ОСВОБОДИТЕЛЯ НА ОХРИД
( Генерал-лейтенант Климент Бояджиев.)
“ Образът на генерала е един от най-ранните, които в детството ми изграждаха величествената представа за България. В спалнята на родителите ми в Битоля под сръбска власт имаше снимка на генерала с неговата съпруга. Внушителният му вид в парадна униформа будеше моя детски възсторг. Пред българския генерал – при това охридчанин , наш роднина – офицерите на сръбския крал ми изглеждаха жалки. Помня деня, в който научихме за неговата смърт. Загубихме не само един роднина, но и пълководеца, който в детското ми въображение щеше да прогони поробителя, както бе го сторил вече преди 15 години.
В късната есен на 1915 г, под напора на българските войски, сърбите напуснали Битоля. Няколко дни градът бил в очакване- не могат да разберат защо след паническото бягство на сърбите, българите все още не идват. Сега се знае, че битолските гръкомани, предимно власи, повярвали в създадената от тях легенда за българските „зверства“, се обърнали за защита към гръцкия крал. Последният телеграфирал на своя роднина – Кайзера – за тази българска опасност. В резултат, главнокомандуващият на съюзническите сили на Балканите маршал Макензен наредил на командуващият I българска армия ген. Бояджиев да спре войските пред Битоля. Били са нужни няколко дни, за да се убедят Кайзерът и Маршалът, че тези опасения са злобна клевета. Едва тогава в Битоля влезли освободителните български войски – и с тях командуващият ген. Климент Бояджиев. Там той потърсил своите роднини от големия Робевски род, между които и някогашния ( в турско ) председател на българската община д-р Ангел Робев. Генералът разпитал и за другите свои роднини и разбрал, че внучката на любимата му сестра Санта, е в американския пансион. Вълнението на майка ми нарастваше, когато си спомняше как пред портите на пансиона спряла кола с български офицер, който се представил като адютант на ген. Бояджиев, идващ да търси неговата племенница. Американките се развълнували, проявили усърдие, накичили майка ми по тогавашната мода – бяла дълга рокля с много панделки и финтифлюшки. Преди около 30 години я видях на снимка – изправена в генералската кола, разцъфнала в своите 15 години сред диплите и панделките.
През 60-те години един фотограф от Казанлък бе намерил и съхранил тези снимки. Разпознах улиците на Битоля, къщите на Робеви, които през 30-те са били такива, както през 1915 г. Група момчета и момичета – между тях сигурно и майка ми и неизменно в центъра – величественият български генерал и неговите офицери. Майка ми помнеше техните имена – ген. Златарев ( от Охрид ), полковник Каишев ( по-късно генерал – баща на акад. Ростислав Каишев ), полк. Пашинов ( героят от Айваз – баба ) и др.
След като посетил своите роднини и някои първенци, ген. Бояджиев тръгнал към родния си град Охрид. По-късно пак се върнал в Битоля и в детството ми сочеха хубавата къща на „Широк сокак,“ която е била неговата квартира. В колата взел и майка ми. Това беше нейният върховен спомен. Слушал съм безброй пъти нейния разказ. В каквото и състояние да се намираше – даже през последните месеци от живота си – цялата се връщаше в онова време и се превъплъщаваше в русокосото петнадесетгодишно момиче и внушаваше у слушателите, че виждат именно него, а не слушат спомена на старата и болна жена.
По време на пътуването генералът не виждал тъжния есенен пейзаж с надвиснали облаци, а възбудено описвал тези места така, както ги виждал в своите спомени.
Преминали през прохода „Гявато“ и се спуснали към Ресенското поле. Под тях в ляво се виждало Преспанското езеро, но в онзи мрачен есенен ден то нямало блясъка, който съм запомнил от детството си, когато съм пътувал по същия път. Но генералът сигурно го е виждал, защото в съзнанието си е бил не само пълководецът, освободил родния си край, но и онова охридско момче, което се е връщало при своите ресенски роднини ( Кочовски ).
Там престоят е бил кратък, срещнал се със своите роднини и други граждани, но в спомените на майка ми това се отбелязваше бегло, потиснато от най-вълнуващия спомен – посрещането в Охрид.
И ето – по нейните спомени – аз си представям това посрещане. Сегашните жители на Охрид сигурно не вярват, че е било така. За някои все още българите са били жестоки окупатори, за други – далечни роднини, споменът за които бавно се завръща като някакъв забравен сън. Малцина ще повярват, че за тогавашните охридчани, българите са били освободители от сръбско робство. Но аз съм убеден, че е било така. Кой би могъл да разубеди жителите на Охрид от онова време, че българската войска не е тяхна, след като самият командуващ армията е техен роднина, както и други генерали, офицери и войници? Какво по-голямо доказателство , когато в армейските редици са тези, които въстанаха срещу сръбското робство преди две години по същия начин, както и преди 12 години – на Илинден.
Целият град бил излязъл да посрещне своя съгражданин – освободител. Още когато почувствали сероводородната миризма от вулканчетата край Косел, видели първите посрещачи, някои от които – конници с развети български знамена. Те сигурно след 35 години не биха познали своя връстник и другар от детството но внушителният вид на генерала с цялата си осанка символизирал силата на българската армия и напълно отговарял на представата за него. Всички къщи и дюкяни на чаршията били окичени с цветя и български знамена. По калдаръмената чаршийска улица от чинара до брега на езерото бавно се движела тежката военна кола. В нея седял величественият генерал с блестящата си униформа и ордените, напомнящи за Сливница и Люле-Бургас, а до него – едно синеоко, русокосо, петнадесетгодишно момиче в бяла рокля. Охридчани викали „УРА“, музиката на 23 Шипченски полк свирела “ ШУМИ МАРИЦА“, „СЪЮЗНИЦИ – РАЗБОЙНИЦИ“, „БДИНЦИ“, “ НИЙ ЩЕ ПОБЕДИМЕ, ВСИЧКИ ДРУЖНО КАТ ВЪРВИМЕ“ и други тогавашни маршове. Охридският марш за великия български войник още не е бил композиран.
Стигнал до брега на езерото, генералът слязъл от колата, погледнал насреща към Мокра планина, където вече се насочвали неговите войски и поел, последван от свитата си, по уличката към църквата „Света София“. Минал край Робевската къща и се заизкачвал по рида към свети Климентовата църква. Майка ми, която вървяла до него, беше запомнила думите му – “ ВСИЧКО, ДОРИ И КАМЪНИТЕ, МИ СА ПОЗНАТИ.“ Сегашната голяма камбана тогава я е нямало, но мястото на черквата е такова, че всеки звук, макар и от малка камбана, в амфитеатър, какъвто представлява Охридският рид, придобива недостижима и за камбаните на най-величествените катедрали, особена, тържествена звънкост. И старата черква посрещнала с този неповторим звън своя освободител, кръстен преди половин век в нейния сребърен купел. Свети Климентовата катедрала, двуглавия охридски рид, коронясан от Самуиловата крепост, езерото, венецът от планини – всичко това подсилва възприемането на камбанния звън. Като че ли той идва не от камбаните, но от цялото това място, което е осияно от Климентовата святост.
След тържествената църковна служба и церемонията пред черквата, генералът посетил къщата на баба ми – дъщеря на неговата сестра, към която е имал особена привързаност. В една книга за ген. Бояджиев, издадена през 1942 г., бяха поместени негови писма от Охрид. Там той предава впечатленията и чувствата си от посрещането в родния си град като освободител, за срещата си с роднини и приятели. С особена топлота пише за баба ми, в която вижда възкръсналия образ на сестра си.
Шарената одая в нашата къща го очаровала и решил да остане на квартира там. Къщата се изпълнила с офицери – генерали и полковници. От ранни години чувах от майка ми имената им, които по-късно прочетох в историческите книги. Особено се подчертаваше името на полковник Пашинов – героят от Айваз – баба ( главният форт на крепостта Одрин ). Командваният от него 23 Шипченски полк останал на квартира в Охрид. В една съседна къща бил на квартира музикантът Михаил Шекерджиев. Там, изпълнен с вълненията от сраженията и походите, вложил всичко преживяно в марша за великия български войник. Майка ми е била в компанията на младите хора около музиканта и е била една от първите слушателки на марша.
По едно време в Охрид пристигнал и маршал Макензен, главнокомандуващ съюзническите сили на Балканите. Дошъл е и в къщи и майка ми си спомняше, че по този повод е правила палачинки.
Всред тези висши офицери в къщи се е мотаело едно уплашено шестгодишно момиченце – Ленче. То е сръбкинче от Прокупле, град на запад от Ниш, на река Топлица, откъм сръбската страна на “ Бугарска Морава“ ( сега Южна Морава ). Споменът за нея измества потока на съзнанието ми към една голяма и драматична тема – отношенията между българи и сърби.
Когато Първа българска армия, командувана от ген. Климент Бояджиев, настъпва към Ниш – заедно с отстъпващата сръбска войска се вдига мало и голямо. Една колона сръбски бежанци минава и през Охрид. Била е късна есен – мокра и студена. Насреща, където се запътили, се зъбели снежните вече албански планини, а по проходите дебнели отмъстителни арнаути, жадни да си върнат за сръбските зверства от октомври 1913 г. – след потушаването на Охридското въстание. И охридчани не били забравили тези жестокости, които се повторили и в онези дни на сръбското отстъпление от 1915. Отвлечени били видни граждани, които никога не се завърнали. Носели се ужасяващи слухове за трупове с които е бил изпълнен бунара на Имарет, където е бил св. Климентовият университет. Но за охридчани измъчените и гладни бежанци не били врагове. Осенени от християнското всеопрощение, към което ги напътствал ежедневно техният жив съгражданин св. Климент, се опитвали да помогнат колкото могат на нещастниците – да ги стоплят, нахранят, облекат. Казали им : “ Тези малки деца ще измрат по пътя през албанската голгота, оставете ги тук, ние ще се погрижим за тях.“ Едно от тези момиченца била Ленче. И сега, когато пиша, съм изпълнен с умиление към нея. “
Михаил Огнянов, “ МАКЕДОНИЯ – ПРЕЖИВЯНА СЪДБА “
