Така изглежда българка от Република Татарстан в Русия.
Една от най-големите лъжи е , че в република Татарстан със столица Казан живеят татари. Всъщност там живеят милиони българи.
Те не са преселници, а потомци на Котраг – брата на кан Аспарух – създателят на Дунавска България. От Х век са приели исляма, но това не ги прави небългари. Те са създателите на втората българска империя в Средновековието по река Волга. Това е била велика държава, с богата култура, която е съперничала на Източната Римска империя и Арабския халифат. От 1552г., когато руският цар Иван Грозни превзема и разрушава Казан местните българи са под руско робство. Репресират ги и руските царе, и руските болшевики, които жестоко смазват опита им да създадат своя държава през 1918-1920г. През 1920г. Ленин с декрет създава ,,татарска“ нация. Векове наред волжките българи водят борба за признание, което Русия им отказва. Тя ги управлява чрез своите поставени лица русофилите, наречени още татаристи. Въпреки това волжките българи пазят старите си традиции и обичаи. Не са сепаратисти, нито фундаменталисти, но искат да имат права и най-вече да бъдат признати с тяхното народностно славно име ,,българи“, а Татарстан да стане ,,Булгария“, защото да си българин е въпрос на гордост, чест и слава, а татарин е обидно и подигравателно обръщение, наложено чрез лъжи и много насилия от руските поробители.
Волжките българи, които днес гласно заявяват:,,Мы болгары, а не татары!“ търсят подкрепа в справедливата си борба от своите братя в Дунавска България.
НА 28.02.2018г. ДЕН СЕ НАВЪРШИХА ТОЧНО 100Г. ОТ УБИЙСТВОТО НА ЛЕГЕНДАРНИЯ САРДАР ВАИСОВ (ГИНАНУДИН ВАЙСЗАДЕ АЛ БУЛГАРИ).
Главен предводител на волжките българи, смятан за основоположник на българското освободително движение във Волжка България. Бил е председател на партията „Съвет на волжските български мюсюлмани“. Произхожда от една от династиите на българските владетели до ХVI век, но той не се наричал престолонаследник и не изказвал никакви претенции за монархическо управление.
На 28 февруари 1918г. се предвижда общонародно тържество по повод създаването на щата „Идел-Урал“. Сутринта на същия ден тълпа мюсюлмански есери организирана и с участието на Султан Галиев (татаристки активист) убива опиталия се да разговаря с тълпата Сардар Ваисов.
Първата форма на държавност на българите в Поволжието (официално прекръстени от уродлива Царска Русия на глупавото „татари“), след падането на руската династия Романови, е била Българска република. След повече от 4 века борба срещу руските поробители, българското национално-освободително движение, макар и за кратко, успява да извоюва своя държава през 1918г., но тя скоро отново е повалена под ботуша на престъпната Червена армия.
В началото на руската гражданска война, в столицата на волжките българи Казан (Казанска губерния) се събира авангарда на българското национално-освободително движение – партията „Съвет на волжските български мюсюлмани“. Нейн предводител (сардар) е превърналия се в национален герой Гинанудин Вайсзаде Ал Булгари (Сардар Ваисов). Делегатите обявили създаването на Българска държава – във формата на република – на историческите земи на българския народ. Тогава смятали, че след като царя вече го няма, отделните народи на бившата Руска империя ще могат най-сетне да създадат свои федеративни държави със собствени правителства.
Терминът „Ханзаде“ в името на новата република символизирал въстановяване на изгубената през ХVI век държавност на българската нация на Волга. Всички българи се смятали за законни наследници на независимата Българска държава – Болгар Иле и на нейната слава и могъщество. А в очите на руската общественост думата „ханзаделеге“ в названието на новата държава представлявало легитимност – по силата на падането на руския цар, който дотогава се считал временен суверен на българските земи, завладяни през втората половина на ХVI век от Московското княжество, след десетилетия на ожесточена българска съпротива. Любопитно е, че руския цар Иван Грозни, след като поробил българите в Поволжието, той включва в титула си израза ”Цар болгарский”. В „Кратка програма“ от 1917г. делегатите определили, че висшите органи на властта в бъдещата държава ще се избират от народа. През ноември 1917г. болшевиките издали Декларация за права на народите в бившата Руска империя за свобода на самоопределение. От нея се възползвали с различен успех Финландия, Полша, Украина, прибалтийските и задкавказките народи. Наивно било да се очаква, че водещото още от 1862г. борба за самостоятелна държава българско национално-освободително движение няма да се възползва от уникалната ситуация – падането на царизма и обявената (макар и само на думи) от новата власт свобода на самоопределение. От по-рано привържениците на Ваисов се придържали към принципа на независимост и не се подчинявали на царските власти, отказвали да служат в царската армия и да плащат други данъци освен поземлен данък.
Българската република била провъзгласена през януари 1918г. Печатът й на документ, подписан от Сардар Ваисов, свидетелства за това по неопровержим начин. Документът е информационно писмо от 24 януари и в него се съобщава за разпращането по цяла Русия на указ, с който се известяват мюсюлманите за създадената република. (И до днес българите са център на исляма за бившите съветски републики, а духовния им глава, председателя на Духовното управление на мюсюлманите в Русия е шейх Талгат Таджудин – изявен български националист.) Съобщава се и за подготвян официален печатен орган на новата държава – „Сада-и-Болгар“ („Гласът на България“) и за въоръжаването на Зелената гвардия – армията на републиката – с винтовки. Българската република не била призната от болшевиките, а на практика съществувала в продължение на месец и половина. Тя имала всички атрибути на една държава: функциониращи още от 1862г. структури, съдебни органи, военни формирования – Зелената гвардия. (Досега знаехме само кои са белите и червените в руската гражданска война, а за зелените тук не се казваше нищо). Планирало се създаването на официални средства за масова информация.
В Централния съвет на българските мюсюлмани били представени всички региони, населени с компактно българско население. Българската национална партия провъзгласила републиката без да изчаква решенията на новата комунистическа власт – акт на решимост в стремежа за възстановяване на Волжска България. Оказва се, че провъзгласяването на тази Българска република предшества с няколко месеца тържествено огласения указ за учредяването на Щати Идел-Урал – автономна република, която се смяташе за първата българска република в Поволжието, след временното освобождение от руско робство Идел е името на древна българска държава по онези земи, известна от средновековните хроники на волжките българи. Планът за тази държава е разработен от други крила на националистическата интелигенция. Въпреки разногласията, партията на Сардар поддържала контакти с тях, за да се постигне компромис. Но тук изиграла фатална роля антибългарската дейност на татаристите, която довела националната кауза до катастрофа. Партията на татарчещите се се появила в края на ХIXв. и е подобна на силното гъркоманско движение у нас през Възраждането – партията на гърчеещите се и още по-подобна на днешните македонисти, защото гръцки народ все пак има, за разлика от „македонци“ и „татари“. До края на ХIX век в Поволжието няма хора, който да наричат себе си „татари“ , въпреки, че това име им е било прикачвано от руснаците, така както преди средата на XX в. на Балканите никой не се е определял за македонец по националност. Предателските действия на татаристите М. Султангалиев и Г. Ибрахимов за разгрома на националните организации в страната са засвидетелствани в известно писмо на Султангалиев до Ленин, в което той се хвали с успехите си. Фаталният удар, който те нанасят е, че убеждават Ленин да обяви „Татарска република“.
Въпреки това някои днешни историци в Татарската република са качили Султангалиев на пиедестала на борбата за национална свобода.
Съвета на българските мюсюлмани активно протестирал против създадената от Ленин и Сталин република с обидното название „Татарска“ през юни 1920г. За волжските българи татарското (монголско – Златната орда на Чингис хан) робство е същото, каквото за нас е турското робство на Османците.
И до днес в Татарската република имат поговорки от сорта на: „Неканения гост е по-лош и от татарин“. Болшевишко-татаристката власт забранила дейността на ваисовците през 1923г ., заради техните продължаващи опити, все пак да образуват на хилядолетната българска земя Българска република.
Република Идел-Урал няма по-голям късмет , въпреки, че името й било компромис с татаристите. Все пак, през кратките години през които управлява, президентът й Максуди (лидер на умерените български националисти) успява поне да заяви пред Лигата на народите в Париж през 1919 г.:
„Намирам за целесъобразно да обърна внимание на факта, че името, представляващо моята нация – „татари“, не е нищо друго освен историческа грешка.“
Скоро и той е свален от болшевиките. Българския народ в Поволжието се вдига на въстание срещу „нечестивото име татари“.
Червената армия успява да разбие Зелената гвардия и да потуши въстанието. За да се справи, тя масово изгаря посевите. На следващата година реколта няма, в Поволжието става невиждан глад и измират десетки хиляди хора (според някои жертвите на глада са стотици хиляди). Така са победени българите и е наложено татарското име. Но националистите в столицата Казан не се укротяват. През 30-те в Москва, по инициатива на казанските учени, се провежда сесия на Академията на науките на СССР на тема: „Етногенезисът на казанските татари“ .
След подробни изследвания академиците заключават:
„Съвременните татари нямат общо с монголите…(те са) преки потомци на волжските българи. Името „татари“ е историческа грешка.“
Патриотите в Казан празнуват. Но на тази победа на историческата наука Сталин отговаря с репресии срещу академиците, някои от които са сред най-уважаваните съветски научни светила.
Вторият тежък удар идва от Сталин – той разделя българите на две области – Татарстан и Башкирия. – 1946г. За всеки случай Сталин допълнително провежда поредни разселвания на волжкото население, заради сътрудничеството му с германската армия през Втората световна война. След поредица от раздробявания, продължили векове.
Днес Татарската република е само центъра на бившата Казанска губерния, която пък е центъра на Велика България на Волга – „Bulgaria magna“ от европейските карти от ХIII и XIVв. Броят на волжките българи е над 7 млн ., според Българския национален конгрес (наследник на Ваисовата партия), а населението на Татарстан е около 3,5 млн. души. Партията на татаристите продължава да е на власт и републиката продължава да се нарича Татарска. Там стават интересни неща: гражданите на столицата палят собствения си държавен герб.
Други водят безкрайни съдебни дела срещу Путин и татарското правителство, защото не им разрешават да се запишат в паспортите си с националност „българин“, макар че новата руска конституция им гарантира това право. Само единици са тези, които са успели да се преборят с протаканията на съдебната бюрокрация и да се запишат българи. В края на краищата съда няма как да им откаже, затова протака.
Още 7 млн. българи очакват освобождение
Волжските българи не се смятат за изчезнал народ
Сардар Ваисов и Садри Максуди са имена на български национални герои, но за тях не учим в училище. Защо от нас се крие, че има ще един български народ, многоброен колкото нашия? Това е народът на Волжска България, основана от брата на хан Аспарух – хан Котраг. Лъжеха ни и ни лъжат, че волжските българи изчезнали под ударите на татарите през 13 в. А днес от тях били останали само няколко села с българи…
Какво смятат самите волжски българи
Цяла република с коренно българско население от над 7 млн. души – цяла една нация – сега живее под управление на татаристи (татарчещи се). Това е Татарската република, бивша Казанска губерния на земите на Волжска България. Столицата й Казан е едномилионен български град, важен индустриален център в ОНД. Днешният председател на Централното Духовно Управление на мюсюлманите за Русия и Европа е българинът Талгат Таджуддин.
Откъде се взимат Казанските татари
До началото на 20 в. в тази страна изобщо няма хора, които да наричат себе си „татари“. Едва тогава възниква течението на татаристите – като крайна реакция на руския шовинизъм. (С името татари били означавани общо всички мюсюлмански народи – според историците то е искуствено, като „съветски народ“.) Населението на републиката до 1920 г. се нарича „болгари“ или „булгари“. И до днес народа на „Татарската“ република има следната поговорка: „Неканеният гост е по-лош и от татарин“.
Как се забранява народ
През 1917 г., три месеца преди Болшевишката революция, българското националноосвободително движение най-сетне извоюва възстановяването на Волжска България под името Автономия Идел-Урал. Неутралното име е копромис с татаристката партия. Първият български президент се нарича Садри Максуди. Но българската свобода трае само три години. През 1920 г. татаристите спечелват Ленин за своите идеи. Болшевиките се разправят с Максуди и Ленин забранява българския народ и изобретява татарски народ в Поволжието и Татарска ССР. Как е станало това? Съвсем просто – с указ. За народа на новообявената република това е нечуван позор, защото му напомня за татарското робство, разрушило българската държавност. Все едно нас с указ да ни обявят за „турци“. Както казва един казански историк, казанските татари произхождат не от Монголия, а от указа на Ленин.
Гладът
Населението въстава с оръжие срещу издевателството. Червената армия разбива българските въстаници и прегазва страната. За наказание реколтата е иззета от селяните и през 1921 г. те нямат зърно да засеят. Настава страшен глад и загиват стотици хиляди българи. Татарското име е наложено.
Новото татарско робство
Един жител на Татарстан разказва: „Учеха ни, че Ленин е върнал на нас, татарите, нашата държавност. Сърцето се изпълваше с благодарност към Ленин – защитникът на угнетените народи. Кой можеше да помисли, че това може да е безсрамна лъжа. Но един ден дядо ми каза:
„Сине, ние не сме татари.“
Днешната управляваща партия на татаристите много напомня на партията на македонистите в Република Македония. Въпреки безбройните свидетелства на историци, културни дейци и религиозни водачи, които настояват, че са българи, а името „татари“ е недоразумение, държавната власт фалшифицира учебниците по история. Управниците мечтаят за възстановяване на велика Златна орда и търсят сродяване с Монголия. Резултатът: според изследвания на социолози и психолози, по-голямата част от населнието е болно от национален нихилизъм. Безразличието към натрапеното чуждо име татари се превръща и в беразличие към собствената република.
Но българските патриоти продължават националноосвободителното си движение и, въпреки тежките условия на държавен натиск, се борят за възстановяване на Волжска България.
Цялата история звучи като приказка и най-странният куриоз в нея е, че у нас много малко хора са чували, че народът на волжските българи е жив и днес…
През 2000 г. лидерът на тяхната организация Български национален конгрес (БНК) Гусман Халил идва на посещение в свободна България и на Роженския събор се обръща към нас с думите:
„…вярвам, че през настъпващото хилядолетие ние, българите, ще бъдем по-умни и ще успеем да върнем онази братска любов, която изгубихме през изминалото хилядолетие. И тогава, под лъчите на тази любов, Волжска България ще възкръсне от пепелта като птицата Феникс. Да живее Българското Възраждане.“
Дали нашите държавници в свободна България ще си запушат ушите за този зов за помощ?… А обществото?
Кратка история
Съдбата на волжските българи през вековете поразително напомня на нашата съдба.
– 650-660 г. Велика България на хан Кубрат е разрушена от хазарите. Синовете му Аспарух и Котраг тръгват към Дунав и към Волга.
– 922 г. Волжска България е официално призната за държава. Тази Българска империя е наричана „царство на разума“ заради блестящото развитие на историята, медицината, математиката, астрономията. Поетът Сайфи Булгари пише за въртенето на Земята около Слънцето като за обичайно познато явление – 300 години преди Коперник. Столицата Велики Булгар е с три пъти по-голяма площ от Париж, има обществени бани с водопровод, канализация и централно отопление. Широката грамотност се установява от многобройните надписи по камъни, керамика и ювелирни изделия. Силно развити са металургията и занаятите, секат се монети. Българите първи в Европа произвеждат чугун. През 10 в. приемат Исляма. Двете Българии поддържат вековни връзки и си разменят гостувания.
– 13 в. Татарският (монголски) Вожд Чингиз хан застрашава Европа.
– 1223 г. Българите го спират при Болгар. Българският хан Челебир е единственият владетел в света, който разбива Златната орда. Пленени са хиляди татари. Българската традиция, наследена от Тангризма, не приема робството и отхвърля заробването на хора като престъпление. Волжските българи връщат пленниците срещу овци и овни – по едно говедо на пленен татарин. Така унижават и опозоряват „Сътресителя на вселената“, а събитието остава известно като „Овчата битка“. Волжските българи са единственият народ, който устоява цели 13 години на ударите на Ордата.
– 1236 г. Най-сетне с обединени безчетни пълчища Златната орда поробва българите. Те стават провинция на Монголската империя и плащат данък. Болгар е разрушен и българският управител намира убежище в Казан.
Но провинцията постепенно възстановява силата си и след разпадането на Златната орда започва вторият период на Волжска България. Скоро тя достига предишната си мощ. На средновеконите карти на Европа е означавана като Bulgaria Magna – Велика България. По онова време в тази част на света има две големи сили – Русия и Волжска България.
– 15 в. Русия започва да напада българите.
– 1487 г. Руснаците покоряват Казан и поробват българите за втори път.
– 15-17 в. Българите вдигат непрекъснати въстания. Русия едва се справя с най-голямото – на Батирш и им дава духовно самоуправление.
– 1862 г. Българските патриоти се обединяват в организацията Съвет на волжските български мюсюлмани. Скоро тя разполага с 50 000 въоръжени мъже и при нужда преминава към въоръжена борба. През бурните начални години на 20 в., Съвета се води от Сардар Ваисов.
– 1917 г. Умерената партия начело със Садри Максуди извоюва от царя автономия.
– 1920 г. Указ на Ленин за създаване на ТАССР.
Вторият тежък удар идва от Сталин – той разделя бъгарите на две области – Татария и Башкирия.
– 1946 г. В Москва, по инициатива на казанските учени, се провежда сесия на Академията на науките на СССР на тема: „Етногенезисът на казанските българи“. След подробни изследвания академиците заключават:
„Съвременните татари нямат общо с монголите…(те са) преки потомци на волжските българи. Името „татари“ е историческа грешка.“
Патриотите в Казан празнуват. Но на тази победа на историческата наука Сталин отговаря с репресии срещу академиците, някои от които са сред най-уважаваните съветски научни светила.
– 1990 г. Създаден е БНК – продължител на Съвета на волжските български мюсюлмани.
– 1993 г. Приета е демократичната конституция на Русия, която дава права на гражданите и народите на самоопределение. За БНК това е годината на освобождение от руско робство. Така „Москва се превърна от угнетител в освободител“ – Г. Халил. Татаристката държавна власт продължава да нарушава тези права на българския народ.
2002 г. Според БНК, сега кръгове сред управляващите татаристи готвят нова трагедия и трети, завършващ удар срещу българския народ – изселване в Монголия, по примера на сталиновото намерение да изсели Българите от Поволжието, осуетено заради войната. Става дума за движението-инициатива за „Завръщане на татарите в родината им Монголия“ на етносоциолога Д. Исхаков.
На Могилата на Кубрат – с. Перещипино, Украйна е поставен паметник преди няколко години на събор на българи от различни земи.
Садри Максуди – депутат от Държавната Дума на Русия, президент на Република Идел-Урал:
„Намирам за целесъобразно да обърна внимание на факта, че името, представляващо моята нация „татари“ не е нищо друго освен историческа грешка.“ (Из обръщение към Лигата на нациите, Париж, 1919 г.)
Талгат Таджуддин – мюфтия, шейх-ул-ислам, Председател на Централното Духовно Управление на мюсюлманите за Русия и европейските страни:
„Наричат ни татари, но самата истина е, че ние сме Болгари, а това са най-близките родственици на Българите. Просто едните са останали на Волга, а другите са отишли на Дунав…“
(Российская газета, 3. 10. 2001 г.)
