Истинските българи, борци за независима България
† Панарет Пловдивски – висш български православен духовник, родом от Егейска Македония, пловдивски митрополит (1872-1883г.).
Роден е като Петър Иванов Мишайков през 1805 г. и произхожда от големия български род Мишайкови от леринското село Пътеле, Егейска Македония. 🇧🇬
По-голям брат е на видния български лекар и общественик Константин Мишайков. Петър Мишайков учи в гръцка гимназия в Битоля, в Кожани, в училището на архимандрит Теофилос Каирис на о-в Андрос и през 1838 г. – в гимназия в Атина, където е сред основателите на “Славяно-българското“ ученолюбиво дружество. След това завършва Историко-филологическия факултет на Атинския университет през 1843 г. а оттогава до 1844 г. преподава в гръцката гимназия в Битоля. След това приема духовен сан и постъпва при янинския митрополит. Издига се в църковната йерархия и през март 1851 г. става лампсакски епископ в Кизическата митрополия. През 1858 г. е назначен за митрополит на Ксантийската и Перитеорийска епархия.
На 25.02.1861 г. в разгара на българо-гръцката църковна разпра, Цариградската патриаршия го назначава за митрополит в Пловдив след уволнението на миналия на българска страна митрополит Паисий Пловдивски. Първоначално Панарет е лошо приет от българското население в града, но през 1868 г. се отмята от Патриаршията и прегръща българската църковна кауза. “Кръвта вода не става“. Той усеща, че борбата на Екзархията срещу Патриаршията всъщност е борба за признаване на българската нация. А той е българин родом с целия си род.
През 1871 г. е делегат на Първия български църковно-народен събор. В началото на 1872 г. заедно с Иларион Ловчански и Иларион Макариополски по заповед на руския посланик ген. Н. Игнатиев е заточен от османските власти в Измит (Никомидия), но след по-малко от месец под натиска на цариградската българска колония, която се вдига в защита на владиците и провежда голяма антируска и антиосманска демонстрация в Цариград заточениците са освободени.
През 1872г. Панарет е избран за пловдивски екзархийски митрополит и член на Светия Синод на новоучредената Българска екзархия. През 1872 г. обикаля Ахъчелебийско и присъединява този край към своята епархия.
Когато подготовката за Априлското въстание става известна в Пловдивската митрополия и в нея пристига с доклад за подготовката поп Г. Тилев, митрополит Панарет свиква съветниците си, за да решат против въстанието ли да се държат или с него. Митрополията се разделя на две – някои против, искащи да се уведомят властите, някои за, подкрепящи бунта. В резултат митрополит Панарет решава за приеме доклада на поп Георги само за сведение и да не предприема нищо пред властите. По време на въстанието митрополит Панарет заедно с архимандрит Методий Кусев е повикан от екзарх Антим в Цариград и в епархията остава епископ Гервасий Левкийски.
След края на Руско-турската война в 1878 г. Панарет, по думите на патриарх Кирил Български, е “един от непримиримите участници в съпротивата срещу Берлинския договор, имайки предвид и тежката съдба на своето отечество Македония.
Сътрудничи на вестниците „Македония“ (1870), „Право“ (1870-1871), „Век“ (1874), списание „Читалище“ (1875) и вестник „Напредък“ (1876-1877). Автор е на „Надгробное пение или последование утренное во святую и великую суботу. Нарядил по нов устав и издал със свое иждивение П. Панарет, сингел на Бълг. църква при Фенер, Цариград. Везирхан № 20, в печатницата на Т. Дивитчиана, 1866“. Умира в Пловдив в 1883 година. Панарет е пловдивски митрополит до смъртта си в 1883 г.
Янко Гочев
