Войнишки писма от Македония
Те са на Иван Тодоров Карановски, писани през 1916 г. до съпругата му Сия Т. Карановска, учителка в гр. Ямбол. Освен неизбежния личен елемент, в тях се съдържат и интересни сведения за Вардарска Македония. Съхраняват се в Централния държавен архив, фонд 39.
На 16 октомври Карановски съобщава, че са на път от десет дни – през Битолско и Прилепско и че са спрели в Кавадарско в едно планинско селце. В писмо от 22 октомври пише, че там са се настанили в „една злочеста селска къща, която много ми наумява онази на малките герои от „Синята птица“ на Метерлинка. Аз ще ви напиша за нея и децата, които живеят сами без баща и майка в нея.“ Това свое обещание той изпълнява в писмото си от 2 ноември. То (писмото) е много характерно със своята непринуденост и състрадателност към съдбата на нейните обитатели, затова го предаваме почти изцяло:
„В злочестата селска къща, в която се спряхме ние… живеят четири бедни деца: Диме, Косто, Тимко и Зорка; те са дрипави и самотни, но добри по душа и умни… тези деца носят печата на сравнителна интелигентност, с която се отличава Кавадарско (за разлика от някои други райони). Случаят ни събра с тях. Преди няколко години умрели почти едновременно баща им и майка им от холера и останали оттогаз кръгли сираци. Бащата малко преди това странствал и се завърнал от Америка.
Вкъщи е вечно тъмно: светлина влиза само през вратата и малката дупка без стъкло, прилична на прозорче. Земята е гола и неизмазана, без всякаква постеля. Една счупена ракла, две-три скъсани завивки и кожи за спане, две малки стомнички, едно медно гюмче, две черни бакърени паници и сач за печене на хляб – това е цялата покъщнина. Но има голямо полукръгло огнище, където гори голям огън и вечер (го) наобикаляме, греем се и приказваме.
Диме е най-възрастен, на 16 години; през ден той ходи на работа – оре чужди ниви или носи дърва и борина с тяхното муле. Косто варди денем къщата: той е 13-годишен. Вечер късно се връща Тимко, който през целия ден пасе чужди говеда: той е на 11 години. Най-малка е Зорка – на 5 години; но тя преде на хурка и вечер пред огъня върти като стара работна баба вретеното си.
Когато всички заспят, нощем настъпва един друг живот: като огнищно щурче започва звучно да свири скрито някъде и в странната тишина, която носи съня на всички, спомените започват да бродят като призрачни и неуловими сенки.
Когато завали дъжд, сламеният покрив зашумява и всичко става мълчаливо и уморено и тогаз душата ми се изпълва с неизразимо състрадание към малките злочести приятели.
Завчера им умря единствената овчица, останала от татко им в наследство: тя живееше при тях, в друго отделение на къщата.
При нас те сега са добре, защото им даваме всичко, каквото имаме. Но и ние (българските войници) сме доволни, че сме при такива добри деца.
Това прилича на една малка приказка, която би могла да се разкаже с по-хубави думи, ако не беше нашата вечна мъка…
