ПСВ – ПОЛК . КОСТА ТЕМИСТОКЛЕВ – КАЙМАКЧАЛАН – СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО

(РАЗКАЗЪТ НА ПОЛКОВНИК КОСТА ТЕМИСТОКЛЕВ)

Преди време имахте възможност да се запознаете с разказа на военния историк о.з. полковник Коста Темистоклев за Тутраканската епопея на Добруджанския фронт от есента на 1916 г. Сега ще имате възможност да прочетете неговия разтърсващ разказ за героизма и себеотрицанието на българския войник на връх Каймакчалан в Македония пак по същото време, но този път на Солунския фронт.
Не случайно боевете на Каймакчалан през Първата световна война са сравнявани с боевете на нашите опълченци на Шипка през Руско-турската война. Боевете на Каймакчалан, макар и краткотрайни (от 12 до 30 септември 1916 г.) са едни от най-кръвопролитните на Солунския фронт в първата година на участието на страната ни в Първата световна война.

Нашите войскови части, основните сили на които са 11 Сливенски полк се изправят пред многократно превъзхождащия ги по численост и въоръжение сръбски противник. Огромни са жертвите и от двете страни. В Каймакчаланската епопея нашите жертви наброяват – загинали – 1876 войници и 51 офицери, ранени – 5941 войници и 126 офицери. От тази тъжна рекапитулация жертвите на самия 11 Сливенски полк са убити – 29 офицери и 529 войници, а ранените са над 2000 души.
В боеве за овладяването на Каймакчалан, въпреки численото си и материално превъзходство сръбските загуби наброяват 5000 души.
В тези боеве прави впечатление сръбското участие в тях. Когато става дума да защитават заграбената плячка, те хвърлят всичките си сили и средства с огромната помощ от Антантата, нещо което не правят дори при защитата на собствените си територии. Явно за тях чуждото е по-сладко?!

Генерал-майор Алекси Попов

Генерал-майор Димитър Гешев

Едва ли ще има българско сърце, което да не се трогне от разказа на полковник Коста Темистоклев за тази българска епопея, която отбелязваме тия дни.
Книгата му е богато илюстрирана, но поради технически причини предавам само нейната корица и приложените две карти.

Нямам никакво намерение да разказвам за хода на боевете през септември 1916 г., тъй като уважаваният полковник е сторил това блестящо, в което сами ще се уверите като прочетете неговият исторически разказ.

Цочо В. Билярски

* * *

Коста Темистоклев, подполковник о.з.

КАЙМАКЧАЛАН

Исторически разказ
София, 1939 г.

На новите поколения, потомците на доблестните каймакчалански герои, посвещавам този си труд за назидание и насърчение да следват неуклонно по пътя към славата и величието на България.
Авторът.

КАЙМАКЧАЛАН!
Славно име, което прави да тръпне радостно и същевременно плахо всяко българско сърце! Кой не е чувал за славните подвизи на храбрата българска войска по склоновете на този горд връх, който записа на вечни времена името си в историята на българското племе, – но и кой не знае за страховитите изпитания, на които бяxa подложени нашите славни юнаци там, и за страшните кръвни жертви, които трябваше да бъдат дадени за защита на българския род в оная гигантска борба за обединение на всички българи в границите на едно царство? Кой не тръпне при спомена за тази величава епопея, която има своите чутовни герои, която завеща на поколенията примера на достойни военоначалници и самоотвержени бойци, която ще напомня на вечни времена на българското племе неговия свещен дълг да бъде сдружено и сплотено, да брани с върховни усилия границите на българщината, за да не се повтарят още веднъж страхотиите на братоубийствената война?
Каймакчалан има своите беззаветни борци, своите храбри герои, своята славна история, чрез които ще остане да свети през грядущите векове като символ на върховния устрем на българския дух за свобода и право. Нещо повече, Каймакчалан има своите хиляди свещени жертви, които ни зоват да бъдем винаги на щрек, за да бъдем достойни за името на своите деди и за кръвта, с която са напоени всички краища на българските земи.
Четиридесет и шест дена чутовни борби, без сън, без почивка, с неотслабващ устрем, с неугасващ пламък в гърдите, с беззаветна любов към Родината! Близо осем хиляди жертви – убити и ранени офицери, подофицери и войници! И колко славни имена, които са гордост за българската военна история и пример за идните поколения!
Душата на тия многодневни упорити и кървави борби беше командирът на 3-а бригада полковник Алекси Попов, човек с извънредно бистър ум, който винаги правилно схващаше обстановката и умело ръководеше боя. Човек, който винаги проявяваше лична храброст и който изневиделица изникваше там, където беше потребно да се влее дух и неустрашимост.
Също и доблестният полковник Никола Христов, незабравимият командир на славния 11-и пехотен Сливенски полк! Той беше истински командир и любвеобилен баща на войниците. Той е оня незабравим боеводец, който ще живее вечно в спомените за Каймакчалан.
Пред духовния поглед на някогашните участници в тази величава епопея при пръв спомен за нея се редят един след друг светлите образи на цяла редица герои, които безстрашно се бориха и доблестно сложиха кости на бойното поле за славата и величието на майка България. Начело върви легендарно-храбрият, смелият капитан Димитър Инзов, който олицетворява славата на пехотинците от Каймакчалан, гордостта на преживелите ония епични борби, ужаса на многобройните неприятели! До него, всред грохота на оръдията и кънтежа на разтърсваните от боя канари, върви гордо и неустрашимо командирът на 3-а планинска батарея, капитан Киро Михайлов. Славно име, мил спомен! Ами Китайката? Оня доблестен и неустрашим старши подофицер Китайков, любимецът на всички офицери, подофицери и вой-ници от 11-и пехотен Сливенски полк, когото никога няма да забравят неговите някогашни съслуживци и при спомена за чиято страшна, но славна смърт неволно се задавя гърлото и на най-коравия воин. А хилядите и хиляди други герои, едни от които загинаха на полето на честта, а други останаха и досега да показват на новите поколения осакатялото си тяло? Тяхното име е легион и този безсмъртен легион ще шуми вечно и войнствено с бодрия звън на своите бойни доспехи, за да буди националното. съзнание на българите.
По-нататък в този исторически верен, трогателен разказ за великата епопея на Каймакчалан ние ще се опитаме да се запознаем с подвизите на плеяда знайни и незнайни герои, а сега нека им отдадем с тия уводни думи своята смирена дан на почит и преклонение пред тяхната светла памет и да видим как започнаха, как се развиха и как завършиха епичните боеве около Каймакчалан в края на м. септември 1916 година.
* * *
В началото на месец декември 1915 година българската Втора армия преследваше усилено съглашенските войски на юг. Когато нашите храбри бойци достигнаха до гръцката граница, тя получи заповед от Главната квартира да спре настъплението и да започне укрепяването на една позиция не по-близо от десет километра от границата на нашата южна съседка, Гърция. Това разпореждане се наложи, защото ние още не бяхме във война с Гърция и за да се избегне всеки възможен конфликт с пограничните гръцки войски.
В същото това време и Първата българска армия завърши своите операции срещу сърбите и беше се разположила на почивка около градовете Прищина, Призрен, Скопие, Велес и Битоля. Сърбия беше вече окончателно разгромена. Поставената цел – да се открие за централните държави свободен път за Цариград – беше вече постигната. То остави на Балканите само своята XI армия в намален състав и тя, подпомогната от нашите технически войски, започна да поправя всички развалени снабдителни линии и много бавно се слушаше на юг. Едвам към 15 февруари 1916 година, нейните предни части достигнаха до нашите позиции.
И тъй, по политически причини и под давлението на германската дипломация българската победоносна войска бе спряна, макар че имаше много признаци, които показваха, че съглашенските войски, които бяха се приютили в гръцка територия, бяха страшно разстроени и бавно отстъпваха към Солун. Със сигурност може да се каже, че ако ги бяха преследвали, българите щяха да ги унищожат без остатък.
Българското главно командване се зае да прегрупирва войските и започна да удължава бойната линия все по-на изток към Струма и Места, като същевременно заповяда на всички войскови части да пристъпят към избиране и укрепяване на позиции годни за отбрана.
Разбитата съглашенска армия постепенно се съвземаше и получаваше подкрепления от Англия и Франция. Сърбите, широко подпомогнати от съглашенскитe държави, сполучиха да реорганизират остатъците от своята разнебитена войска. От спасените 152 000 сръбски войници на остров Корфу бяха формирани 6 пехотни и една кавалерийска дивизия. Тия дивизии бяха сведени в три армии.
По този начин в началото на м. август 1916 година съглашенците отново възправиха пред нас една армия от 189 дружини, 117 батареи и 35 ескадрона при обща численост 330 000 човека и 1436 оръдия от различен калибър.
След пренасянето на сръбските войски в Солун, съглашенските войски започнаха да се движат на север от солунския укрепен лагер. Докато ние, под германско внушение и натиск, не смеехме да нарушим неутралитета на Гърция, предните съглашенски части използуваха тази наша слабост и се приближаваха вече до самата граница, заеха сгодни позиции и с артилерийски огън започнаха да обстрелват всички височини, гребени и чукари, където предполагаха, че има наши войски. От събраните сведения нашата Главна квартира се убеди, че съглашенците имат намерение да предприемат сериозни настъпателни действия срещу нас, като ще насочат главния си удар по долината на реката Вардар. Съглашенското главно командване не бе оставило без внимание и долината на реката Струма и съглашенски части бързаха да заемат Рупелското дефиле, за да запушат нашия изход в Серското поле, та по този начин да не можем от там да безпокоим тяхната база в Солун.
Германците нямаха интерес да се завърши войната на Солунския фронт, която ангажираше грамадни съглашенски сили. Когато съглашенците за почнаха да заплашват непосредствено нашия ляв фланг на Македонския фронт, командващият българските войски генерал Никола Жеков започна да иска да се изпревари неприятелят, като се заеме Рупелското дефиле, без да се обръща внимание на гръцкия неутралитет, който фактически не съществуваше. След дълги преговори между германското и гръцкото правителства се постигна споразумение гърците да се оттеглят от границата, а нашите войски да настъпят след това и да заемат дефилето. На 26 май 1916 год. нашата 7-а пех[отна] дивизия настъпи в боен ред и до вечерта достигна линията Ченгелдаг – с. Ветрен, където започна да се укрепява.
* * *
До началото на м. август 1916 година българите край гръцката граница бяха разположени така:
Първа армия заемаше за отбрана участъка от р. Шкумба до в. Мала Рупа. Единадесета армия – от в. Мала Рупа до Беласица планина. Втора армия – от там до устието на р. Марица.
Срещу нас към това време съглашенците бяха разположени така:
В Албания се намираше италианският експедиционен корпус, който имаше численост около 15 000 души. От Преспанското езеро срещу Битоля по Мъгленското поле бяха поставени в първа линия четири, а във втора линия – две сръбски дивизии, които имаха численост около 80 000 души с 200 оръдия. Участъкът от Будковското езеро до р. Вардар се заемаше от французките 57-а, 156-а и 122-а дивизии, които имаха в подкрепа 17-а колониална дивизия, която се намираше около гр. Солун. Всички тия дивизии брояха около 90 000 души с 480 оръдия от различен калибър. От Будковското езеро до Орфанския залив бяха разположени 10-а, 22-а и 28-а дивизии, които имаха в подкрепа 26-а и 27-а английски дивизии. Английските дивизии имаха обща численост около 120 000 души, 430 полски, 100 планински и 68 тежки оръдия.
На 9 август съглашенските войски започнаха сериозни нападателни действия по долината на р. Вардар и срещу Дойранското езеро, които действия водиха с усилен темп до 18-о число на същия месец. Вследствие на това българската главна квартира замисли да скъси извънредно дългия южен фронт, на който беше се нанизала като броеница цялата българска войска, и затова се взе решение Първа българска армия да настъпи към Островското езеро, а втора армия – към линията Серес-Кавала.
* * *
Около това време българската Първа армия в състав: 3-а пех[отна] Балканска и 8-а пех[отна] Тунджанска дивизии се укрепяваше успоредно на гръцката граница, в участъка от Мокра планина до височината Мала Рупа на Кожух планина. Войските от тази армия се държаха далеч от гръцката погранична линия и започнаха да се приближават към нашите позиции. Чак тогава нашите части пристъпиха към заемането на някои важни тактически пунктове по самата погранична линия.
На 15 август частите от първа армия заемаха:
2-а бригада от 8-а п[ехотна] Тунджанска дивизия с 2 1/2 батареи и два ескадрона конница укрепяваше позицията между Охридското и Преспанското езера и наблюдаваше посокитe от Корча към Струга и Охрид.
1-а и 3-а бригади от 8-а п[ехотна] Тунджанска дивизия с 9 батареи и 8 ескадрона конница укрепяваше позициите на линията Ложец-Меджитли-Кенали-Брод.
3-а пех[отна] Балканска дивизия укрепяваше позицията северно от Мъгленската долина – от в. Каймакчалан през в. Добре поле, в. Ветерник, в. Козяк до в. Мала Рупа.
В подкрепа на Първа армия бяха оставени 15-и пех[отен] Ломски полк и две германски дружини.
Сведенията за противника гласяха, че се укрепява между Лерин и с. Остров по гребените на планините Малка Ниджа, Чеганска и Метерис тепеси, които позиции се заемаха от две дивизии. Между Корча и Лерин имаше малки противникови части. В Мъгленското поле противникът укрепяваше позиции на линията Раднево-Фущани-Ошин, като с предни охраняващи части заемаше полите на заетия от българите планински гребен, който вървеше успоредно с нашите позиции.
Както казахме по-горе, по политически причини Първата българска армия не беше заела изгодно стратегическо положение и затова се бързаше да се поправи тази направена грешка. За тази цел на 15 август главнокомандващият генерал-лейтенант Никола Жеков съобщи на генерал-майор Климент Бояджиев, че последният, с командваната от него Първа армия, трябва да добие някакъв успех по посока към гр. Лерин, за да се поправи сторената грешка. Същевременно главнокомандващият поиска от генерал Бояджиев да му представи своя план за това. На това запитване командващият Първата армия донесе, че мисли да заходи с десния фланг на армията си и да ата-кува противника, който беше вече заел Нидже планина, а с левия си фланг, след като подготви пътища за спускане от планината, да настъпи в Мъгленското поле и да се добере до Паяк планина. Тоя план беше одобрен, с поправката, че с левия фланг, чрез демонстративни боеве, трябва да се прикове противникът и да не му се позволи да се притече на помощ там, където стане нужда. И така, на Първа армия беше заповя-дано да настъпи и да разбие противника, като заеме линията: западния бряг на Островското езеро-с. Жерви-Горно Радиево-Сборско.
* * *
В състава на Първа армия влизаше 1-а бригада от 3-а пех[отна] Балканска дивизия, която по това време се укрепяваше на линията с. Живойна-хребета Старков гроб-в. 1944-Каймакчалан (2525)-в. 2368-височината Сокол. Тая бригада се командваше от полковник Алекси Попов.
На 16 август на бригадата се заповяда да настъпи и да заеме линията, която се образуваше от Чеганската планина-Метерис тепе и Джемаат ери. Тая линия се заемаше от сръбски войски. Те се бяха укрепили здраво на Чеганската планина и по височинитe Шопа, Метерис тепе, Джемаат ери, Папалазо.
Укрепената сръбска позиция имаше една обща дължина, по права линия, от около 15 километра. Една седловина делеше реките Радевска и Брод. Скатоветe на височинитe Папалазо, Джемаат ери и Метерис тепе се спущаха отначало плавно, но по-сетне все по-стръмно към реката Брод. Ребрата на Метерис тепе и Джемаат ери бяxa залесени. Пред Папалазо склоноветe бяxa каменисти и голи. Чеганската планина е гола, камениста и конусовидна. Тя има две отделни височини: „Кюнцитe“ и „Жака“.
От р. Радевска нататък височинитe постепенно се издигат и завършват с високи, голи, стръмни, скалисти върхове, които достигат до 2368, 1881 и 1368 метра.
Тия планински масиви правexa сръбската позиция естествено силна, а на няколко места – абсолютно недостъпна; там, където беше достъпна, движението на отделни войници беше много трудно. Маневриране на пехота беше почти невъзможно. По тия причини командирът на бригадата, полковник Алекси Попов, ръководен от своя проницателен и съобразителен ум, взе решение да направи пробив на неприятелската позиция, като атакува и овладee височинитe Метерис тепе и Джемаат ери, а след това да развие успеха си по седловината, която е в ляво от тия височини, и след заемането им да постави по тях своите батареи и да обсипе с артилерийски огън гара Острово и пътя, който минава покрай северния бряг на Островското езеро. По този път ставаше подвозът на хранителни и бойни припаси за противниковите части, които действуваха по посока към Лерин. Това беше едно от важните съображения на полковника, за да реши да се атакуват именно тия височини.
За целта полковник Алекси Попов даде следната заповед:
„По събраните сведения, пред нас от Чеганската планина до Низи даг има около една сръбска дивизия. Друга една такава има около Воден.
Противникът е укрепил позицията си с окопи, а на някои места е поставил и телени мрежи.
8-а пех[отна] Тунджанска дивизия в състав 30 дружини, 32 батареи и 7 ескадрона през нощта на 16-и срещу 17-и того ще настъпи с цел да завладее линията Суровичево-Чеган-Горно Раднево и да се затвърди на нея.
При това 12-и пех[отен] Балкански полк с три полски батареи ще настъпи от Букри-моста на р. Секулова-Долно Кремян-Вощеран.
В ляво ще настъпи 3-а пех[отна] Балканска дивизия, като една колона от нея ще се насочи по височините южно от селото Пожар.
На поверената ми бригада в състав 11-и, 55-и и 56-и пех[отни] полкове, 6-и артилерийски полк, 2/2 гаубично отделение, 1-а и 3-а планински батареи и една тежка германска батарея е заповядано на раз-съмване на 17-и того да атакува линията от Чеганската планина (Пиперчица) – кота 1500 (до Низи даг), за което:
Дясна колона, полковник Върбанов, с три дружини, шест картечници и 26 оръдия да атакува противника от посока Рогачица-Стара Попадия-Чеганската планина, която да заеме и да се окопае на нея. Да изпрати една рота да поддържа връзка с 12-и пех[отен] Балкански полк, а друга – през Стара Попадия по северния спусък на Чеганската планина (Шопа), която да прикрива левия му фланг и да служи за свръзка с нашата лява колона.
Да вземе мерки с напредването на пехотата да се разучват и правят пътища за изкарване полските и гаубичните батареи на Чеганската планина.
Лява колона, полковник Никола Христов, с четири дружини, шест картечници и осем оръдия утре да атакува противника в участъка от Метерис тепеси до Джемаат ери включително (височините Седлото, Папалазо и Джемаат ери), за което до 3 часа да изкара бойната си част в полите на Метерис тепе (Седлото и Папалазо), като обърне внимание да не бъде фланкирана откъм Чеганската планина (Шопа) или Низи даг.
До същия час да постави планинските си батареи на бойна позиция на чуките, що са на два километра южно от Каймакчалан.
Маневрените войски до същия час да постави прикрито в такова положение, щото по първа заповед да бъдат готови да атакуват кой да е пункт от дадения му участък.
Да изпрати една рота от върха 1944 към Джемаат ери (Шопа), за да прикрива десния му фланг и да поддържа свръзка с дясната колона. Да изпрати друга рота по посока на Низи даг за прикриване на левия му фланг и поддържане на връзка с 2/3 бригада.
Маневрени войски, полковник Алексиев, с три дружини и шест картечници, до 3 часа на 17-и того да се съсредоточи северно от Каймакачалан.
Артилерия, подполковник Денчо Бояджиев: осем оръдия, да бъдат готови до 4 часа за откриване огън по моя заповед.
Капитан Цинкен, 4 оръдия, към същото време да бъде готов за откриване огън по моя заповед.“
* * *
В тъмни зори на 17-и август колонитe на 11-и пех[отен] Сливенски полк настъпиха, като 2-а дружина, капитан Кутев, се насочи към Метерис тепе, а 1-а дружина, капитан Димитър Инзов, – в ляво, към върха Папалазо и Седлото. Макар че местността е планинска и е прорязана от дълбоки и непроходими дерета, към 7 ч. 30 м. патрулитe на 2-а дружина преминаха буйната река Брод, която опасва южнитe поли на Каймакчалан, и започнаха да се изкачват по стръмния ляв бряг на реката. С прикритото си движение напред тe изненадаха врага. Започна се ожесточено сражение, но благодарение на това, че беше изненадана, цялата предна противникова охрана беше избита. Обаче сърбитe се опомниха скоро и откриха по тях пушечен огън. В същото време първа дружина успя да заеме една остра чука пред в. Седлото и Папалазо и встъпи в огнева борба с противника. В 7 ч. 30 м. батареитe от нашата лява група откриха огън.
Към 8 ч. 35 м. 55-и пех[отен] полк беше вече заел в. Рогачица, но му се заповяда да напредва още по-нататък и да заеме час по-скоро Чеганската планина. 56-и пех[отен] полк се очакваше също да пристигне. Когато подготвителнитe действия бяха вече приключени и бойците бяха психологически подготвени за вихрена атака и грабване победата на всяка цена, от Щаба на армията се получи заповед бригадата да не се увлича в атака, а да се подготови да посрещне една контраатака от противника. В това време 55-и пех[отен] полк беше вече в подножието на Чеганската планина, където водеше упорита огнева борба и подпомагаше бойците от 12-и пех[отен] Балкански полк, който също се беше спрял, преди да достигне дадения му обект – линията Крушоград-Вощеран.
Позициите на сърбитe представляваха здрава твърдина. Високите 1000 до 1200 метра Чегански гребени, скалисти, гористи, стръмни и непроходими, бяха опасани с много редици дълбоки окопи, които бяxa блиндирани и опасани с няколкоредови телени мрежи.
Многочисленитe им дългобойни и разнокалибрени батареи обстрелваха по всички посоки цялата позиционна местност, по която се движеха българитe.
Тъй спрели, нашитe колони бяxa изненадани от масовия артилерийски противников огън. Нашата артилерия беше съвсем недостатъчна и много по-малобройна, за да може да встъпи в равна борба и да избави колонитe от тоя убийствен огън. Заповяда се да вървят напред към даденитe им обекти от тая заран. Настъплението продължи, докато тъмнината покри бойното поле.
Настъпилата нощ беше тиха, но беззвездна. Тежка, глуха беше нощната тишина, не се чувствуваше нито освежителен полъх на слаб ветрец, нито пърхане на нощни птици, които се бяxa сгушили и притаили в листата из високитe полски храсти. В тая тягостна нощна тишина редкият, слаб пушечен огън се чуваше като зловещ пукот.
Възползувани от относителното затишие и от прикритието на безлунната нощ, десетки безименни санитари сновяxa безшумно в нощния мрак, мъчейки се да дадат помощ и изнесат раненитe – нещо, което мъчно биха могли да свършат при дневна светлина и в разгара на боя. Това са беззаветни герои, за които рядко се споменава, чиито имена никой не знае, но без чиято саможертвена помощ сраженията са предварително загубени.
Стотици носачи на хранителни и бойни припаси се подпретнаха безшумно да снабдят през нощта войсковите части с всичко, което им беше необходимо за следния ден. Десетки приведени и тъмни фигури засноваха насам-натам, мъкнейки в повечето случаи на гръб своя скъп и тежък товар.
– Хей, не се препъвай като сляп кон в гробища! – шепнеше в нощта един пресипнал глас.
– Закопчавай си добре устата, Петко! – отвърна друг глас. – Като те чуят сърбитe, ще ти светнат някой куршум, та само на копчета ще ми станеш!
– Копчетата са спасявали много хора от смърт, – отвърна пресипналият глас. – Мене от сръбски куршум не ме е страх.
Това беше гласът на Петко Ганин Копчев, комуто почти всички викаха Копчето, толкова повече, че и носът му по размери и по сплескания си вид твърде много приличаше на копче. Копчето, един добродушен селянин, един прост войник, когото не бяха намерили за годен да се бие с пушка в ръка на първа линия, беше безумно безстрашен, когато нестроевия редник се касаеше да се снабдят бойците Петко Ганин Копчето с необходимите им бойни припаси.
За него нямаше никакви препятствия и той винаги пръв вземаше почин за някоя смела и рискована акция. Той имаше някакъв природен усет за всеки удобен момент и щом му се представeшe такъв, тичаше веднага при своя ротен командир, слагаше ръка на козирката и казваше:
– Позволете да доложа, господин капитан, сега е най-удобния момент да прехвърлим на момчетата малко патрони оттатък реката. Па и хранителни припаси нека вземат двама-трима на гръб и да вървят подир мене. Аз ще ги водя.
– Не може, Петко. Неприятелят постоянно обстрелва брода, през който минаха сутринта нашите, и щом се появите, ще ви потопят в реката.
– Позволете да доложа, аз няма през брода да мина, господин капитан.
– Значи вместо сърбите да те удавят, сам ще се удавиш?
Разбира се, след още няколко думи капитанът разрешаваше смелия набег, защото знаеше, че Копчето не се лъже в преценките си и каквото е решил да прави, ще го направи. След няколко часа Копчето и другарите му се връщаха здрави и читави с успешно изпълнена задача.
Така и през тази нощ Копчето успя да прехвърли на своите другари в ротата голямо количество бойни и хранителни припаси, без някой да го усети.
Към 1 часа през нощта се яви по-значително раздвижване. Една сръбска дружина се беше опитала да атакува ротите от 11-и пех[отен] полк пред в. Седлото и Папалазо, но бе кърваво отбита. В същото това време 55-и пех[отен] полк изпрати две рекогнисцировачни роти към Чеганската планина, които успяха да се затвърдят по западните склонове на в. Пиперчица (1500 м).
Но още на сутринта сръбски части настъпиха срещу участъка на 1-а дружина от 11-и пех[отен] полк и там се започна силен пушечен и артилерийски бой. Боят беше кървав. Сърбите не очакваха такъв отпор. Нашата храбра дружина, с цената на 16 убити и 49 ранени, успя да задържи позициите си и обърна в бягство настъпващите сръбски дружини.
Тоя ден,18-и август, от 56-и пех[отен] полк беше изпратен офицерски патрул със задача да разузнае подстъпите към реките Брод и Радевска, а 4-а рота от 11-и полк се изпрати да поддържа връзка с 46-и пех[отен] полк, който действуваше в ляво от бригадата. Щабът на бригадата започна да взима мерки, за се атакуват стремително Метерис тепе, Джемаат ери и Чеганската планина, – и започнаха да се дават нареждания в тоя смисъл.
Като бяха привършени подготвителните работи за казаната цел, в 1 ч. 15 м. на 19-и август, се дадоха до частите нужните заповеди. Същевременно 11-и пех[отен] полк беше усилен с една дружина от 55-и пех[отен] полк.
На 19-и август сутринта колоните очакваха с трепетно вълнение сигнала за атака. Към 10 часа дружините от Сливенския полк преминаха река Радевска и към 13 часа започнаха да се катерят вече по скалистите склонове на Метерис тепе. Едвам тогава противникът схвана ясно колко сериозно беше неговото положение и какви предварителни благоприятни условия за по-нататъшно настъпление си бяxa осигурили българитe. Започна се тогава вихрен пушечен бой.
Втора дружина командвана, от капитан Кутев и засилена с роти от 3-а и 4-а дружини, се понесе в гъсти вериги по гориститe скатове и успя да се доближи до преднитe сръбски позиции. Затрещяха зловещо безброй противникови картечници, минохвъргачки, батареи. Гъст, черен дим обвиваше Метеризите, където се разигра една страшна, нечувана кървава разплата. Една група от 6-а рота се насочи да заеме една висока, доминираща скала, от която можеше да се владее цялата местност наоколо. Пръв с покатери старшият подофицер Стойчо Панчев Кудов, но още в първите минути той бе смъртно ранен и повален. Останалите живи бойци от неговата група се втурнаха към скалата с гръмогласни викове „ура!“, които започнаха да кънтят из долове и чукари и да заглушават тътнежа на снарядите. Когато двете неприятелски части се срещнаха гърди с гърди, заигра ножът. Десетки трупове, вражески и наши, застлаха в късо време скалата, но тя, въпреки всичко, бе в скоро време овладяна.
В същото време, по-нататък в дясно, фелдфебелът на ротата Руси Русев Иванов ръководеше друга група, която се стремеше да завладее на всяка цена една господствуваща неприятелска позиция. И след ожесточено сражение, с цената на живота на доблестния фелдфебел, групата му овладя сръбския окоп и изби всички сръбски войници, които се съпротивляваха.
В дясно от 6-а рота вихрено летеше 7-а рота. Тя бе вече прегазила първия ред окопи и навлизаше сега в едни кошари, разположени настрана и около които нямаше никакъв признак на живот, но които можеха да бъдат използувани много добре за по-нататъшния развой на боя. Неочаквано, като из невиделица, ротата бе посрещната от всички страни с убийствен пушечен, картечен и минен огън. Притаилите се обитатели на кошарите изскочиха изведнъж навън и се втурнаха срещу нашите бойци. За връщане вече мъчно можеше да се мисли, защото цялата рота бе почти обградена. Но зад нея се насочи бързо 10-а рота, командвана от капитан Дечко Йорданов, 63 годишен старец, който като забеляза критическото положение, в което бяxa изпаднали неговитe другари от 7-а рота, тръгна неустрашимо пред ротата си и я поведе в атака. Войницитe му, опиянени от неговия героизъм, неуклонно го следваха. В тоя вихрен устрем вражески куршум прониза тоя беловлас герой и той падна на полето на честта. Но войниците продължиха да вървят напред. Те бяха сега още по-настървени и горяха от желание да отмъстят за своя командир – баща.
Неочаквано на единия край на кошаритe лумнаха пламъци. Почти в същия миг и по-нататък започнаха да се извиват измежду кошаритe високи пламъци към небето. Кошарите бяха запалени… Те започнаха да горят със страхотно пръщене. И тогава, помежду пламъците на горящитe кошари, се започна отчаяна ножова борба. Десетки трупове застилаха земята, но кошарите най-сетне бяха здраво заети от 7-а и 10-а роти. От тук оставаха само още 300-400 крачки до главнитe сръбски позиции. Победата беше много ценна.
Привечер противникът поведе контраатака, обаче атаката му бе лесно сломена. Кошаритe, с които сърбите не искаха да се разделят, останаха наши.
Вятърът подухна и изпълни долината със суров мирис на борова смола. Македончето отвори очи. Невидима ръка като че ли галеше лицето му. Но изведнъж трепна. Погледа наоколо. Беше самотен. Раните, които беше получил в дясното рамо и в главата, го измъчваха. Луната още не беше изгряла. Започна да се окопитва и пред него се занизаха преживелиците в тия няколкодневни боеве. Махна с едната си ръка и поиска да стане. Вслуша се. Долови пукотевица на самотни пушечни гърмежи далеко към юг. Той искаше да се добере до гърмежитe. Погледна наоколо. Бешe много тъмно. Възправи се и започна да се движи, приближи до една скала, седна в подножието й и реши там да дочака луната. Нощният вятър леко притвори очите му и той неволно потъна в светлия вир на спомена. Година измина от как е на война. Когато напусна бащин дом в Костур и тръгна да дойде в земята, където българинът свободно говореше своя бащин език, слънцето разсичаше с огнени мечове облаците, вятърът буйно ги пилееше на юг и над бащиния му дом. Синьото небе му се усмихваше. Пролетта избиваше през пъпките на дърветата. В един такъв ден той се запъти към България. Беше рус и плещест. Две искри горяха в сините му очи. Обяви се войната. Той постъпи в редовете на Сливенския полк.
Македончето – всички войници от ротата тъй го знаеха. Добър войник е, думаше често фелдфебелът.
Походите му се виждаха тежки. Прашният друм гнетеше душата му. Минаха дни, месеци и той свикна. Наведен, претоварен с раницата, той крачеше в редицата. Душата му пламтеше да встъпи в бой. Вятърът тежко поклащаше напоеният със съсирена кръв рус кичур над челото му, очите му искряха, а по лицето му не трепваше нито една жилка. Гърмежите започнаха да се засилват, те като че ли се приближаваха към него. Скоро се чуваха вече далеко, далеко зад него. Прилепен до скалата, той чуваше омразния нему говор. Студена пот поби по тялото му. Месецът изплува изпод облака, един лъч обля десницата му, друг се плъзгаше по окървавения му от днешната битка нож. В плен ще попадне, – изведнаж му стана това ясно. Срам! Но изведнъж се усмихна. Македонец съм! Сне ножа от пушката си и дълбоко го заби в своите юнашки гърди. На другия ден, когато при повторното нападение сърбитe отново бяха прогонени в своите окопи в подножието на канарата, войниците от ротата намериха Македончето с две зеещи рани, едната в дясното рамо от вражески картечен куршум, а другата – от неговия собствен нож.
През целия ден нашите батареи подкрепяха пехотата, като обстрелваха с ураганен огън Метерис тепе. Сърбите не можаха да издържат на нашия убийствен огън и започнаха на групички да напускат окопите си, като бягаха зад вододела. Към 16 часа колоната на полковник Никола Христов беше вече успяла да достигне на 300 крачки до сръбските окопи. През всичкото време полковникът се движеше начело на настъпващите войски и с личния си пример насърчаваше войниците. Винаги любезен и грижовен, войниците го чувствуваха като истински свой баща и бяха готови след него и в огъня да идат. Със своите редки качества на истински боеводец полковник Никола Христов можа лесно и с минимални жертви да постигне този значителен успех. Някои от нашите колони бяха успели да се доберат до седловината между Метерис тепе и Чеганската планина, когато започна вече да се стъмнява.
Но нощта даде подкрепа и кураж на противника и той започна отново да заема полека-лека своите изоставени окопи. На сърбите пристигнаха нови и значителни подкрепления. Техните батареи се окопитиха и започнаха с действителен масов огън да бият целия боен ред на 11-и пех[отен] полк. Все пак, изобщо взето, достигнатите позиции можаха да бъдат задържани. Тоя ден бяха ранени поручик Райнов, поручик Станулов, подпоручик Чакъров и офицерският кандидат Пенчев, както и 150 войници.
Същия тоя ден 1-а и 2-а дружини от 56-и пех[отен] полк и 1-а дружина на 11 и пех[отен] Сливенски полк в 7 ч. 20 м. преминаха ръката Брод и завързаха пушечен бой с противника, окопал се в окрайнината на една гора. Нашите бойци успяха с големи усилия да прогонят противника и към 15 ч. 45 м. можаха вече да преодолеят стръмните склонове на Джемаат ери и да се подравнят с бойния ред на 11-и пех[отен] Сливенски полк. В това настъпление, което трая с неотслабващ устрем и постоянно растящ ентусиазъм повече от 10 часа, тия дружини дадоха 31 войника убити и 61 – ранени. Между ранените бяха и поручик Стоенчев и подпоручиците Захариев, Терзиев и Юрданов. В това вихрено настъпление се отличи командирът на 2-а рота от 56-и пех[отен] полк капитан Антон Тонев, който с устрема на бурята вървеше начело на войниците, даваше им пример на безпределно себеотрицание и из-пълняваше дълга си на доблестен и съвестен офицер Неговият личен пример заразяваше войниците му, които неуклонно следваха своя юначен командир.
Първата дружина имаше назначение да брани левия фланг – и за тая цел разпрати офицерски патраули. Патраули от 4/11 рота влязоха в свръзка с 2-а бригада от 3-а Балканска дивизия там, където се сливаха реките Биюк дере и Радевска, между селата Пожар и Горно Раднево.
Батареите, които подпомагаха пехотата, откриха към 13 часа огън по Метерис тепе и успяха да изгонят сърбите от техните окопи, обаче ротите не използваха този успех, за да заемат противниковите окопи и не след дълго сърбите, като видяха, че огънят отслабна и нашата пехота не зае техните окопи, повърнаха се и отново си заеха изоставените окопи.
В днешния бой бригадата даде следните жертви: 67 войници убити и 351 човек ранени.
При това положение настъпи 20 август. Тоя ден бригадата отново се залови да атакува и овладее гребените на Чеганската планина, Метерис тепе и Джемаат ери и здраво да се закрепи на тях.
Противникът, за да попречи и да унищожи достигнатите от българите успехи от предния ден, още от ранни зори откри бесен артилерийски огън по Метеризитe и сръбски пехотни части настъпиха към Чеганските гребени – Папалазо и Седлото. Една противникова дружина се насочи да заеме височината Остра чука и оттам пое към по-зицията на една наша планинска батарея. Първа дружина от Сливенския полк, която бранеше тая чука, беше заплашена с обграждане. Други сръбски колони започнаха да обхождат Метеризитe. Тогава 3-а и 16-а роти от Сливенския полк се хвърлиха в контраатака срещу сърбитe, които обграждаха Острата чука. Из земята започнаха да никнат един до друг безбройно множество черни стълбове от олово, чугун, пръст и дим. Ротитe газexa през черната лава на тия изригвания и бързо напредваха по стръмния скат, овладяxa скалите, където сърбитe се бяxa загнездили и с огън унищожиха всичко, което бeшe пред тях.
Във вихъра на тази борба загина легендарно храбрият поручик Васил Кондов, родом от гр. Сливен, юрист и високо интелигентен офицер. При настъпването към Тетово в 1915 година и при Кичево със своя взвод поручик Васил Кондов задържа цяла противникова дружина и отби всички атаки, които тя предприемаше.
При Метерис тепе тоя ден, всред адския огън, самоотверженият поручик най-първо бе тежко ранен, но не напусна борбата и остана на своето бойно място, ала втори снаряд го доуби. Преди да издъхне, той прати привети до своята майка, като помоли войниците, които го бяха заобиколили, да й предадат, че тя не трябва да тъжи и плаче за него, а да се гордее с неговата смърт. При последния стон, който се изтръгна от гърдите на героя, очитe му останаха широко отворени, сякаш той търсеше да види в далечината бъдещото величие на своята родина, за която даваше в тоя момент най-скъпото си – своя живот. Когато над него се наведе смирено Зелениката – ефрейторът Гюро Балдев Зелеников – и му затвори клепкитe, очите на всички бяха пълни със сълзи. Неволно загрубелите пръсти на бойцитe се събраха и направиха кръстния знак…
В тоя момент боят беше стихнал, сякаш Провидението искаше да отреди едно относително спокойствие в последнитe минути на този толкова бурен живот.
– За тоя човек трябва люто да си отмъстим! – каза Зелениката с твърд глас. – Напред, момчета, ура!
Дружното „ура“ на групата около издъхналия поручик се сля с грохота на противниковата артилерия, която в този момент отново започна да обсипва с ураганен огън нашитe колони.
Дясната колона успя да отбие през деня няколко сръбски контраатаки и да запази позициите си. Средната колона успя да се доближи на 200-300 крачки до противниковите окопи. През деня тя отби с огън няколко сръбски контраатаки. В тоя ден средната колона даде много загуби. Бяха убити 60 войника и ранени: подполковник Шивачев, капитан Кършовски, поручик Недев и подпоручиците Ракладжиев, Войников и Чавдарев. Освен това бяха ранени 150 редника. Лявата колона остана на същото си място. Едва към 18 часа сърбите се решиха да настъпят срещу тази колона, но бяха кърваво отбити.
През целия ден нашитe батареи със своя ефикасен огън подпомагаха пехотата. Артилерията изстреля само 1115 снаряда и даде ранени 6 войника и 7 коня.
На следния ден, 21 август, полковник Алекси Попов взема решение да атакува противника по целия фронт – от кота 1500 до върха Седлото включително – и затова разчлени войскитe си на пет колони.
Първата колона, 1/55 и 3/55 дружини, командвани от полковник Върбанов, трябваше да се поддаде напред и в ляво с 3/55 дружина, за да подтикне веригите на 1/55 дружина, които бяxa вече близо, и дружно да атакуват Метерис тепе. До вечерта полковник Върбанов с цената на много жертви достигна до телените мрежи на противника, на една от терасите на кота 1500, където успя да се затвърди, макар че беше силно бит с минен и пушечен огън. В тоя бой загина храбрият подпоручик Кацаров в момента, когато се опитваше да прави прелези в телената мрежа.
Втората колона, командвана от полковник Никола Христов, настъпи също и 13/11 рота беше успяла още през нощта да се добере до ю[го]з[ападния] склон на височината Шопа, където в ножова борба отби една противникова атака. През деня тая рота беше подкрепена от 12/11 рота и двете роти успяха да се изкатерят по ю[го]и[зточния] гребен на в. Шопа преминаха гората и започнаха да вървят по източния гребен на Чеганската планина. В това време сърбитe започнаха да ги обстрелват със силен пушечен и артилерийски огън. Това застави ротите да се оттеглят временно в гората. Тия храбри роти дадоха грамадни жертви – 50 убити и 130 ранени войници. Също бяха ранени и подпоручицитe Кондев и Константинов, ала устремът и духът на бойците си останаха непоколебими.
Третата колона, командвана от полковник Алексиев, се загнезди из канарите. За да се запази тази колона от огъня на неприятелските ба-тареи, към 13 часа полковник Алекси Попов заповяда на нашите батареи от Каймакчалан да привлекат противниковия огън. По този начин на бойците от тази колона се даде възможност немедлено да настъпят към противниковите окопи. Противникът, като видя това стремително напредване, остави нашите батареи и отново пренесе огъня си срещу колоната. Сръбските картечници също косяха нейните редове. Колоната като даде убити 32 и ранени 112 войника и подпоручиците Андрей Христов и Тодор Бонев, беше принудена най-сетне, при невъзможността да устои на този огън, да се върне и да заеме отново канарите, които беше изоставила.
Четвърта колона, командвана от капитан Планински, 1/11 дружина, не можа да настъпи и беше принудена да се задоволи само с това, да отбие 2-3 сръбски атаки.
Пета колона, 3/56 дружина, командвана от капитан Стоянов, през целия ден води упорит бой със сръбски части, които се насочваха към една от нашитe височини, на която беше на позиция 1-а планинска батарея. Колоната успя да спре с огън тия сръбски части и да запази както височината, тъй и батареята.
Тоя ден нашитe батареи държаха в респект противниковитe батареи и картечници.
При почти непроменено положение, и на следния ден, 22-и август, обектът си остана същия, като третата колона беше подкрепена с 3/56 дружина а петата колона – с две роти от 46-и пех[отен] полк и един картечен взвод. Първата колона през целия ден води огнев бой и се задържа на заетите от нея позиции.
Втората колона направи по-значителни усилия да зарегистрира някакъв чувствителен успех. През нощта 2/11 дружина се опита да атакува сръбските окопи и да заеме самия връх на Метерис тепе, но сърбите усетиха дружината, посрещнаха я с ураганен картечен, пушечен и минен огън и тя се повърна назад. В същото време 4/11 дружина, насочена към източния склон на кота 1500, успя да се доближи на 80 крачки до сръбските окопи. След малка почивка тя се вдигна за удар на нож, но в това време противниковите батареи от Джемаат ери, Низи даг, Седлото, Шопа, Папалазо и Черната скала откриха едновременно по тая храбра дружина масов огън.
Безброй снаряди започнаха да свистят и да се кръстосват от всички страни. Четвърта дружина от Сливенския полк потъна в дим. Усоите наоколо кънтяха. Земята се тресеше. Снаряди доразкъсваха месата на избитите. Командирът на 13-а рота, поручик Стамов, ранен тежко в двата крака, продължаваше да ръководи боя на своята храбра рота, пеейки „Шуми Марица“! До този ден неговите войници не бяха виждали такава безумна храброст. Въпреки всичко, позициите бяха запазени. Когато по-късно тътнежите затихнаха и димът се раздигна над бойното поле, разкри се ужасна картина: почти всички началствуващи лица и половината от войниците бяха избити и ранени. Все пак, положението беше спасено, – а това беше най-важното!
През няколкодневните боеве, обаче, големите загуби внесоха известен смут в душата на част от храбрите бойци и затова сега някои от тях се повърнаха и прикриха в близката гора, където почнаха да се устройват. Противниковият артилерийски огън се обърна в барабанен и прикова 12-а, 14-а, 9-а и 11-а роти. Тоя силен огън продължава така до 18 часа. В днешния кървав бой само от тая колона загинаха подпоручиците Кондов и Попов, а ранени бяха подпоручиците Далакчиев, Пантофчиев и Великов, както и много войници.
Третата колона успя, с цената на много жертви, да се доближи на 200 метра до противниковите окопи. Тук загина подпоручик Манов Никола.
Полковият свещеник Никола Стоянов вървеше постоянно с веригите и със своето мощно слово увличаше бойцитe все по-напред, ала ето че един вражески куршум рани и този беззаветно храбър свещеник. Но свещеникът позволи на санитаритe да го изнесат от бойното поле едвам когато вече силитe му започнаха да го напускат.
Четвъртата колона през нощта имаше няколко патраулни схватки с противника и през целия ден води огнев бой.
Петата колона на майор Илия Марков в състав две роти от 1/46 дружина, един картечен взвод и 1/1 планинска батарея през нощта пристигна на позицията на 3/56 дружина, смени последната и в 4 ч. 35 м. настъпи. Към 9 ч. 35 м. тя попадна под противников силен артилерийски огън и беше принудена да се спре.
През този ден нашитe батареи подпомагаха с рядък огън изнемогващата пехота. Снарядитe бяxa малко и се пестяxa, защото не се знаеше кога ще могат да се подвозят нови.
На 23 август 1/55 дружина успя да достигне до теленитe мрежи, преодоля ги, атакува към обяд височинитe Кюнцитe и ги зае, обаче сърбите направиха повратно нападение и успяха да заемат отново височината. Скоро, обаче, отстъпилитe войници от тази дружина бяxa подкрепени с една рота от полковата поддръжка. Тогава тe атакуваха отново и пак заеха височинитe Кюнцитe и Жака и се затвърдиха на тях. Всички опити на сърбитe да си отнемат загубенитe височини отиваха напразно.
3/55 дружина, която беше до самитe телени мрежи на височината Шопа, правеше отчаяни усилия да овладee този връх, обаче противникът беше силен и всички нейни атаки през нощта пропаднаха.
Втората колона води през всичкото време огнев бой без особен резултат.
Третата колона с 4-а рота в десния си фланг води упорита борба с настъпващитe сърби и на нож ги прогони окончателно. В тази контраатака от тази и другите роти загинаха подпоручик Априлов и 13 войника, а бяха ранени четирима офицери: майор Сейреков, поручик Иванов и подпоручиците Стоянов и Людцканов, както и 148 войника.
След като протече така денят и не донесе съществени изменения на положението, на 24 август частите от бригадата останаха на достигнатите пунктове и започнаха постепенно да се затвърдяват.
През нощта противникът три пъти атакува 1-а и 3-а дружини от 55-и полк, но тия атаки бяха кърваво отбити.
Срещу втората и третата колона противникът засили към 1 часа своя артилерийски огън и премина в атака, която също бе кърваво отбита. Озлобен от неуспеха си, противникът с многобройни батареи би през целия ден нашите бойци.
Срещу четвъртата и петата колона се водеха патрулни схватки без особен резултат.
Нашите батареи от време на време през целия ден обстрелваха противника, но пак трябваше да пестят снарядите и затова не можеха да дадат ефикасен огън и да създадат възможности на пехотните части да напреднат по-нататък.
На 25 август боят продължи. Срещу първата колона сърбите преминаха в настъпление, ала бяха кърваво отбити. Втората и другите колони, въпреки силния огън на противника, успяха да се окопаят на достигнатите места.
На 26 август сърбите настъпваха на няколко пъти срещу 1-а и 3-а дружини от 55-и пех[отен] полк, но дружините отбиха всички сръбски атаки.
Тоя ден 56-и пех[отен] полк смени от позиция 11-и пех[отен] Сливенски полк. Надеждата беше, че понеже 56-и полк беше с по-свежи сили, ще може да атакува успешно сръбските позиции.
И действително, на 27 август 56-и пех[отен] полк атакува сърбите и достигна близо до Метерис тепе и до върха Кюнците, но успехът беше незначителен и не измени съществено положението. В тая борба бяха убити поручик Димитър Петров и 15 войника, а ранени бяха подпоручицитe Слави Добрев, Велчо Дамянов и Бончо Падарев, както и 83 войници.
И тъй, десетдневнитe кървави боеве, които се водиха срещу сръбскитe позиции, не се увенчаха с успех и затова на 28 август на бригадата се заповяда да се затвърди на заетитe вече позиции и да започне да ги укрепява. До 12 септември бригадата усилено работи да укрепи местата, които беше заела с цената на толкова много жертви.
На 12 септември до обед денят премина спокойно. По пладне, обаче, противникът съсредоточи масов огън по позициитe на 56-и пех[отен] полк. Войницитe на групи започнаха да напущат окопитe, които се поразяваха най-силно от противниковата стрелба, и търсexa да се засълнат из канаритe. Това даде повод на противника да премине в настъпление по целия фронт. Две негови роти настъпиха по долината на р. Биюк дере и се нахвърлиха в интервала между нашия ляв фланг и 46-и пех[отен] полк, отблъснаха постоветe, които бяха в охрана, заеха окопа на заставата и веднага го приспособиха за отбрана, като го увенчаха с една картечница. За да се заеме отново този окоп, в 14 ч. 30 м. се изпрати една рота.
Не след дълго друга сръбска рота се спусна по реката Радевска и се запъти към заставата на № 3. Освен това, привечер една сръбска дружина настъпи от в. Седлото по южния склон на в. 2368 и успя да заеме окопитe на 7-а рота, която рота служеше за свръзка между бойната част и тия застави.
Възползувани от мъглата, други сръбски части прехвърлиха гребена на височинитe Седлото и Папалазо, спуснаха се в дъното на р. Брод, устроиха се в няколко колони и настъпиха по целия фронт на бригадата – южнитe склонове на височините 2368 и 1944. Силно подпомагани от огъня на своята артилерия, сърбитe настъпиха много енергично. Нашитe дружини, които бяха в бойната част, засипани с олово, не можеха да стрелят точно, вследствие на което сърбите успяха да се доближат много близо до тях. 56-и пех[отен] полк се видя принуден да се подаде назад, а това позволи на една сръбска колона да започне да се изкачва по южния гребен на височината 1944. По този начин сърбите започнаха да заплашват 4-а дружина от 11-и пех[отен] Сливенски полк, защото няколко сръбски отделения бяха вече проникнали в междината между в. Каймакчалан и височината 1944. Осма рота от 11-и пех[отен] полк, която беше на южния склон на в. 2368, под ударите на многочислени противникови снаряди, беше принудена да се оттегли назад. Тогава една сръбска дружина зае тия склонове и застана във фланг на 2-а дружина от 11-и пех[отен] полк. Командирът на 5-а рота от тая дружина, капитан Данаил Бандев, героят на Киселица, където беше ранен, както и при атаката на Метерис тепе, където прояви нечуван героизъм, тоя ден в състава на дружината за-емаше главната позиция на Каймакчалан. В мъглата сърбите бяха сполучили да обградят ротата му, обаче той застана начело на своята рота, впусна се смело в атака и успя не само да разкъса сръбския обръч, но и да прогони противника. Сърбите, ужасени от своя неуспех, съсредоточиха тогава силите си срещу 2-а дружина, респ. срещу позицията на 5-а рота и насочиха нови две свои дружини да атакуват и заемат позицията на 5-а рота. В вихъра на отбиването на неколкократните противникови пристъпи капитан Данаил Бандев загина геройски.
В същото време по фронта на другите части шест сръбски роти настъпваха най-енергично. Командирът на бригадата, полковник Алекси Попов, схвана, че противникът преминава вече в енергично настъпление и иска да обходи Каймакчалан от двата фланга, затова разпореди да се притивопостави на обхождащите сръбски дружини по една наша рота, а с маневрените войски да се произведе контраудар. За това беше предупреден и съседният 56 и пех[отен] полк и се поиска неговото съдействие. Нощта, обаче, настъпи скоро и прекрати едва-що започналия бой.
На другия ден, 13 септември, още не беше се съмнало добре, когато две дружини от 5-и сръбски полк настъпиха срещу нашето ляво странично прикритие на капитан Александров, успяха да заемат Острата чука и туриха на нея минохвъргачки и картечници. Скоро на чуката бяха поставени, под безпомощните погледи на нашите бойци, и две планински оръдия.
Срещу височината 2368 сърбите настъпиха с четири реда вериги и успяха да се доберат до една площадка на тоя исполин. След пладне те започнаха да се спущат вече към един дол с желание да обходят Каймакчалан, но устремът им беше спрян от дружината на храбрия капитан Димитър Инзов. Този неустрашим войн всеки ден даваше все по-нови доказателства за своята безпримерна храброст. Той беше станал легендарен със своите геройски прояви в най-рискованите моменти в боя.
Срещу самия връх Каймакчалан сърбите бяха насочили три големи колони. Едната колона беше насочена към върха Седлото, който беше центърът на позицията. В дясно от тази колона настъпваше друга, разчленена тъй, че се стремеше да обхване откъм дясно Каймакчалан. Придружаващи противникови батареи заеха позиции по седловините помежду колоните. На смръкване сърбите на два пъти се опитаха да преминат за удар на нож, но това не им се удаде.
През целия ден на 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не можаха да напреднат нито крачка. Срещу 15 септември през цялата нощ противниковият огън не спря. На разсъмване противникът масира своя огън по Каймакчалан и този огън продължава с небивала сила чак до 13 ч. 30 м. След този час огънят на сърбитe започна да отслабва.
Този ден, след силна подготовка, сърбитe се привдигнаха към 9 часа за атака. Сръбскитe части, които бяха насочени срещу дecния фланг на Каймакчалан, успяха да се приближат до нашитe телени мрежи. В същото време други сръбски части настъпваха срещу левия фланг на Каймакчалан и се групираха около една голяма канара, наречена „средната“. Нашитe пехотни части, подпомогнати от огъня на нашитe батареи, водexa юнашки борбата и с бомбен и картечен огън успяха да изгонят всички доближили се сърби. Тогава сърбитe започнаха да се окопават на 500-600 крачки пред нашитe позиции. Противникът към обед засили своя артилерийски огън и пехотата му настъпи към върха 2368, както и по фронта откъм плоската чука, а така също и към левия фланг откъм острата чука, която е на югоизток от височината 2368. В това време се спусна гъста мъгла, която позволи на сърбитe да се доближат от 30 до 300 крачки до нашитe телени мрежи. Българитe, като забелязаха това, се нахвърлиха срещу приближилитe се тъй много смелчаци и с бомбена и ножова борба ги прогониха. Противниковитe батареи, като видяxa това, се нахвърлиха с небивала стръв върху нашата позиция и започнаха да косят храбритe бойци. Окуражени от силния огън на своитe батареи, сърбитe отново се хвърлиха в атака, но нашитe пехотинци, приютени зад окопитe, ги дочакаха да дойдат съвсем близо и със своя мощен огън отново ги повърнаха назад. Сърбитe се оттеглиха в своитe окопи, като оставиха много убити и ранени пред нашитe телени мрежи.
За жалост, нашето ляво странично прикритие на капитан Александров не държеше яка връзка със съседния 46-и пех[отен] полк и вследствие на това сърбите тук успеха да се врежат по Пожарския рид и да дойдат в подножието на височината „Сокол“. Но ето че от изневиделица срещу тия сърби се яви един наш взвод, който с огън и камъни успя да ги прогони. Изненаданите сърби се разбягаха из урвите и доловете. За всеки случай, лявото странично прикритие беше засилено.
На 16 септември артилерийският, картечен и минен огън продължаваше все още безспирно. Падналата гъста мъгла не спря противниковия огън. Към 14 часа из мъглата започнаха да се мяркат силуетите на настъпващите сръбски вериги. Из разсейващата се сегиз-тогиз мъгла се забелязваше, че от източния гребен на височината Каймакчалан се спущаха много сръбски войници към върха 2368. Тия войници потъваха в съседния дол, който дели Каймакчалан от в. 2368. Стана ясно, че противникът се е насочил от три страни към височината 2368. Заповяда се тогава сърбите да бъдат допуснати близко и едвам след това да бъдат посрещнати с картечен, пушечен и бомбен огън и да се контраатакуват.
Въпреки голямото покровителство, което противниковите батареи даваха на своята пехота, последната не можа да достигне до дадените й обекти. Наши патрули напред по фланговете на бойния ни ред успяваха сами да се справят с напредващите сърби и очистиха от тях дола източно от височината 2368.
През нощта сърбите поддържаха непрекъснат огън по Каймакчалан. Всичко това страшно терзаеше нервите на защитниците. Най-нетърпимо беше тракането на автоматичните пушки. Под гнета на този огън българите усилено поправяха цяла нощ своите окопи и плетяха телената мрежа, която беше почти разкъсана от противниковите снаряди и мини.
В ранни зори противникът отново започна да засилва своята артилерийска дейност. Пехотната, картечната и минна стрелба също не преставаше. Към обед огънят по Каймакчалан се засили извънредно много. Под прикритието на този огън сърбитe отново преминаха в настъпление.
Към 13 ч. те успяха да се доближат до теленитe мрежи на десния фланг на Каймакчалан, обаче маневрените войски ги контраатакуваха и отново ги отхвърлиха назад. В тази контраатака се отличи много Зелениката. Храбрият ефрейтор не се спираше пред нищо и затова получи два сръбски куршума в левия крак. Раните не бяха опасни, но Зелениката все пак трябваше да бъде изнесен от санитаритe назад, защото не можеше да върви.
Към 15 часа сърбитe отново атакуваха и дойдоха до самите окопи на 3-а дружина на 11-и пех[отен] полк. Зад тая дружина беше в подкрепа 1-а дружина от 46 и п[ехотен] полк, командвана от майор Илия Марков, който беше готов всеки момент да подкрепи 3-а дружина. Противниковитe батареи дадоха преграден огън, като вярваха че вече са унищожили всички българи, които са били из окопите. Нашитe войници, като видяxa, че противникът започна да обстрелва техния тил, надиг-наха се от окопитe, с неудържим гняв се нахвърлиха срещу доближилитe се сърби и ги прогониха. Неприятелскитe батареи, като видяxa това, отново пренесоха огъня по окопите.
За през нощта се предполагаше, че противникът ще атакува и затова се реши да го изпреварим, като преминем в атака. Понеже командирът на 1-а дружина поручик Йорданов беше в несвяcт от затрупала го фугасна граната, командването на тая дружина се пое от поручик Лесинов, камандир на картечната рота. За да се подпомогне тази дружина, заповяда се на майор Илия Марков, командир на 1-а дружина от 46-и пех[отен] полк, да вземе една своя рота, да отиде при поручик Лесинов и съвместно и под негова обща команда да се атакува противникът. Макар че майор Илия Марков не отиде навреме, все пак огънят от наша страна беше засилен и сърбитe бяха приковани намясто. Само малки групи дойдоха до канаритe и теленитe мрежи на левия фланг на Каймакчалан, но бяха контраатакувани и отхвърлени назад.
Срещу безименната височина на десния фланг на Каймакчалан боеветe бяха по-слаби. Тоя ден нашитe батареи не можаха да помогнат на изнемогващата пехота. Взводът от 3-а планинска батарея, командван от храбрия капитан Киро Михайлов, който беше на позиция на височината 2368, се бореше с една противникова планинска батарея, която беше заела позиция на Острата чука. Взводът на капитан Киро Михайлов беше принуден скоро да млъкне, понеже оръдията бяха повредени. Все пак, капитанът направи всички усилия, за да може неговият взвод отново да влeзе в действие. За него нямаше никога бездействие, нито невъзможни работи. Каквито пречки и да съществуваха, те трябваше да се преодолеят. И наистина, войницитe успяха да поправят едното оръдие, макар и с голяма мъка, а другото отнесоха назад, за да бъде поправено от оръжейнитe техници. Нашата 7-а батарея от 6-и артилерийски полк, която заемаше позиция на безименната височина, много спомогна със своя огън да се отбият атакитe, които противникът води срещу левия фланг на височината 1944. Тази височина се бранеше от 56-и пех[отен] полк. Първа планинска батарея и 4-а полска батарея от 6-и артилерийски полк действуваха много сполучливо пред позициитe ни на височината 2368 и Каймакчалан.
Денят 17-и септември започна с това, че срещу левия фланг на Каймакчалан слаби противникови части предприеха настъпление и успяха да навлязат в някои от нашитe окопи. Картечницитe на беззаветно храбрия поручик Русчо Лесинов клокочеха. Той умело ръководеше техния могъщ огън. Но в разгара на тая епична борба вражеска картечница залива мястото, където е храбрият поручик Русчо Лесинов. Няколко вражески куршуми покосяват тоя храбрец, който беше роден в Сливен, свършил висше търговско училище в Лайпциг и от тоя ден остана да витае по дебрите на поробената българска земя.
Изнурените войници от 3-а дружина на 11-и пех[отен] Сливенски полк, които бяха останали без началници, се разколебаха. Като последица от тридесет и двудневните боеве, които тая дружина беше водила без спир и почивка, много от войниците бяха като втрещени и вършеха всичко несъзнателно. Някои започнаха вече да отстъпват пред напора на неприятеля. Възползувани от това, сърбитe започнаха да разширяват своя успех. Скоро тe ycпяxa да домъкнат в нашия окоп свои картечници и минохвъргачки и започнаха да обстрелват във фланг и тил окопите ни по Каймакчалан.
Настана обща суматоха. Тогава се назначи за началник на този участък капитан Танчев, на когото се заповяда да застане начело на 2-а рота от 46-и пех[отен] полк, да премине в контраатака и да завладее обратно нашите окопи, които противникът беше ни отнел. Точно в 5 ч. 30 м. капитан Танчев поведе своите юнаци и скоро успя да прогони сърбитe, като всички сърби, които се съпротивляваха, бяха измушкани. За да бъде подсигурен успехът на капитан Танчев, към фланговетe на височината 2368 и Каймакчалан бяха привлечени по две роти от 56-и и 11-и полкове. И така, благодарение на взетите навреме мерки, временният успех на противника бe унищожен и към 6 часа бe възстановено старото положение.
Към обяд противникът засили своя огън по центъра на Каймакчалан, където бяха окопитe на 4-а рота от 11-и пех[отен] полк. Нашитe батареи откриха огън по канаритe, където бяxa противниковите картечници и минохвъргачки. Някои изстрели паднаха много удачно и повредиха някои от противниковите минохвъргачки. Към това време противникови роти настъпиха срещу нашата 4-а рота. Силният противников артилерийски огън не позволи на нашите стрелци да се появят по банкетите на окопите и да обстрелват настъпващите сърби. Последните вървяха като на учебен плац към окопите ни и достигнаха безнаказано на 200 крачки до тях, а на някои места дори и до телените мрежи. Обаче командирът на 4-а батарея от 6-и артилерийски полк бдеше. След като допусна сърбите тъй близо, той с ураганен огън от своите оръдия ги прикова веднага там, където бяха достигнали. Много от тях бяха избити, а други потърсиха спасение в един близък дол.
Но и сръбската артилерийска стрелба, трябва да се признае, беше много ефикасна и нанасяше големи поражения на нашите войски. На сърбите помагаше обстоятелството, че техните снаряди сякаш никога не се свършваха, а всяко повредено оръдие веднага се заменяваше с ново. Намиращата се в центъра на Каймакчалан 4-а рота от 11-и пех[отен] полк беше почти унищожена. Масовият сръбски артилерийски огън от сутринта до тоя момент изби всички офицери, подофицери и много войници. Ротата представляваше жалки останки. Вечерта нейните окопи бяха заети от 14-а рота на 11-и пех[отен] полк.
Срещу височината 2368 цяла нощ противникът поддържаше картечен, минен и пушечен огън. Сутринта започна да стреля и артилерията му. Към пладне противниковият артилерийски огън достигна своята най-голяма сила. Изкараните от противника на 500 крачки от плоската чука четири планински оръдия биеха нашите позиции отблизо с гранати и шрапнели на картечно действие. Същите тия оръдия от време на време стреляха и по Каймакчалан. След петчасова най-усилена артилерийска подготовка неприятелски пехотни части настъпиха по фронта на височината 2368. В същото време други сръбски части започнаха да се спущат от Острата чука и да се насочват към левия фланг на височината 2368. Въпреки силния кръстосан сръбски артилерийски огън, защитницитe, под мъдрото, енергично и умело ръководство на легендарно храбрия и разпоредителен капитан Димитър Инзов, посрещнаха с пехотен огън настъпващите противникови части. Тия, които настъпваха пред фронта, бяха спрени още щом се надигнаха от окопитe си, а ония, които настъпиха откъм Острата чука, останаха в дола, който беше в политe на височината 2368, и там започнаха да се окопават. Спрелите се сръбски части откриха огън, като с него подпомагаха настъпващите свои роти към десния фланг на височината 2368, но скоро и тия сръбски части бяха отбити и се повърнаха назад.
Противникът се убеди, че не ще може да продължи настъплението си и от място започна огнев бой.
Към 10 часа противникът насочи силен огън към лявото странично прикритие и към 16 ч. с три роти поведе атака, като искаше да обхване това наше прикритие. Но нашитe две планински оръдия от височината 1881 му попречиха да направи това. Сърбитe заеха една голяма скала на Пожарския рид, поставиха на нея две планински оръдия; и оттам започнаха да бият тила на Каймакчалан и височината 2368.
На крайния наш десен участък – Безименната височина – през целия ден се води само, огнев бой. Противниковата пехота беше много далеч.
За началник на левия участък на Каймакчалан беше назначен майор Илия Марков. Понеже противникът силно напираше срещу този участък, реши се да се контраатакуват сърбитe и да се отхвърлят далеч назад. Майор Илия Марков беше подсилен с две роти, но скоро след като пое командването, за зла участ, бе ранен и контраатаката не можа да се произведе.
Многобройни противникови батареи, разположени край нашите флангове – Остра чука, Плоската чука, в. „Шопа“ – държеше под флангов огън всички наши окопи по Каймакчалан. Те биеха даже и скалите, които се издигаха по северния край на Каймакчалан, където се държаха поддръжките и където беше щабът на бригадата. По цялата позиция не остана нито педя земя, която да не бъде обстрелвана от противниковите батареи.
Нашите батареи, повече от недостатъчни на брой и снабдявани извънредно пестеливо със снаряди, не можаха да встъпят в борба с противниковата артилерия, защото бяха заети през цялото време изключително със сръбската пехота, която се носеше на пристъпи и постоянно напираше.
Най-сетне, когато се видя, че нашата артилерия нито може да действува срещу сръбската, нито може да спре настъплението на неприятелските пехотни части, които влизаха свежи в борбата и постоянно получаваха нови подкрепления, в подкрепа на частите от Каймакчалан бе пратена 4-а дружина от 33-и пех[отен] Свищовски полк, която се разположи в подкрепа на десния фланг.
Това заздрави до известна степен положението на нашите войски до следния ден, 18-и септември. Във всеки случай, през цялата нощ огънят не престана, но той вече не плашеше така нашите бойци. Идването на дружината от 33-и пех[отен] Свищовски полк се посрещна с най-голяма радост от всички и внесе значително ободряване. На разсъмване огънят се засили по предните окопи на Каймакчалан. Гаубични снаряди се забиваха дълбоко по левия участък и от тяхното действие земята се гърчеше. Вчера там много сърби бяха намерили смъртта си. Техните батареи искаха да ги погребат сега. Пръстта от изригващите снаряди затрупваше телата им. Това беше едно трогателно и в същото време страхотно погребение…
Не след дълго под прикритието на този огън сръбски пехотни части настъпиха в стройни гъсти редици. Те умело използваха всички лъжчини и прикрития и особено лъжчината образувана от гребените, които се спущаха от двата фланга на Каймакчалан. В тая лъжчина нашите наблюдатели не можеха да виждат нищо и затова всички противникови части, които се бяха приютили в нея, не търпяха никакви загуби нито от артилерийския, нито от пушечния огън на българите. Противниковата пехота с наскоци се доближаваше до предните наши окопи. Макар и бавно, но сърбите все пак напредваха.
Към 14 часа противникът засили много своя минен и артилерийски огън по цялата линия предни окопи на Каймакчалан. Пехотата на сърбите стана по-сръчна. Тя вече дойде до нашите телени мрежи, които почти бяха сринати. Като видяха, че първите ни окопи са вече онемели и че всички защитници са избити, сърбите нахълтаха в окопите и за-почнаха да ги приспособяват за отбрана. Много от телата на загиналите там герои бяxa наредени по окопите и служеха за бруствери на сърбите. Втората линия окопи беше заета тук-там от оцелели отделни бойци. Към левия фланг противникът силно напредваше. За да се спре, изпрати се 1-а рота от 46-и пех[отен] полк. Тая рота успя да заеме вторите окопи. Командирът на бригадата, полковник Алекси Попов, който с пушка в ръка ръководеше на самото място тая титаническа борба, застана начело на първа рота, възпре обезумелите и апелира към всички да изпълнят дълга си към отечеството и да запазят славата на българското оръжие, която слава е придобита само с кръвта на плеяда загинали по бойните полета герои. В тоя величав момент с една малка група войници пристигна и командирът на 11-и пех[отен] Сливенски полк, полковник Никола Христов. Той отиде по-вляво, събра около себе си едно по-голямо ядро и с гръмовит вик „ура“ се нахвърли върху сърбите, които се бяха втурнали вече и във втория ред окопи. Личният пример на тия двама големи началници и саможертвата им за победата възпряха силния напор на противника и запазиха втората линия окопи. Сръбските 4-и и 5-и пех[отен] полкове бяха сразени. Претърпели големи загуби, те се закриха в нашитe окопи от първата линия.
Още от сутринта сърбитe бяxa открили по височината 2368 силен артилерийски огън. Към 6 ч. 30 м. сръбската пехота, възползвана от гъстата мъгла, настъпи от с. Пожар към височината 2368. Обаче мъглата, която толкова време покровителствуваше сърбите, сега най-сетне им изневери. Севернякът я раздра и те неочаквано се видяxa застанали пред нашето ляво странично прикритие, което със силен огън успя да ги пръсне по лъжчини и долове. Сръбската артилерия, обаче, която беше на Острата чука, забеляза това и яростно се нахвърли срещу нашето прикритие и поиска да спаси своята пехота.
Противниковият артилерийски огън, след пропадането на пехотните пристъпи, стана много силен. Противниковите батареи, не обезпокоявани от нашите, като на учебно поле жареха нашата втора линия окопи. Скоро всички началници бяха вън от строя. Чувствата на войниците бяха притъпени. Бойците изгубиха вече способността си да мислят, да чувствуват и да разбират. Само желязната воля на малцината останали тук-там началници с техните демонични усилия успяваше да задържи в окопите останалите здрави бойци.
В тоя ден, един от най-бурните, драматични дни на Каймакчаланската епопея, се проявиха много герои, които паднаха славно на бойното поле, както и подобава на всеки истински герой. Не може да не се спомене проявеният героизъм на капитан Неделчо Атанасов, родом от Търговище, свършил правните науки, безпределно обичан от своите войници, които люто отмъстиха за неговата геройска смърт. Тоя ден, бранейки с ротата си Каймакчалан, непрестанно бродещ между храбрите си войници при отбиването на контраатаките, той винаги беше пръв от най-първите. Когато сърбите бха обхванали вече здраво левия фланг на Каймакчалан, той искаше с един взвод да разкъса техния обръч, но една фугасна граната го повали и той загина на полето на честта.
Поручик Руси Войников, юначен взводен командир от 16-а рота на 11-и пех[отен] Сливенски полк, на 18-и август, при атаката на Чеган, начело на своя взвод пръв премина противниковите телени мрежи и завзе първата линия сръбски окопи. На 20-и август, във вихъра на шеметната борба, когато беше застрашен флангът на 1-а дружина, той взе два взвода от 16-а рота, спусна се и зае една скалиста чука, откъдето встъпи в борба с обхващащите 1-а дружина сръбски части.
Бомбите затрещяха. Шепата бойци водени от него прогониха врага. Там той бе ранен по бузата, но не напусна борбата. На 18-и септември той вече командваше 16-а рота и във вихъра на боя бе убит.
Поручик Васил Димитров, родом от гр. Сливен, се беше отдал всецяло в служба на родината. Той храбро води ротата си срещу Киселица, където бе ранен в главата. На Метеризите и Каймакчалан той показа чудеса от храброст. Всред адския огън тоя ден, като командир на 13-а рота от 11-и пех[отен] Сливенски полк, той бе ранен. Но той знаеше, че трябва да бъде при ротата си и продължаваше да я командва. Раниха го втори, трети път, но той продължаваше да упорствува: на поста си беше! Не след дълго, обаче, силите го напуснаха и той стана безжизнен труп. Но духът му продължи да витае над храбрите защитници и те задържаха позициите, който заемаше неговата рота. Те се показаха достойни за своя доблестен и геройски загинал началник.
В тоя ден загина и Копчето – войникът Петко Ганин Копчев, който като същинска майка се грижеше за своите другари от ротите и гледаше да ги продоволствува своевременно и изобилно. Днес, обаче, сражаващите се наши бойци бяха останали до 15 ч. без храна. Като видя, че това може да продължи така и до вечерта, Копчето събра около себе си няколко смелчаци и с къси прибежки, движейки се из долчинките и затуляйки се зад храстите и канарите, успя да донесе значително количество хранителни припаси почти до самите наши предни линии. За зла врага, в последния момент един неприятелски шрапнел се пръсна до сам него, откъсна едната му ръка и го нарани на няколко места по тялото. Винаги куражлия, находчив и хладнокръвен, той и в този последен момент на живота си извика със зловещо остроумие и сякаш с някакво презрение към смъртта: „Закопчаха ме!“ – и изпадна в безсъзна-ние. След няколко минути той беше вече труп. Когато след известно време боят в този участък поутихна малко, неговите другари прибягнаха предпазливо и с трогателни грижи погребаха трупа му в една изровена от граната яма.
През цялото време тоя ден нашата артилерия беше заета изключително с това, да отбива пристъпите на противниковата пехота и затова не можа да встъпи в борбата с противниковите батареи. Всички очакваха подкрепа. Пристигналата 4-а дружина от 33-и пех[отен] Свищовски полк бе веднага изпратена в подкрепа на Трите чуки. Не след дълго 13-а рота от тая славна дружина, подпомогната от групи войници от Сливенския полк, които отбраняваха Трите чуки, се хвърли в контраатака и изтласка далеко назад дошлите тъй близо до Трите чуки сръбски войници, а 15-а рота застана на самото било на най-високия връх на Каймакчалан, където юнашки се бори и успя да отбие с огън всички противникови пристъпи.
Тоя ден 4-а дружина от 33-и пех[отен] Свищовски полк изгуби трима души офицери и 60 войника.
4-а батарея от 6-и арилерийски полк заемаше невъзмутимо позиция на самия връх Каймакчалан и с своята къса и отривиста ураганна стрелба отлично биеше противника по Седлото и Метерис тепе. В отговор на нейните шеметни урагани, петорно по-многочислени противникови батареи се нахвърлиха на няколко пъти от всевъзможни посоки отгоре й, но и тогава тя не преставаше да стреля.
Когато някоя противникова пехотна част успяваше да се доближи до телените ни мрежи, тая славна батарея дотъркаляше оръдията си на открита позиция, пращаше своите вихрени урагани по нахалния противник, разгонваше и доунищожаваше всичко, което имаше дързостта да се доближи до телта. Тоя ден противникът, възползуван от мъглата, беше успял да нахълта и в нашата втора редица окопи и да дойде до самите оръдия. Някои сръбски войници се покачиха дори на самите оръдия, а много от тях навлязоха и в землянките на прислугата на оръдията и ограбиха 16 одеяла и разни други предмети. Но артилеристите от тая безспорно храбра батарея, като дадоха последните изстрели от упор, присъединиха се към идващата им в помощ рота и с дърветата и баниците си прогониха сърбите и отново откриха по тях огън.
Командирът на тая славна батарея беше капитан Стефан Сотиров. Със своята солидна подготовка той организира позицията на своята батарея по такъв начин, че противниковите батареи, между които имаше и две гаубични, никога не можеха да накарат батареята му да замлъкне. С отривистите си и навреме дадени свои урагани той държеше в респект неприятелските батареи, угнетяваше ги и с това косвено помагаше на нашата пехота. Той прояви голяма лична храброст, безстрашие и пълно артилерийско мъжество. Когато сърбите, благодарение на мъглата, достигнаха до батареята му, той макар и ранен в главата, непоколебимо остана при батареята си, присъедини се към 4-а рота от 11-и пех[отен] полк, контраатакува противника и отново отне от ръцете му своята батарея.
Той не се оттегли и до последния момент. С превързана глава, той остана на наблюдателния пункт и упорито, настойчиво и мъжествено води стрелбата на своята батарея до 30 септември, когато отново бе ранен от фугасна граната в главата и ръката и трябваше да бъде изнесен на носилка от бойното поле.
През цялата нощ на 19 септември противникът поддържаше непрекъснато своя пушечен, картечен, минен и артилерийски огън. Към 2 часа той, опиянен от своя успех, премина в настъпление, макар и вече не с такъв устрем, както през деня. Смелчаци сърби пъплеха по изоставените от нас ходове за съобщения и дойдоха в нашите окопи, където имаше тук-там наши войници. Нашите войници ги гледаха, чудеха се на тяхната дързост и не стреляха срещу тях. Сръбските войници, учудени от тоя прием, също не стреляха и отново се повърнаха в своите окопи. Един от тия сръбски войници се доближи до една група наши войници и те го заловиха. Той обясни, че тяхната Дринска дивизия, състояща се от 4-и, 5-и, 6-и и 17-и полкове, имала заповед да заеме Каймакчалан. Тя била подпомагана от около 50 оръдия.
За да се запазят позициите, полковник Алекси Попов взе решение да турне най-сетне всичко на карта и на разсъмване да атакува и прогони сърбите, за което направи и съответните разпореждания.
На разсъмване ротите от 11-и пех[отен] полк, които заемаха десния фланг, подкрепени от една сборна дружина от 56-и пех[отен] полк, се понесоха в атака, но едва бяха изминали 150-200 метра, когато бяха посрещнати с такъв силен огън, че бяха принудени да залегнат и да започнат да се окопават.
Ротите, които заемаха центъра на позицията, бяха подпомогнати от две роти от 33-и пех[отен] Свищовски полк. Те излязоха из окопите и с викове „ура“ се спуснаха към врага. Сърбите започнаха да напускат окопите си, обаче пресни сръбски вериги повърнаха бягащите от окопите войници. Тъй подсилени, те отново заеха окопите си и откриха вихров огън по нашите атакуващи вериги. Нашите залегнаха на един открит гребен, където всички намериха смъртта си. Левият фланг, макар и подкрепен с две роти, не можа да напредне. Капитан Кутев, командирът на 2-а дружина от 11-и пех[отен] полк, със своя личен пример успя да отбие ударите на сърбитe и да събере хората и от другите роти на в. Тритe чуки.
Поручик Рангел Гогов, смел и жизнерадостен, се прояви този ден в стихия. Водещ остатъцитe на 16-а рота от 11-и пех[отен] Сливенски полк – около 30 човека – той се хвърли в контраатака. Във вихъра на ножовата борба този смел офицер загина на бойното поле, за да остане да живee вечно в сърцата на своитe другари по оръжие.
Поручик Атанас Бояджиев, родом от гр. Сливен, свършил правнитe науки, беше безстрашен взводен командир от 4-а рота на 11-и пех[отен] Сливенски полк. На 18-и септември с взвода си той контраатакува сърбитe, които бяха успели да заемат нашата 4-а батарея. След кратка, но упорита борба той отне оръдията и изтласка сърбитe. На следния ден, 19 септември, всред адския барабанен огън безстрашният поручик поведе храбрия си взвод в контраатака, за да прогони сърбитe, които бяха навлезли в първата линия наши окопи, но още не беше изминал 10-15 крачки, когато една противникова граната го повали. Войницитe му, обаче, не се спряха. Те изпълниха завета на своя взводен командир. Атаката бе извършена и сърбитe бяха бити и прогонени.
Подпоручик Емануил Шейнин д-р Борисов, млад, високо интелигентен студент по правото, преди два дни бе назначен да командва 16-а рота, която бeше изгубила всички свои офицери. Във вихъра на борбата, водейки юначната си рота, и той загина славно.
Към 11 часа на същия ден, 19 септември, противникът схвана нашия неуспех и със силен огън започна да подготвя атаката на височината 2368.
В подкрепа на левия фланг се изпрати 4-а дружина от 33-и пехотен полк, като й се заповяда да постави в окопитe само една рота, а другитe три да държи в подкрепа. При нужда дружината трябваше да работи само с ножове. Командирът на тая дружина, майор Стойнов, съвместно с адютанта на бригадата, поручик Сребров, зае веднага мястото си.
Между 20 и 22 часа противникът засили извънредно много своя огън по Каймакчалан. Целият връх пламна. Земята кипeше като някакъв исполински котел. Непрекъснато се извисяваха противникови разноцветни ракети, бенгалски огньове и парашути от разни величини, които един след друг прехвърчаха над Каймакчалан и му придаваха фееричен, но същевременно и страховит вид, като че ли всички демони от ада се бяха събрали на тоя врящ връх и сатанински бяха вперили погледитe си в заледенитe сърца на шепата останали живи защитници. Беззаветно храбритe бойци, изтощени от тридесет и шест дневнитe боеве до днес, застанали на местата, където окопитe още не бяха сринати, здраво стиснали със заледенитe си ръце пушкитe, очакваха с пълно съзнание врага. Към полунощ зад остатките от 11-и пех[отен] Сливенски полк бяха застанали две роти от 46-и пех[отен] полк и 1-а дружина от 58-и пех[отен] полк.
Противниковите батареи бяха изнесени по южните склонове на Каймакчалан и заеха спрямо нашата позиция такива позиции, че от тях биеха флангово целия боен ред на бригадата.
Нашите батареи през този ден развиваха най-усилен огън, особено при отбиване на пехотните пристъпи. Със своя точен огън нашата артилерия не позволи на сръбската пехота да използува успаха на своята артилерия. 4/6-а полска батарея и батареята на капитан Киро Михайлов стреляха почти в упор от открита позиция, а 7/6-а полска батарея с останалите й здрави 2 оръдия цял ден жареше сърбите, които бяха заели нашите първи окопи, и не им позволи да се надигнат от тях. Планинските батареи, които имаха здрави оръдия – коя по едно, коя по две – също жареха сръбската пехота. Но с противниковата артилерия нашите батареи и днес не можеха да се борят.
На 19 септември Негово Царско Височество Престолонаследникът княз Борис Търновски изпрати на защитника на Каймакчалан, командира на 1/3 бригада полковник Алекси Попов, следната телеграма:
„№ 909. 19 септември 1916 година. 18 часа. Поздравлявам доблестния героичен защитник на Каймакчалан, като се надявам, че със свойствената нему упоритост и твърдост ще нанесе съкрушителен удар на врага и ще запази завинаги този толкова важен пункт за целия фронт на двете армии. Моята сърдечна благодарност Вам и на доблестнитe Ви войски. 4169. Княз Борис.“
За общ началник на всички войски, които бранеха Каймакчалан, беше назначен полковник Богданов, а полковник Алекси Попов остана да командва бригадата си. За по-удобно командване полковник Богданов разпредели позициите на десен и ляв участъци. За началници на десния участък той назначи командира на 1/3 бригада полковник Алекси Попов, а за началник на левия участък – командира на 11-и пех[отен] Сливенски полк полковник Никола Христов.
През нощта срещу 20 септември противникът непрекъснато стреляше. През деня артилерийски огън почти нямаше. Полковник Богданов успя да обиколи цялата позиция и ето какво писа след това в релацията си:
„През деня обиколих някои части от защищаващите Каймакчалан, 4-а дружина от 11-и пех[отен] Сливенски полк и 4-а дружина от 33-и пех[отен] Свищовски полк и се убедих, че войниците в окопите са извънредно изтощени – и физически и морално. Ротите са крайно намалели и съвършено разбъркани. Командирът на полка е ранен, но е останал в строя, а всички дружинни командири са излезли от строя, както и повечето от ротните и взводни командири и всички подофицери.
Оставянето на същите хора, останали без началници, размесени из разните роти, и по-нататък в окопите счетох за рисковано. Реших да ги заменя с пристигналите по-пресни 1-а дружина от 68-и пех[отен] полк и двете роти от 46-и пех[отен] полк, а тях да отведа в поддръжка малко по- назад и да им дам възможност да се устроят, да се нахранят, да им се назначат началствуващи лица, та да ги пригодя и за по-нататъшна работа, за която те, като достатъчно калени и изпитани, дават още големи надежди.“
През цялата нощ и сутринта до пладне на 21 септември неприятелят поддържаше по Каймакчалан и в. 2368 рядка пушечна, минна и картечна стрелба, която от време на време значително се засилваше. Срещу лявото странично прикритие огънят беше по-силен. Към 14 часа артилерийският огън по Каймакчалан се засили и така засилен продължава до вечерта.
Към полунощ на 22-и септември противникът откри по Каймакчалан извънредно силна стрелба. При това положение се предположи, че той ще предприеме атака, затова беше разпоредено участъковите поддръжки да се приближат до първата линия окопи. Атака, обаче, не последва и на разсъмване поддръжките бяха отведени на старите им места. През целия ден се води силен огнев бой, докато на 23-и септември на разсъмване противниковият огън стана отново много оживен, особено минният. Скоро се яви силна буря със сняг. Виелицата беше непоносима. Студът беше много голям. Оръдията и пушките със смразяваха и се затрудняваше действието по затворите и бойните пружини, особено на картечниците, в които водата замръзваше. Към 9 ч. 30 м. сърбите, под прикритието на своята мощна артилерия, преминаха в решително настъпление срещу десния фланг на Каймакчалан. За отбиване на ударите бяха изпратени две роти от 46-и пех[отен] полк, които с устрема на бурята се понесоха към атакувания пункт, а една дружина от 11-и пех[отен] полк се провлече съвсем близо до центъра на Каймакчалан. Четвъртата батарея от 6-и артилерийски полк дотъркаля оръдията на открита позиция и откри огън на картечно действие. Неприятелскитe вериги не се спряха. Те достигнаха до самитe оръдия. Прислугата от батареята, с пристигналитe в помощ две роти от поддръжкитe, се хвърли върху сърбитe с викове „ура“ и „Напред на нож!“ Започна се люта ръкопашна борба.
Отблъснат от десния фланг на Каймакчалан, противникът се оттегли в окопитe си, устрои се и отново премина в настъпление. По пладне, под закрилата на своята могъща артилерия и на мъглата и силната виелица, сърбитe атакуваха с голяма ярост левия фланг на Каймакчалан и достигнаха до самитe окопи. Командирът на 4-а рота от 56-и пех[отен] полк храбро поведе своята рота в контраатака и с бомбена и ножова борба прогони сърбитe. Не след дълго сърбитe отново се устроиха и поведоха нова атака, като насочиха отдeлни части и към междината между Каймакчалан и Тритe чуки. За да се отбие тоя удар, на заплашвания участък се изпрати в помощ 4-а дружина от 33-и пех[отен] Свищовски полк. Към 16 часа огънят започна да намалява.
Днес командващият Първа армия генерал-майор Димитър Гешев по телефона предаде на полковник Богданов, командващ войскитe на Каймакчалан, благодаростта на Негово Величество Царя и на Отечеството за досегашнитe отлични действия на войскитe и изказа надеждата, че тази важна позиция ще бъде задържана до пристигане на подкрепления, които вече били изпратени.
Всички виждаха, че противникът иска на всяка цена да овладee Каймакчалан, затова всички защитници офицери, подофицери и войници бяха проникнати от съзнанието за дълга да пазят тази позиция.
Към края на деня съобщиха, че в помощ били изпратени четири минохвъргачки и две дружини от 43-и пех[отен] полк командвани от полковник Брайков.
През цялата нощ срещу 24-и септември от двете страни се води слаба пушечна стрелба. Студът продължаваше да бъде много силен.
Още от 8 часа сърбите засилиха артилерийския и минен огън по десния подучастък на Каймакчалан и по височината 2368. Под закрилата на тоя огън противникови пехотни групи започнаха да настъпват по изоставените от нас ходове за съобщения, носейки със себе си и картечници. Посрещнати с огън и бомби, те се отдръпнаха назад. В това време три сръбски дружини пред фронта на 56-и пех[отен] полк се насочиха към десния фланг на Каймакчалан. През целия ден огънят не отслабна. Много от нашите окопи бяха сринати, а защитниците им – избити. Подпоручик Георги Иванов Бутилов, млад левент момък, едва пристигнал на Каймакчалан на 14 септември, с младежка жар ръководеше своя храбър взвод и отбиваше всички атаки срещу своя участък. Когато застана начело на своя взвод и се впусна в контраатака, той загина в ножовата борба.
Нашата артилерия беше недостатъчна. Липсваха й пресни части, които да сменят изтощените. Идващите в покрепа две дружини от 43-и пех[отен] полк едва бяха достигнали до Султанските колиби.
На 25 септември противникът непрекъснато стреляше. Едва в 21 часа очакваните две дружини пристигнаха. За да се накаже противникът, полковник Богданов реши да го атакува още тая нощ, поради което нареди следното:
„Противникът е съвсем близо до нашите окопи. При нас пристигат две дружини от 43-и пех[отен] полк, а на височината 1944 са изкарани на позиция тежки оръдия със задача да обстрелят противника по южните склонове на Каймакчалан.
Заповядвам тази нощ да се контраатакува противникът и да се отблъсне от позицията, която е успял да заеме.
Полковник Алекси Попов с частите от досегашния десен и среден участък сутринта в 4 часа на 26 того да контраатакува противника заел южните склонове на Каймакчалан, да го отблъсне и да заеме първите линии окопи на същия връх, както и скалистите чуки на югоизточнитe и югозападните склонове на върха. Преследването на противника да продължи с огън. Със заемането на обекта си да се устрои и да почне строеж на телената мрежа.
Майор Куртев с командваните от него части да контраатакува противника в 4 часа сутринта на 26 того според дадените му лично от мен указания и да заеме острата и плоската каменисти чуки – източно и южно от в. 2368.
Бригадна поддръжка – капитан Димитър Инзов – със своята 3-а дружина да застане зад десния фланг на майор Куртев.
Поручик Костов с 1/46 дружина и едно планинско оръдие да охранява левия фланг на бойния ред, като едновременно настъпи с частите на майор Куртев, като държи връзка с 2/3-а бригада.
Артилерията да съдействува на пехотата не само по фронта си, но и на съседните си части, като фланкира противника срещу тях.“
След даването на тая заповед полковник Богданов през цялата нощ снова из ротите и ги ободряваше.
На 26 септември през цялата нощ по Каймакчалан противникът води непрекъснат огън. Много негови светещи ракети осветяваха този исполин. Дружинитe тихо заемаха своитe изходни пунктове. Точно в 4 часа настъплението започна. Нашитe дружини, без шум и без да откриват огън, напуснаха окопитe, водени от своитe смели, храбри и беззаветно предани към дълга си началници. С нечувана стремителност и голяма ярост се нахвърляха те върху слисания противник. Войницитe във възторга си не можеха да се стърпят и викаха „ура“, което като мълния се носеше по цялото бойно поле. Нашитe батареи, като чуха това мощно „ура“, дадоха по противниковата позиция преграден огън. Обезумелият от изненада противник се втурна в паника да бяга, като остави много трупове и всевъзможни предмети на войнишкото снаряжение, въоръжение, облекло разхвърляни из напуснатата позиция.
В наши ръце попаднаха по склона на Каймакчалан едно оръдие, две картечници и една минохвъргачка с много снаряди; по склона на височината 2368 – 2 оръдия, три картечници, една минохвъргачка и един телефонен апарат; на Острата чука – две планински оръдия, една картечница и една минохвъргачка. Пленената сръбска картечница беше приведена в работа и с нея се догонваха и избиваха бягащите сърби.
Но началникът на тая картечница, един храбър офицерски кандидат, бе ранен и тя отново замлъкна. Беше разпоредено да дойдат наши артилеристи, които да използват плененитe сръбски оръдия. Тия оръдия бяха между нашата нова позиция и тая на противника и затова щом се разсъмна, те останаха неизползувани. Противникът започна силно да обстрелва цялото място, където се намираха те. Много храбри наши войници, които се опитваха да дотъркалят оръдията до нашитe окопи, бяxa избити.
Противникът беше смутен. Той беше извън себе си. Противниковитe батареи, които не бяха атакувани, се вбесиха. Те откриха масов огън по заетитe от нас противникови позиции.
Този наш успех повдигна отново духа на защитницитe на Каймакчалан, но те бяха изморени от 40-дневните непрекъснати боеве. Техният духовен устрем беше достигнал крайния си предел. Избититe и раненитe до днешния ден офицери, подофицери и войници бяха далеч надминали допустимия процент. Достигнатият успех не можеше да бъде използуван в по-широк мащаб поради липса на пресни части и затова се разпореди да се заеме твърдо заетата противникова позиция.
Противниковата артилерия непрекъснато биеше новитe наши позиции. Разнебитенитe сръбски пехотни части започнаха де се устройват и да откриват огън по нашитe позиции. Скоро те бяха подсилени с пресни части и някои противникови дружини започнаха да преминават в контраатака.
Сърбитe се окопитиха най-напред пред Острата чука. Около две сръбски дружини, които пристигнаха срещу Чуката от с. Пожар, започнаха да обхващат Острата чука по дола на Радевската река. Нашитe батареи бяха насочени срещу тия две сръбски дружини, но последнитe изкусно използуваха гънкитe на местността и безспирно вървяxa срещу десния фланг на нашитe две роти, заели Острата чука, и като ги обходиха, насочиха се към височината 2368. Защитницитe на Острата чука, макар и обстрелвани с кръстосан огън от три посоки, продължаваха да я бранят. Те даваха много жертви. Това се отразяваше пагубно на техния дух. Началникът на тия две роти, поручик Икономов, когато видя, че положението стана неудържимо, поиска помощ. Ще цитираме едно от неговитe донесения:
„Апелирам за помощ. Най-малко са потребни две роти, за да се закрепим на височината. Окопитe ми буквално са препълнени с убити, страдаме извънмерно много от огъня на противника, пехотен, картечен и артилерийски, който ни сипе от три страни. Без съдействието на нашата артилерия и на две роти поддръжка не можем да се задържим на върха. Противникът ни загражда от три страни и е около две дружини с пет картечници и много оръдия. В дветe роти останах само аз офицер. Повече от 120 души са излезли от строя. Контраатаката при това състояние не можем издържа по никакъв начин. Помощ! Помощ! Помощ!“
За да се облекчат тези две роти и да се задържи тази важна позиция, командирът на бригадата полковник Алекси Попов даде ред разпореждания и изпрати в нейна подкрепа остана лит в поддръжка 340 души водени от легендарно храбрия командир на 3-а дружина капитан Димитър Инзов. Бърже капитан Димитър Инзов доведе тия хора зад чуката и сам отиде при ротата на поручик Икономов, за да се осведоми по-точно лично от него за положението му. След като огледа положението наоколо, той започна да ръководи борбата.
Полковник Богданов заповяда да се заемат нови позиции от нашите батареи, за да могат последните да подкрепят по-ефикасно пехотата.
Привечер гъста мъгла покри цялото бойно поле. Възползуван от нея, противникът със събраните четири устроени полка предприе контраатака срещу цялата позиция на Каймакчалан. До това време нашите части, поради непрекъснатия противников огън, не бяха успели да се уредят напълно. Към дадените много загуби и липсата на офицери сега се добави и тази неочаквана вихрена контраатака на сърбите, която внесе смут в дружините от 43-и пех[отен] полк. В късо време много офицери воглаве с командира на 1/43 дружина Светослав Найденов бяха избити. Бойците от тая дружина, разколебани, започнаха да напущат окопите си, обаче ротите, които бяха в подкрепа, посрещнаха отстъпващите, увлякоха ги напред и прогониха противника, който беше вече успял да се настани в някои от нашите окопи.
Дружината, която заемаше височината 2368, с контраатака отхвърли сърбите, които бяха се доближили до техните окопи. В тая контраатака беше тежко ранен командирът на дружината.
На чуката югоизточно от височината 2368 частите се бяха вече здраво окопали и я бранеха с голям стоицизъм. Вечерта всички роти държаха здраво завладяната сръбска позиция.
Тоя ден загина полковник Илия Чолаков, командир на 4-а дружина от 11-и пех[отен] Сливенски полк. Пиринско чедо, той води дружината си храбро и преброди с нея през 1916 година цяла Сърбия. На Метерис тепе и Каймакчалан прояви блестящ началнически такт. Във вихрената ножова борба, когато беше застанал начело на своите войници, той загина геройски.
Загина и майор Стефан Куртев, родом от гр. Сливен, герой с непоколебима воля, дишащ мъжество и сила, с душа любеща своята родна земя. В Балканската и Съюзнишката войни неговите дела носеха само победи и слава. В Съюзнишката война с незаздравяла рана се върна в редоветe на борците и изгради редица величави подвизи. Когато го запитаха защо идва още неоздравял, той отговори:
– Какво е моята рана пред раната, грозяща Отечеството!
Тази война го свари дружинен командир в Дедеагач. След кратко време, понеже беше оценен като добър възпитател, го назначиха за инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево, откъдето по собствено желание отиде в Скопие. Там началник на Школата беше легендарният подполковник Борис Дрангов. В Каймакчаланските дни майор Куртев бе изпратен на Каймакчалан да командва останалата без водач 1-а дружина на 11-и пех[отен] Сливенски полк. Другаритc му съпътници от Скопие до Каймакчалан не могат да намерят думи, с които да опишат радостта на майор Куртев, който отиваше с готовност на бойното поле, понеже знаеше и беше чувал за неравната борба, която вече 30 дни се водеше на Каймачалан. Когато групата беше вече близо до полесражението и виждаше задименитe позиции, той препусна коня, за да пристигне по-скоро и да се намеси веднага в борбата.
Пристигнал на позицията, той пое командването на 1-а дружина и в ранни зори на 26 септември поведе в бой своята храбра дружина. Със своята дейност той написа няколко светли борчески страници на великата каймакчаланска епопея. Той вливаше мощ в измъчените и приличащи на призраци сливенци, вдъхновяваше ги до безумие и ги водеше по снагата на Каймакчалан, където адът от мини и снаряди беше в своя безспирен кипеж. „Напред, момци, срещу врага!“ и гръмовито „ура“ се носеше по цялата Ниджа. Ръкопашната борба беше в своя вихър. Врагът бе унищожен. Окопите бяха изчистени. Сияещ от радост, майор Куртев беше пръв, но в този момент един 15 с. м. гаубичен снаряд засвистя и се пръсна до него. Черни кълба дим забулиха героя. Когато димът се раздигна, около трупа на майор Куртев много наши и противникови трупове останаха неми свидетели на великия подвиг.
Един от героите, които намериха в този ден славно смъртта си, беше и поручик Дончо Чакъров, родом от гр. Котел. На Метерис тепе, застанал начело на 15-а рота, при стремителния вихрен полет напред той бе ранен, но не напусна своите войници, а взе участие във всички битки на 26 септември. Най-сетне, когато боят вече затихваше, той бe смъртно ранен и загина, като остана верен на дълга си.
Подпоручик Асен Чавдаров също беше един от героите, които загинаха в този ден. Млад, левент момък, скромен като девойка, но самоотвержен боец, той за първи път започна бойната си дейност на Метерис тепе. На Каймачалан, прекарал всички ужаси на титанската многодневна борба, хвърляйки се много пъти в люта ръкопашна борба, останал само с 10-15 свои сподвижници, той загина на 26 септември, за да остане светец в аналитe на българската история.
Подпоручик Георги Кауцки беше буен момък, живял винаги досега за идеалитe на многострадалния български народ. Още десетгодишен, той беше помагал на борцитe в Илинденското въстание. В Балканската война доброволец в Македоно-Одринското опълчение, през 1916 година той следва в Скопската школа за запасни подпоручици и след завършването й избра решително и непоколебимо своя път: – да се бие из висинитe на Ниджа, откъдето да гледа свободния вече македонец. В многодневнитe страхотни боеве той беше достоен вожд на своя взвод. На 26 септември и подпоручик Георги Кауцки загина в лют ръкопашен бой.
Поручик Христо Христов бе тежко ранен при Качаник. След излекуването си той отиде със своята рота на Каймакчалан. В днешната кървава атака поручик Христо Христов със своите любими картечници помагаше неуморно и тактично на храбрата пехота. Но когато победата се усмихна вече на неговата рота, вражески куршум прониза гърдите на този безподобен герой и той остана вечно да пази свещения връх.
Поручик Иван Стоименов Таушански, родом из дебрите на Рила, народен учител, току-що произведен в първи офицерски чин, дойде да командва взвод на Каймакчалан и във вихъра на първия бой, в който участвува, бе повален от вражески куршум. Поклон пред останките на тоя млад великан!
И храбрият капитан Киро Михайлов, командирът на 3-а планинска батарея, родом от Пловдив, който прояви такъв безпримерен героизъм през последните няколко седмици, трябваше да остави тук костите си. Застанал гордо на своя наблюдателен пункт, той ръководеше умело огъня на своята храбра батарея, обаче една фугасна граната го повали и той загина мъченически пред очите на своите верни войници, за да остане вечно там и да командва през вековете защитниците на Каймакчалан.
На 27 септември, възползуван от тъмнината, противникът атакува нашите части на Острата чука, обаче атаката бе отбита от съобразителния и смел капитан Димитър Инзов. Отчаян от неуспеха си, противникът се изгуби в тъмнината и до разсъмване не предприе срещу чуката никакви действия.
На разсъмване сръбски части настъпиха срещу левия фланг на Каймакчалан, обаче и тук неприятелят беше отбит.
Тоя ден в помощ пристигна 4-а планинска батарея от 2-о планинско отделение. За жалост, тази батарея имаше само 400 снаряда, така че помощта й не можа да се окаже ефикасна.
Към 5 часа на 23 септември, както бе заповядано своевременно, 3-а дружина от 43-и пех[отен] полк, която бранеше левия фланг на Каймакчалан, излезе от окопите си и се хвърли за удар на нож върху сърбите, които бяха срещу нея. Сърбите напуснаха окопите и избягаха в безпорядък назад, засълнаха се зад едни канари и започнаха да се устройват там и не след дълго откриха пушечен огън. Сръбските батареи, като видяха, че българите са заели една част от техните окопи, с небивала стръв започнаха да обстрелват нашите бойци. Същевременно и 1-а дружина от 43-и пех[отен] полк, поведена от своя храбър дружинен командир майор Кирилов, настъпи да се изравни с 2-а дружина, обаче в късо време беше покосена от противниковия огън, който се изсипа върху нея с невероятна сила. В тоя величав момент, водейки дружината си, във вихъра на тая шеметна борба загина храбрият майор Кирилов, блестящ дружинен командир.
Остатъците от дружината останали без водач, отново се прибраха в окопите. Големият брой убити, ранени, контузени и затрупани представляваше страхотна картина. Окопите бяха срутени. Тогава началникът на участъка, полковник Алекси Попов, пристигна на самото място и разпореди да се направят други окопи, където да се приберат останалите живи защитници. Под ударите на най-действителен огън бойците започнаха да копаят новите окопи, но въпреки смъртната опасност, която висеше над всеки войник в този момент, окопите бяха скоро приготвени и останалите живи войници можаха да се приберат в тях и да продължат с нов дух и засилен устрем борбата срещу постоянно напиращия неприятел. Тук особено се отличи със своето безстрашие, разпоредителност и самоотверженост Китайката – любимецът на 11-и пех[отен] полк, подофицерът Китайков. В неговия участък окопите бяха най-бързо и най-добре изкопани. Той лично вземаше дейно участие в работата и помагаше на изтощените и леко ранените: Китайката беше незаменим другар!
На новите позиции частите посрещаха и отстояваха твърдо всички противникови пристъпи.
В левия подучастък на полковник Никола Христов противникът насочи своя могъщ огън срещу Острата чука и премина в атака. Посрещнат с вихров огън от защитниците на чуката, той за момент се спря. Противникови батареи от три страни отново се нахвърлиха върху Острата чука, която заприлича на вулкан изригващ пръст, камъни и дим размесени с човешки тела.
През изтеклите две нощи защитниците на Острата чука бяха изкопали един ход от 30 метра, за да се доберат до една противникова батарея. Една група от доброволци беше отишла да отвлече оръдията. Други противникови батареи, като видяха тия наши храбреци, се нахвърлиха върху тях, изровиха пътеката и избиха всички тия смелчаци. Оръдията, самотни, останаха да стърчат на обляното с много кръв бойно поле и да напомнят на биещите се витязи, как славно е да се мре за свобода и обединение!
Артилерийските урагани вилнееха. Нашите батареи, обаче, бяха немощни. Героичните пехотинци застанаха зад скалите и очакваха с ножовете си врага. Те сляпо вярваха в своя нож и копнееха да се срещнат с враговете гърди с гърди, за да се сразят, ала сърбите не идваха. Те искаха с огън, отдалеч, да изчистят бойното поле. На противника постоянно пристигаха подкрепления. Неговите подкрепления бяха петорно, десеторно по-големи от нашите. Те имаха неизчерпаеми снаряди, които сипеха безжалостно върху нас. Целият Каймакчалан, Острата чука и височината 2368 бяха буквално залени с огън. Всички пътеки и подстъпи към тила на позициите бяха обстрелвани. Като венец на всичко дойде и това, че по пладне нашите батареи привършиха снарядите си и до вечерта батареите трябваше да мълчат.
На 29 септември останалите съвсем малко бойци започнаха да работят усилено по укрепяването на новозаетите позиции. Укрепяването вървеше съвсем бавно поради липса на инструменти, бодлива тел и дървен материал. Полковник Богданов настоятелно искаше от началника на 8-а дивизия да му се изпратят пионери за ръководители по укрепяването на позициите, ала такива нямаше и затова не му се пратиха.
През целия ден противникът държа под огън цялата позиция и всяваше гнет в душите на защитниците. Нашите батареи мълчаха. Те пестяха снарядите си, за да ги употребят против атакуващата пехота. Това мълчание на нашите батареи се отразяваше зле на духа на защитниците на Каймакчалан.
И на 30 септември през цялата нощ неприятелският огън от всички оръдия, ту по-силен, ту по-слаб, не престана. Напрежението – морално и физическо – на защитниците достигна своя връх. Нашите пехотинци рядко отговаряха.
На разсъмване противникът засили до най-висок предел своя огън по целия боен участък. Окопите бяха сринати. Те не представляваха вече закрития. Останалите живи войници се вдигаха от едно място, където беше паднала някоя фугасна или бризантна граната, и се местеха ту в ляво, ту в дясно, където, обаче, попадаха пак под минен огън. Множество трупове бяха изпълнили сринатите окопи. Изобилните трупове, настлани по скатовете на Каймакчалан, по девствените присои и поляни, привличаха погледите на блуждаещите като сенки, останали тук-там още живи защитници. Те инстинктивно търсеха закрила от труповете и залягаха зад тях. Към 8 часа огънят на противника се засили още повече. Той стана вихров – барабанен: вече нямаше отделни гър-межи. Всичко се сливаше в едно бучение, в един тътнеж. В същото време противникови пехотни части започнаха масово да се раздвижват из око-пите и да ги увенчават все повече с нови и нови картечници. Не след дълго противникът изкара и две оръдия при скалата срещу левия фланг на Каймакчалан, които като на учебен плац и безнаказано обстрелваха всички наши окопи по височината 2368 във фланг и тил, а ротите от Ост-рата чука – съвършено в тил. Скоро срещу Острата чука започнаха да действуват и противникови минохвъргачки с тежки мини, тежащи всяка една по 96 кгр., които мини довършваха онова, що планинските оръдия не можеха да направят.
Към 10 часа неприятелските артилерийски урагани бяха се превърнали в един непрекъснат зловещ вой цепещ въздуха и обърнал целия Каймакчалан на един грамаден врящ котел, който вместо пара разнасяше из ширинето олово, чугун и смърт.
Защитниците събраха последни сили. Когато видяха, че противниковата пехота се носи в атака и вече е близо до тях, те откриха пушечен огън и успяха да спрат врага, който се бе доближил на 400 крачки до тях. Наши две планински батареи подпомагаха храбрите пехотинци, но техните възможности бяха ограничени. Скоро едната батарея нямаше вече снаряди, а трета батарея имаше само 175, от които даваше в заем на първата, докато и тия снаряди се свършиха. При тия условия на артилерийска помощ защитниците на височината 2368 – 1/11, 3/11, 1/43 и 3/43 дружини, останали с по 100-150 човека и изгубили почти всичките си офицери и подофицери, започнаха да изгубват самообладанието си, обърнаха се на някакви несъзнателни сенки. Все пак, те се държаха упорито на своите позиции и водеха огневия бой.
Въпреки всичко, трите атаки, които сърбите предприеха до пладне, бяха отбити от сенките-герои и позицията бе задържана. Подофицерът Китайката пак се отличи тук. Той беше останал почти единственият подофицер в 11-и пех[отен] Сливенски полк и постоянно беше в движение, за да насърчава бойците с личния си пример. Просто чудно беше как този смелчага беше останал досега невредим, макар че с истинско презрение към смъртта се излагаше на най-опасните места, където малко преди това бяха паднали неколцинa бойци. Сякаш този човек беше неуязвим от вражески куршум. При отбиването на третата днешна атака на сърбитe едно парче от граната раздра левия ръкав на куртката му от горе до долу и почти го откъсна, но не закачи ръката му. Това истинско чудо накара намиращите се около Китайката войници да гледат на него с още по-голямо благоговение и да го следват навред, надявайки се, че покрай него и те ще бъдат запазени от покровителствената ръка на Провидението, което закриляше техния другар и началник.
Ето едно официално донесение за положението на нашитe позиции в този ден:
„№ 1037. 30.IX., 13 ч. 20 м. Батареитe останаха без снаряди. Такива и в парковетe няма. Моля наредете час по-скоро да се изпратят снаряди.
Частитe са останали без началници.
Полковник Богданов.“
Защитницитe на Острата чука – 3/11 дружина и 3/43 рота – вече не съществуваха като бойни единици. Обстрелвани от три страни с урагани, защитницитe, след като им бяха сринати всички окопи и закрития, се засълнаха под останалитe здрави тук-там скали, за да водят борбата под водачеството на беззаветно-храбрия капитан Димитър Инзов, който летеше от група на група, за да ги ободрява, да сгрява техните замръзнали сърца и да влива струя на нов живот в заледената им кръв. Но когато тоя храбър дружинен командир изпълняваше своя величав дълг, една граната отхвърли от раменетe му пламналата му за слава и мъст глава и неговата кръв и мозъкът му опръскаха подледенитe скали на Острата чука. Войницитe му с неговата смърт изгубиха и последната си опора, но не и всяка надежда. Сега те вече искаха отмъщение и още по-здраво заеха канаритe.
В това време Каймакчалан се тресеше. По неговата снага се разиграваше една още по-гигантска борба. И тук с пукването на зората противникът започна да засилва картечния и артилерийски огън.
Щом нашитe бойци започнаха да стрелят, противникът засипа по окопитe град от мини от всевъзможни големини. Димът от тия мини образува една тъмна завеса, под прикритието на която сърбитe се готвexa да настъпят. Екотът от минитe разстрои съвършено нервитe на останалитe тук-там още живи защитници. Много тела изпълваха окопитe. На тежко раненитe нямаше кой да се притече на помощ, а леко раненитe биваха доубивани, когато се мъчеха да напуснат тоя ад от олово и чугун.
Полковник Алекси Попов, който беше душата на отбраната, чувствуваше, че тя се вече къса и за да може да я продължи, поиска помощ. За да ободри изнемощелите защитници, той съобщи на войницитe, че началникът на позицията, полковник Богданов, е говорил с главнокомандващия, който му заповядал да предаде на всички офицери, подофицери и войници, че главнокомандващият се надява да задържим сегашното си положение до пристигането на подкрепления, каквито той лично разпоредил да се изпратят. Същевременно бил заповядал на 3-а и 8-а дивизии веднага да атакуват противника. В името на отечеството и за честта и славата на българското оръжие главнокомандващият заповядвал да се вземат от всички началствуващи лица най-енергични мерки за устройството на частите и за заемане на съответнитe позиции.
От своя страна полковник Богданов беше помолил началника на 8-а дивизия да разпореди, щото артилерията, която може да обстрелва противника по южния склон на Каймакчалан, да стреля, а също така да бъдат изпратени незабавно поддръжки в помощ на Каймакчалан.
На тая молба на полковник Богданов началникът на 8-а дивизия не можа да се отзове, тъй като в тоя момент той имаше в поддръжка само една рота. Ето какво съобщи той на полковника:
„В тоя момент противникът силно набляга на височината „Рогачица“. Имам само една рота в бригадна поддръжка. Командирът на 56-и пех[отен] полк ми донася, че и пред него положението се влошава и той не разполага с повече поддръжки. Разпоредих, командирът на 56-и пех[отен] полк да Ви поддържа с каквото може. Заповядах на нашитe батареи от върха 1944 и от „Попадия“ да обстрелват южнитe склонове на Каймакчалан.“
При това положение боят продължаваше да кипи. Борбата беше неравна. Нашитe батареи, които бранexa непосредствено Каймакчалан, отдавна бяха млъкнали по липса на снаряди. По снагата на Каймакчалан се сипexa с хиляди снаряди и мини, които бяха преорали всяка педя земя. Нашитe окопи вече не личаха. Тук-там зад някоя скала се раз-насяше пушечен изстрел.
Окопитe вече не говорexa. Те сатанински мълчаха. Тогава сърбитe плахо тръгнаха към тях. Там имаше само трупове. Сърбитe продължиха и се запътиха към втората линия окопи. Те също бяха тихи и безмълвни. Сърбитe заеха и тях. Батареитe им дадоха далеко назад преграден огън. Тук-там из скалитe на Каймакчалан леко ранени и здрави войници още водexa отчаяно борбата. Единични войници възпираха цели сръбски роти. Беше останал в подучастъкова поддръжка зад Тритe чуки само един взвод. Тоя храбър взвод се хвърли в контраатака и успя да запази наблюдателния пункт, където беше полковник Алекси Попов, който в тоя критически момент групира около себе си ядра и се хвърли в контраатака. Набърже с помощта на останалите хора от щаба си тоя храбър полковник събра около себе си каквото можеше и се приготви да контраатакува покачилия се вече на върха на Каймакчалан противник.
Главнокомандващият генерал-лейтенант Никола Жеков в това време беше дошъл до Султанските колиби, които се намираха на около 10 клм. северно от Каймакчалан. Към 13 ч. 30 м. той вече научи за станалото. То не можеше да се поправи: нямаше войска…
Но Бог бдеше над България. Той помогна да се спре врагът. Падна гъста мъгла. Под нейното було полковник Алекси Попов уреди своите войници и зае югозападната височина на Трите чуки, която отстоеше на около 500 крачки от самото било на Каймакчалан.
И така, към 13 ч. 30 м. легендарната височина Каймакчалан беше изгубена. Сборната дружина от 56-и пех[отен] полк с остатки от 43-и и 46-и пех[отен] полкове отстъпи на Безименната височина, а някои части се насочиха към Тритe чуки. Тия височини едва се държаха, защото противникът веднага съсредоточи върху тях своя огън. Всред ужаса на взривоветe и песента на стоманенитe парчета из въздуха се носеха късове от разломени скали и пееха своята смъртоносна песен. Малцината останали живи защитници намериха тук смъртта си всред неописуем ужас. Но най-ужасна беше смъртта на командира на 5-а рота от 11-и пех[отен] полк, поручик Менахемов. Едно парче от граната му отнесе долната челюст и преряза гръкляна му. Той падна гърчещ се в предсмъртна агония, с изскокнал от врата му гръклян. Като го забеляза, един санитар се спусна да му помогне и започна да прибира гръкляна му навътре, обаче от конвулсиите, които непрестанно разтърсваха тялото на нещастника, гръклянът отново излизаше навън и изпръскваше с кръв добросъвестния войник санитар. Санитарят не можеше да издържи повече, нервите му се скъсаха, той проявяваше вече истински признаци на лудост, но една нова фугасна граната тури най-сетне край на агонията на подпоручик Менахемов, а заедно с това прибра навеки в небесните селения и беззаветно предания на дълга си санитар.
Защитниците на Трите чуки намаляваха постоянно. Те бяха оста-нали вече много малко. Помощ не идеше от никъде.
При това положение, за да се спре напредването на врага, пол-ковник Богданов реши отбраната на Трите чуки да възложи на пол-ковник Брайков, а полковник Христов да продължава да отбранява левия подучастък, височината 2368 и Острата чука. За тази цел в 16 часа полковникът издаде следната заповед:
„Подкрепления пристигат. До тяхното дохождане заповядвам останалите живи войници да се разделят на участъци.
Полковник Брайков с остатките от дружината на своя полк да се задържи на Трите чуки.
Полковник Никола Христов с остатките на останалите части да остане в бригадна поддръжка, като застане между в. 2368 и височината 1881.“
Същевременно полковник Богданов обявяваше:
„Сам главнокомандващият е при 8-а дивизия, която настъпва победоносно. Той е заповядал на 3-а дивизия да настъпи. По този начин нашето положение се облекчава. Началниците на участъците да употребят последни усилия за задържането на позициите, докато противникът бъде обходен от двата фланга.“
Привечер боят утихна. В това време небето затрещя зловещо. Светкавици го прорязваха във всички посоки и осветляваха с бледа светлина бойното поле. Наскоро след това рукнаха истински порои от небето. Проливен дъжд напои в късо време цялото бойно поле. Войниците бяха измокрени до кости. Отгоре на това задуха и северняк и всичко започна да се вледенява. Скоро буйни огньове изникнаха на много места из планината. Войниците искаха да се подсушат.
Началствуващите лица донесоха, че всички патрони са изстреляни. Имаше надежда да се донесат само от селото Скочивир, но то беше много далеко.
През цялата тая студена и бурна нощ жалките остатки на славните полкове, които цели 46 дни браниха Каймакчалан, се събираха и уреждаха във взводове и роти, за да продължат на другия ден неравната борба.
При това положение се пукна зората на 1-и октомври.
Ключът на позицията, Каймакчалан, беше загубен, след като всички защитници бяха избити, ранени, оглушели, подлудели или онемели. Ето що пише в една реляция един участник:
„Каймакчалан! Величествен помен за нашата родина! При спомена ми за това, що стана там, от радост и скръб, аз цел треперя.
И днес през облаци, кръв и дим аз виждам по твоята огромна снага блуждаещата и плаха сянка на Магдалина.
От радост и скръб аз цел треперя при спомена за теб, Каймакчалан – свещена българска Голгота, по-страшна и по-велика от библейската Голгота!
Каймакчалан, ти си див скалист връх, що високо се издигаш като същинско чело на гигантски балкан. Чрез теб твоята майка планина под-пира небето. Каймакчалан, дивно македонско чедо, ти си пълен с необятно грамадни мрачни, сиви, студени скали, свърталища на диви зверове и свободни орли. По теб растат само мъх, лишеи и диви треви, между които тук-там наднича – еделвайс. Ти вечно тънеш в мъгла. Ти си пределът между живота и смъртта.
По твоята огромна снага, разляти плещи и скалисти ребра се бориха лудо две стихии. Двама братя; рожба на едно племе; една кръв; едниният – замаян от лудост и шовинизъм, а другият – търсещ свобода за роба и обединение на племето си. Вместо да се стреснат, разберат и помирят, те взаимно се избиват. Изправени са един срещу друг, готови да се удавят в собствената си кръв.
Сега по теб, Каймакчалан, всичко спи – не се чува ни шум, ни стон. Сега по теб се стелят тихо белите снежинки, които отдавна са измили пролятата юнашка кръв. Вечер небето е обсипано с хиляди звезди. Лете цъфтят минзухари. Ни помен от прежния денонощен тътнеж, от страш-ните вопли на пролятата кръв. Тихо. Тайнствено. Страшно.
Сенките на хиляди паднали в бран войници бродят из Каймакчаланските присои. Те чакат нас…
Безсмъртието витае над Каймакчалан… Аз цял треперя при спомена за теб, Каймакчалан!“
За да се предотврати катастрофата, командирът на 11-и пех[отен] полк донесе, че ако батареитe, които бяха в неговия участък, останат на старитe си позиции, рискуват да пропаднат и пехотата би останала без тяхната подкрепа. Затова се разпореди още през нощта батареитe да се ешалонират в дълбочина, така че при нужда взаимно да се подпомагат.
Понеже полковник Алекси Попов беше с една малка група войници на височината 1881, разпоредено бе една дружина от 11-и пех[отен] полк час по-скоро да отиде на тая височина и да влезе под командата на полковника, като му се заповяда да отбранява тази височина до последния войник, а на полковник Христов бе дадена следната заповед:
„Позицията ще отбранявате до последна крайност. В бойна част да се оставят тънки вериги, а поддръжкитe да се приспособят добре към гънкитe на местността, където добре да се окопаят. Патронитe да се приберат от полесражението и да се икономисват. От раненитe патронитe да се приберат. Батареитe също да икономисват снарядитe, като стрелят по явно видими цели.“
Противникът през цялата нощ не прекрати пехотния и артилерийски огън. От всичко личеше, че той привеждаше в ред своитe части и ги поставяше на изходните им места, за да предприеме на разсъмване отново атака срещу останалата част от нашата позиция – височината 2368 и Острата чука.
На разсъмване много войници бяха се спрели на западния склон на върха 1881. Тук останалитe живи офицери ги организираха в сборни роти и дружини. Към обяд от тия войници бяха формирани следните единици: от 43-и пех[отен] полк – една сборна дружина от 191 войника с двама офицери; от 58-и пех[отен] полк – две сборни роти без офицери с общо число 353 войника; от 46-и пех[отен] полк – една рота от 89 войника с един офицер. Тия части бяха сведени в една тактическа бойна единица, на която полковник Богданов направи преглед, като говори пред войниците върху важността на момента, който изисква да се презрат и най-големите трудности и да се задържат позициите до пристигане на помощ. Войниците обещаха да изпълнят до край своя дълг и започнаха усилено да работят по уреждането и укрепяването на новата позиция. Скоро на височината пристигнаха 4-а планинска батарея от 7-о артилерийско отделение и остатките от 4-а дружина на 11-и пех[отен] Сливенски полк. На тях се даде за отбрана гребенът, който се спуща от височината 1881 към запад.
Щом започна да се зазорява, противникът засили своя пушечен и артилерийски огън по височината 2368 и Острата чука. Защитниците изнемогваха. Обещаната помощ – една дружина от 3-а дивизия – не дойде.
Към пладне противникът беше вече подготвил своята атака на в. 2368 и Трите чуки. Избити бяха защитниците на тия височини. По тях имаше вече само трупове. Тук, всред последните трясъци на страховитата и неравна борба, загина и Китайката – легендарният, неуязвим до сега от вражи куршум подофицер. Той загина в момента, когато искаше да закрие с тялото си своя ротен командир, за да го запази от насочения срещу него противников нож.
Полковник Никола Христов с няколко малки групички последователно заемаше скали и канари. Конете на планинските две батареи вече бяха избити и оръдията останаха по пътеките. Към 15 часа тия височини бяха окончателно овладени от противника.
Остатките на 2-а дружина от 11-и пех[отен] полк, където бяха останали двама офицери, отстъпваха крачка по крачка, но скоро и тия двама офицери бяха убити. Войницитe останаха без началници, но въпреки това продължиха борбата.
* * *
И тъй, в тия 46-дневни упорити боеве, които продължаваха денонощно, всички части изпълниха до край своя дълг към Отечеството. Още първата нощ полковетe с ентусиазъм се спуснаха към врага, преминаха обривиститe и скалисти до недостъпност брегове на р. Брод и Радевска и се озоваха пред теленитe мрежи на сърбитe приготвени в няколко реда. Противниковата пехота, ужасена от това стихийно настъпление на българитe, напусна окопитe си и подири спасение в бягство. Но петорно по-силната неприятелска артилерия от разни ка-либри обхвана от три страни със своя силен огън нашите полкове. Почвата по Метерис тепе и Джемаат ери беше камениста. Нашият шанцов инструмент беше само носим и затова стрелцитe успяваха само тук-там да си направят малки стрелкови трапчета, като в това време противниковата артилерия обхващаше със своя огън тия наши стрелкови трапчета и денонощно биеше със снаряди от всевъзможен калибър и рушеше всичко, което се съграждаше от нас с нечовешки усилия. Имаше дни, когато само за няколко часа противникът хвърляше по Каймакчалан десетки хиляди снаряди, но упорититe защитници стоически стояха на своитe места и гордо и самонадеяно посрещаха смелите пристъпи на многобройнитe вражески сили и ги отхвърляха отново там, откъдето идваха. Роти останали с по 40-50 човека, дори само с по 5-10 бойци, здраво отбраняваха своитe позиции. Дори сринатитe и препълнени с убити и ранени окопи, в които не оставаше място за живитe бойци, не можаха да сломят упорития дух на тия светци, които само с остриетата на своя нож пазexa позициитe, – една работа, която бяха длъжни да вършат батареитe ни, ако имаха достатъчно снаряди и ако бяха по- многочислени.
На тая свещена за вечни времена позиция войските, които я отбраняваха, оставиха: убити офицери – 51; ранени офицери – 126; убити войници – 1876; ранени войници – 5941. Това са все храбри чада на майка България и тяхната кръв вика за възмездие, а техните духове витаят и ни очакват денем и нощем, за да ни видят щастливи, благополучни и победоносни, та да се успокоят и да се отдадат на своята вечна почивка.
Полковниците Богданов, Алекси Попов и Христов употребиха за отбраната на Каймачалан всички свои умствени, физически и морални усилия и с нечувана енергия управляваха, водеха и командваха войските си. Със своя висок дух те вляха в душите на всички защитници оня непоколебим дух, който ги направи по-твърди от скалите и стори чудото: – цели 46 дни те отстояваха на петорно по-силния противник, подпомаган, при това, с несравнено много повече технически средства за борба.
С бърза съобразителност и непоколебима решителност на 17 септември полковниците Алекси Попов и Никола Христов грабнаха пушките, застанаха на колебаещия се лев фланг на Каймакчалан и увлякоха в контраатака войниците, които бяха вече разколебани и се поддаваха назад. С денонощното бдение на своето място или там, където изискваше това ходът на боя, те бяха винаги първи от най-първите. Полковник Христов, макар и много зле ранен в ръката, непосредствено под рамото, не напусна своя пост и до края на борбата командва своя славен полк. С това той даде пример на всички войници и офицери за свято изпълнение на дадената клетва, за саможертва пред олтара на Отечество и за безпределно съзнание за войнишки и началнически дълг.
* * *
Така свърши Каймакчаланската епопея. Грохотът на оръдията е отдавна заглъхнал, кървите на падналите по скалистите склонове на исполина борци и светци са проникнали дълбоко в недрата на свещената планина, наблизо и надалеч по села и паланки са израстнали нови поколения, които не знаят нищо за тази свръхчовешка борба на един млад и героичен народ, който с яростно отчаяние се бореше за своето обединение, за повече доброчестие и за по-голям дял от благата на този свят.
Уви, писано било тук именно да претърпим неуспех, за да можем чрез изпитанията на страховитата борба да калим духа си за нови и по-светли подвизи, когато ще получим заслужения венец на доблестни борци и славни победители. А дотогава – и на вечни времена – споменът за свещената епопея на Каймакчалан ще живее в сърцата на всички идни поколения, ще проникне в кръвта и в мозъка на костите на всички българи и ще стане живителна сила, която ще направи нашите потомци най-храбрите витязи на Балкана и ще даде на майка България ореола на мъченица и светица…
Край
Публ. в О.з. подполковник  Коста Темистоклев, Каймакчалан. Исторически разказ. София, 1939 г., 92 с.