Разходката из слънчева Бесарабия неочаквано събуди отдавна заспали спомени . Всички бесарабски българи говореха за прародината , за това да запазят българското в себе си . Това ме накара да се запитам – а аз къде съм във всичко това ?
Несъмнено най- хубавото небе на този свят е небето над родната Стара Загора и най- красивата жена на този свят е моята майка – дала ми живот и всичко друго . Като се кача на Аязмото , като отида в Историческия музей или вляза в музея с наколните жилища се събуждат недозирани чувства . Отивайки на римския форум или влезеш в новата сграда на Операта ти иде да изкрещиш – Аз съм горд старазагорец . И тогава идва всичко . В теб се надига друго .
Неволно отново се запитваш , а кой е причината за това да бъдеш такъв горд и непоколебим ? Коя е причината да бъдеш толкова упорит и да преследваш докрай всичко? Коя е причината независимо от годините лудостта на младостта да живее у теб ?
Нямал съм щастието в годините , когато човек има вече има спомени да познавам родителите на моя баща . Едни други двама са оставили неизгладимо впечатление в душата ми . Техните образи винаги са ме следвали в живота , защото имах щастието до 14 години да бъда с тях всяко лято . Моите баба и дядо и още повече техните корени . Част от мен е същността , която са ми предали и всичко друго хубаво , което човек може да си помисли . Аз винаги съм се гордял , че част от мен е онази чирпанска кръв , която е дала своя принос за изграждането ми като човек . И пак буци , буци в гърлото ми , а сълзите сами напират в очите ми . Когато пиша пред мен застава тихо моят дядо , чието име нося и в душата ми нахлуват спомените . Спомените за кардинала пред къщата ни на село , когато сядахме двамата пред него и той ми разказваше за миналото. Тогава похапвайки узрелите гроздове пред мен се редяха горди и упорити чирпански селяни , които обработвали земята , защитавали страната и наливали темелите на онова , което днес наричаме България . Несломи по дух , независимо от Яворовата Градушка те живеели с земята , с хората около тях . Моята покойна майка произхожда от чирпанското село Димитриево . С тази публикация реших да издигна словесен паметник на нея и тези упорити чирпанлии , защото този край си отива . Навремето тук е имало живот , На центъра на селото има паметник на загиналите във войните за националното ни обединение . И аз се гордея със своя род . Моят прадядо е загинал на завоя на Черна и само мога да се удивлявам на прабаба си , която сама е отгледала 5 деца – 4 момичета и най- малкия дядо ми . И пак буците напират в гърлото . Нахлуват спомените за възрастните жени в черно , които идваха на гости в Стара Загора или на село , които се радваха на внуците на брат си . Нахлуват спомените сега ми е смешно как една юница – малачка реши да се запознае с мен . Това тогава – бях на 10 години не ми хареса и се наложи да ни успокояват и двамата . Господи а катъка – прекрасният селски катък , който облизвах буркана . Роднините на дядо ми знаеха това и често заради мен ни носеха . Какви времена бяха ?
Как да забравиш върбалаците по реката , разходките с братовчедите из селото или пък високите плетове на корношоните , които се гледаха в двора за да ги предаваме за изкупуване ?
Как да забравиш ходенията до ТКЗС-то , когато пълнехме количка с дини , която изчезваше за отрицателно време?
Не изпитвам носталгия по отминал строй , просто това беше спомен . Имаше голям бостан , който тогавашното ТКЗС продаваше в селото . Спомени , спомени , спомени …
А сега гарата до селото е полуразрушена , хората един по един си отиват , улиците тук там пропадат , заради миналото на близкия Марбас . А тук са живели хора от самата зора на човечеството . Тук са живели упорити и трудолюбиви хора и този край на Тракия е наричан на времето “ Малката Америка “ .Тук са живели хора , които са обичали земята си . Нещо което един комунист не може да разбере и затова моят род беше прокълнат на онова време , защото имахме непокорни роднини умрели в Белене . И пак спомените
За онова време , когато аз за първи път останах при дядо си и баба си и всички тези шумове около мен вечерта ме плашеха . Спомени за времето , когато дядо ми вадеше меда и аз мушморока се въртях около центруфугата за да грабна парче от восъка , за жужащите пчели , за осите
Все пак какво беше дядо ми без баба ми . Мила и любяща жена какво не бих дал пак да е жива . Тя не щадеше себе си . Тя обичаше до полуда нас внуците и не щадеше своята любов към нас . Трудно се забравя сача на накладения огън и ние внуците , като гладни циганчета навъртени около нея да чакаме вкусните катми , които ни правеше . Сантиментално нали ?
Това ми е останало от нея . Снимките са нищо – само миг от вечността . Тези кулинарни спомени наред с хубавите баници , които правеше , с които се бе прочула са неща , които сега разказвам на своята дъщеря . Затова и държа много на контактите и с дядо и . Всяко дете обича родителите си , но съединението между залеза и Слънцето поражда огън , който оставя бразди в душата ти
Това исках да Ви разкажа . Откровенно някак си ми стана мило , като слушах какво ми пишат бесарабските българи и какви спомени събудиха у останалите членове на групата с разказите си . Затова я има България , защото има хора , които никога не забравят и винаги къде с тъга , къде с радост ще си спомнят миналото за да го пренесат днес и утре във вечността .
