BulFoto Agency добави 14 нови снимки към албума: Фоторепортаж за мигрантите на гръцко-турската граница.
Фоторепортерът от агенция Булфото Георги Палейков разказва за своето пътуване при мигрантите на границата, разговорите и наблюденията си. Светът е сцена, и все повече хора взимат решенията си и формират мнение след като видят какво тече в Мражата. Но нищо не може да замени живия поглед на място. Ето неговият разказ от първо лице:
––––––––––––––-
Паркирах колата до граничната зона в Пазаркуле, Турция и още докато сменях обектива на предния капак, четирима младежи ме наобиколиха: -Говорите ли английски? Когато им казах – Да, единия от тях започна да разказва без да съм го попитал нищо: „Ние сме от Афганистан. При нас е страшно. Искаме добър живот като младите хора в Европа“.
– А защо не останете в Турция?
– Не искаме тук. Искаме във Франция. Там имаме много познати. Миналата седмица ни казаха, че отварят турската граница и можем да тръгнем накъдето искаме. Гърците не искат да ни пускат, но ние не искаме да останем там. Само да преминем по пътя за Франция.
– А защо не искате да преминете през България?
– Ооооо, там не може. Познати казаха че там много ще ни бият и ще ни вземат всичко-пари, телефони. Братовчед ми са го хванали граничари в България – взели му всичките пари и го оставили в гората. После други го хванали – те го удряли, защото нямал пари.
Попитаха ме къде ще пише за тях, но им казах че съм само фоторепортери им станах безинетересен.
В районът на Пазаркуле, турската жандармерия вече беше отцепила достъпа на журналисти до импровизирания лагер до граничния пункт с Гърция. Мигрантите влизаха и излизаха. Можех да скрия фотоапарата и да вляза с някоя от групите им, но не исках да бия на очи. Наоколо местни търговци бяха докарали каравана със скара, други продаваха плодове, цигари и завивки. Полето се беше превърнало в нещо като нашия битак. Прекарах около два часа там, но ми стана скучно. Вариантите бяха да се вмъкна тайно от турската полиция до оградата с Гърция или да търся друго място с мигранти.
Обиколих с колата в околностите на Одрин. На всеки пет минути срещах полицейски коли с включени лампи. На места имаше групи мигранти. Пазеха ги въоръжени, а малко по късно спираше и автобус, за да ги извози към границата. Екип на японска агенция ми каза, че голяма група мигранти се събира в селцето Дойран – 35 км. на юг от Одрин, точно където река Марица разделя Турция и Гърция. Тръгнах натам, но избрах черен път през полето.
Вече се бях отчаял, че си разбивам колата за нищо, когато на 2 км. от Дойран видях група хора скупчени около камион. От камиона им раздаваха пакети с храна. Направи ми впечатление добре опакованите пакети, точно като от кетъринг фирма. В момента в който излязох от колата, към мен тръгнаха двама цивилни с пистолети на коланите. Започнаха да ми крещят да се махам. Опитах се да им обясня, че съм журналист, но и двамата се държаха за пистолетите и на развален английски ми викат, че ако направя и една снимка ще ме арестуват. Реших да не се конфронтирам, качих се в колата и докато тръгвах – единия застана пред мен и започна да ми маха да обръщам. Казах че отивам към Дойран – не можело. Да се връщам обратно към Одрин. След малко отивали към Дойран и ако ме видели там, ще ме затворили.
Не ми се ходеше в затвор, но все пак бях тръгнал към Дойран. Върнах се обратно и заобиколих по нормалния път към целта.
В края на селото имаше над двеста души – мъже, жени, деца. Стояха на поляна на брега на Марица и чакаха. От другата страна на реката се виждаше вишка с гръцко знаме.
Сирийски граждани не видях. Най-много бяха афганистанците. Имаше граждани на Ирак, Иран, Сомалия и бившите съветски републики. Почти всички говореха турски, а по-късно разбрах че всички те живеят в Турция от последната бежанска вълна преди няколко години.
На всеки 30 минути пристигаха бусове и камиони. Раздаваха храна, вода, дрехи и одеяла. „Моите хора“ които щяха да ме арестуват също бяха там, но стояха встрани и наблюдаваха от джипа си. Тръгнах между мигрантите с един екип на чужда телевизия. Просто ми стана интересно какви въпроси им задават.
Репортерката обикаляше и караше оператора да намери плачещо дете, за да направят там репортажа, но всички деца се хранеха или си играеха. Накрая намериха семейство с две деца и поне десет минути ги нагласяха – кой къде да седне и едва ли не как да изглежда пред камерата. Репортерката обясняваше, че тези хора не са яли от два дни, а точно зад тях имаше огромни кутии с храна, сокове и вода. Репортажът бе прекъснат от турчин, който премина с тава с баклава за да раздаде на семейството.
Майка с бебе и две малки деца стоеше на входа на палатка и позираше на фоторепортерите. Те казваха как да застане и накъде да гледа – тя с удоволствие позираше и се караше на децата ако не гледат в камерите.
Отново група афганистански младежи се присъедини към мен. Попитаха ме откъде съм и пак казаха, че не искат да ходят в България, защото сме лоши хора. Искали в Недерландия, защото там били роднините им. Говорихме си поне половин час. Изглеждаха доволни от Турция, но все пак мечтата им била Европа. Английският им беше доста добър, телефоните им нови модели. Започнаха да се снимат на брега на Марица и едното момче ми каза, че така ги учели от някаква организация, за която те твърдяха, че е американска. Опитах се да разбера, каква е тази организация, но единственото което ми споменаха беше, че предишния ден ги учели как да се държат с медиите и какво да говорят.
От 24 часовия престой на турско-гръцката граница, останах със смесени чувства. От една страна видях цели семейства с бебета, тръгнали без да знаят накъде, от друга страна –добре облечени и организирани хора със скъпи телефони, които знаеха какво правят, къде да се събират и как да се придвижват. Местните жители в пограничните села – с много добро мнение за българите, но когато станеше дума за бежанци – никой не споменаваше нито дума.
ГЕОРГИ ПАЛЕЙКОВ / БУЛФОТО
