из ОТ НАРОДНИТЕ КОРЕНИ ДО НАРОДНАТА ЛЕГЕНДА
четено на 18. IX. 1941 г. от Кирила Възвъзова по Радио София в рубриката “Жени героини”: „Мария Александрова, родила на 4.03.1881 г. Тодор Александров. Нейният живот е пример за саможертва и подвиг, себеотрицание и страдание. Потомка на богат щипски род, тя рано е задомена за младия учител Александър Попорушев. Съпругът й е във връзка с младите учители Даме Груев и Гоце Делчев и тя отрано е подготвена за това, което по-късно става смисъл на живота й. Смъртта обаче отнася рано нейния другар и младата жена остава сама със седем невръстни деца – шест момичета и едничък свиден син. Пламенният младеж е решил да се обрече в жертва на своя народ, като стане четник, и когато майка му го запитва къде оставя нея и сестрите си, той я поглежда дълбоко в очите и твърдо заявява: “Майко, народът има по-голяма нужда от мене…”От този ден тя тръгва по трънливия и мъчен път, избран от нейния син. Къщата й става склад за оръжия и скривалище за четниците. Властите я подозират в съучастничество на революционното дело и я заплашват с бесилка, за да каже къде е скрила оръжието. Когато не успяват, опитват се с хитрина да измъкнат истината от нея. И само безстрашието и хладнокръвието на Мария спасяват всичко. Когато пък получава известие, че четниците ще се отбият в града, тя отива да го посрещне сама, посред нощ, без да помисли за голямата опасност, на която се излага. Особено тежки дни настават за нея през обезоръжителната акция, когато революционното движение преживява една криза, а враговете използуваха тази акция, за да унищожават и безчинствуват. Те решават на всяка цена да изтръгнат от Мария сведения за нейния син и за всичко, което се отнася за делото. Един ден нахълтват в дома й и пред очите на дъщеря й й нанасят безчовечен побой, но те лошо бяха подбрали средствата си за действия срещу Мария, защото не знаеха каква сила се крие у тази малка жена. Всеки удар сякаш увеличаваше нейната твърдост и тя не захленчва и не моли за пощада. Когато побойниците си отиват, дъщерите й и съседките с ужас виждат страшните следи от боя върху цялото й тяло, но смелостта й не е ни най-малко пречупена. Враговете виждат, че тази жена е по-опасна, отколкото са предполагали, и решеват да унищожат нея и дома й. През една топла августова нощ целият град е осветен от зловещите пламъци на стихиен пожар. Събудилите се граждани с ужас узнават, че гори къщата на Мария Александрова. Къщата е запалена от всички страни и първо стълбите са изпепелени. Мария обаче и в този момент не губи самообладание. Тя знае че сама трябва да спаси децата си и понеже стълбата е вече срутена, те скачат през прозорците. Боси, необлечени, те виждат как родната им къща се сгромолясва пред очите им.
Картината е сърцераздирателна, трагедията е нечовешка, но цялото семейство понася всичко с удивителна твъдост. На другия ден властите пак хващат и без това смазаната Мария и чрез бой искат да я накарат да хвърли вината за пожара на някой от своите съграждани. Тя обаче не може да понесе такъв позор и въпреки нечовешкия побой отрича да стане съучастничка на такова престъпление. Като разбира, че животът й в Щип е вече невъзможен, тя заминава за Цариград. Тук тя заварва новината за смъртта на любимия й син. Когато близките й научават потресающата новина, чудят се как да съобщят на баба Мария, защото не знаят дали след толкова изпитания и страдания ще има сила да понесе този последен, смъртоносен удар, но остават в почуда, когато виждат нейната твърдост. Тя не заридава силно, не почва да нарежда и проклина, само едри сълзи се стичат по измъченото й лице и мъката в очите й издава дълбочината на скръбта й. Тихо, като на себе си, тя проговаря: “По-мил е бил на Господа и той си го е прибрал, но и оттам той ще работи за свободата на своя роден край.” След загубата на сина си баба Мария заедно със семейството на дъщеря си София се установява в София. В 1934 г. умира, украсена с ореола на мъченица и героиня.“
