куманска кръв, Асеневци, Тертеровци и Шишмановци са български болярски, а по-късно и български царски родове. Причината е, че през Средновековието „българин“ значи на първо място „православен християнин“. Православните християни – българи (сред които Асеневци, Тертеровци и Шишмановци) се числят към европейската цивилизация, докато куманите – езичници са част от номадската племенна общност, родена под небето на „Великата степ“
